„Мостове към света на деменцията“: откъс

„Мостове към света на деменцията“: откъс

1.2. Теоретична основа: какво трябва да знаете за валидизацията

[…]Съвсем естествено е с времето старите хора да търпят нови и нови промени на тялото и да губят способности. Постепенно започват да забравят, паметта за скорошни събития отслабва – протича естествен процес на стареене. Възможно е да споделят:

– Знаеш ли, непрекъснато нещо забравям и става все по-зле, а и не чувам добре, но трябва да се науча да живея с това, след като съм толкова стар.

Тези хора имат по-добър набор от възможности да се справят със загубите и промените в живота си. Отдавна са разбрали, че не е задължително да сме идеални, за да бъдем уважавани. Постепенно приемат настъпилите изменения и се научават да се справят с тях, страдат много по-малко и затова не обременяват околните с драстични промени в поведението си. Въпреки това никога не бива да забравяме, че всички хора – независимо дали са млади, или стари, се радват, когато ги ценят и се отнасят към тях уважително.

Кой има полза от валидизацията и защо

Съществува обаче една нарастваща група стари хора, при които споменатите разбирания и поведение са невъзможни. Те вече не могат да се променят и тъкмо те имат изключително голяма полза от валидизацията. Чувстват се приети само тогава, когато близките им открито ги ценят и ги приемат с техния различен свят. Хората, прилагащи метода на валидизация, приемат, че за тях е твърде късно да осмислят собственото си поведение. Старият човек не знае защо прави или казва това или онова. Той даже не иска да знае, защото в повечето случаи вече не разбира причините и/или предпочита да ги изтласква. Впрочем дълбоко в себе си тези стари хора често знаят истината, дори когато са много объркани, но не искат да се срещнат с нея. Истината би им струвала много скъпо. Липсва им силата и мисловният капацитет да си изяснят настоящата трудна действителност.

Хората, работещи с валидизация, отиват, така да се каже, от другата страна на улицата, за да вземат стария човек оттам, където той се намира в момента. Който прилага валидизация, научава, че подходът, при който не съдим и не защитаваме своята позиция, допринася за подобряване на качеството на живота във всичките му аспекти. От позицията на това познание практикуващите валидизация реагират и постъпват така, че възможно най-скоро да се установи доверие и старият човек да се почувства разбиран и приеман, независимо от това как се държи. Когато съпровождаме хората валидизиращо, не играем играта Да, да, прав си! Никога не се изказва собствено мнение относно съдържанието на казаното от болния. Дали казаното е вярно, или не, не подлежи на обсъждане. Третият принцип на валидизацията гласи:

Изслушването с емпатия изгражда доверие, намалява страха и връща достойнството. Затова ние споделяме чувствата на старите хора, без да се тревожим за истинността на фактите (Feil/de Kler-Rubin, 2010).

Отново и отново задаваме въпроси с внимание и съпричастност, за да дадем възможност на стария човек да се изкаже във връзка с нещо важно, но не обсъждаме и не казваме какво мислим ние самите. Ако попита за мнението ни, трябва, естествено, да дадем честен отговор, но доколкото е възможно, без да го нараним. Това е особено важно.

Стара жена казва:
– Не виждате ли мъжа там, под леглото?
Пример за честен отговор, съпричастен подход към това, което тя казва, е открито задаване на въпроси:
– Аз не го виждам, но ще ми кажете ли как изглежда?

Една силна личност, която още живее у дома си и се справя сама, но все по-често показва странно, понякога напълно неразбираемо поведение, има толкова полза от валидизацията, колкото стар човек с лесно забележима деменция, настанен в институция. Необходимо е богато и многостранно теоретично познание, за да се разбере по-добре светът на старите хора. Това знание е основата за промяна на нашето поведение и отношение в многообразните ситуации на делника.[…]

Забравяне, болест на Алцхаймер и деменция

Съвсем логично е да се приеме, че забравянето е естествена част от процеса на стареене. Но не би трябвало да го смятаме за даденост – мозъкът може да се тренира. С течение на времето застаряващият човек губи мозъчни клетки. Редица изследвания обаче показват, че на обусловената от възрастта загуба на мозъчни клетки може да се противодейства, като се работи за развиване и непрекъснато използване на мозъчните функции (Feil, 2010; Amberger/Walter, 2007). Файл подкрепя тезата на други автори, според които начинът на живот е важен фактор за появата на болестта на Алцхаймер и объркването в напреднала възраст. Тя разглежда типа алцхаймер, на който отговаря ранно възникналата деменция, като заболяване, а онези, при които деменцията се появява късно, смята за объркани хора в напреднала възраст.

При всички случаи е много важно да се постави диагноза от лекар специалист, когато забравянето видимо прогресира и е придружено от промяна в поведението. Това е момент, който трябва непременно да се улови. Границата, отвъд която общото състояние не може вече да бъде наричано нормално остаряване, трудно се установява. За да не се пропусне този момент, са необходими знания, опит и наблюдения, но преди всичко преодоляване на страха и срама от посещението при лекар, който да проведе необходимите тестове. Ако своевременно бъде установена началната фаза на заболяване от деменция, с подходящи медикаменти може да се отложи процесът на разпад, от който се страхуваме, и да се получи индивидуална помощ за благополучието на болния и за по-доброто съжителство в ежедневието.

Много от старите хора в риск не са консултирани своевременно от специалист, а други въобще не са диагностицирани правилно. Не всеки по-възрастен човек, започнал да забравя, се разболява след време от деменция и става объркан. За появата на заболяване способства комбинация от различни фактори. Има безброй източници на информация под формата на брошури и списания, които напоследък могат да се видят при всеки лекар или да се изтеглят от интернет (www.alzheimerforschung.de/alzheimer-krankheit/index.htm, 30.09.2012).

В теоретичните основи на валидизацията по Наоми Файл се изхожда от предпоставката, че недостатъчната ориентация или липсата й при хората в напреднала възраст вървят ръка за ръка с множество загуби на телесно, психично или социално равнище, настъпващи с възрастта, както и със загубата на механизми за справяне с тях. Това означава, че в старостта голямо значение има начинът, по който си живял преди. Как си се справял с кризите, конфликтите, загубите и различните потребности и какви стратегии си изработил през живота си? Научил ли си се да изразяваш чувствата си, открил ли си възможности за преработване на трудните моменти и ситуации, или си прехвърлял отговорността на другите, когато нещо не е ставало така, както си искал? Потискал ли си дълго чувствата си, затварял ли си ги в душата си, дори когато те непрекъснато са напомняли болезнено за себе си, или си разговарял с някого за тях и си търсил професионална помощ?

Можел ли си да се наслаждаваш на момента на превръщането на децата ти в зрели хора, на професионалния си живот, на пенсионирането, да си поставяш нови цели? Или си бил дълго време тъжен, защото децата са напуснали дома и си страдал от мисълта, че без работа животът ти няма смисъл? Наоми Файл пише, че без наличието на стратегии за справяне незадоволените потребности, незавършените житейски задачи, кризите и конфликтите от миналото се появяват отново в старостта. Чувствата, предизвикани някога от тези ситуации, се пропускат от филтрите и се появяват отново неконтролирани, като напират да се излеят. При старите хора те много често намират израз в промяна на поведението, която служи за възстановяване на баланса, за да може човекът да си отиде в мир.

Така в последния етап от живота се стига до процес, който Наоми Файл нарича процес на преработване. Ако не сполучи – хората не получат възможност да изразят чувствата и потребностите си, те все повече потъват в себе си, не участват във все по-непоносимата за тях реалност и изпадат в състояние на вегетиране. Принципите на валидизацията са разработени въз основа на различни теории, по-специално пирамидата на потребностите на Маслоу и теорията на Ерик Ериксън за задачите в различните етапи от живота (Feil, 2010).

Преработката – важна цел на валидизацията

Последната житейска задача Наоми Файл определя така: Да се преработи миналото, вместо да се вегетира. Старите хора, при които процесът е започнал, имат нужда от съпричастен партньор, който не ги критикува – иначе не биха могли да намерят вътрешен покой. Ако постоянно ги съпровождаме валидизиращо, няма да имат нужда в края на живота си да се отдръпнат напълно от околните.

Дългогодишният опит с метода на валидизация непрекъснато доказва, че недовършените неща, които никога не са били изказани и преработени, и незадоволените потребности действително се появяват отново, за да бъдат преработени. Оказва се, че си заслужава да се осъществи контакт със загубилите ориентация стари хора – с думи и без думи, и връзката да не се прекъсва. Повечето от тях до самия си край показват с мимики и жестове, че общуват с нас, остават свързани и са видимо и осезаемо жизнени.

Една от главните цели на валидизацията е да предотврати потъването в себе си и вегетирането (Feil/de Klerk Rubin, 2010).

Четирите фази в етапа на преработка

Наоми Файл е разделила дезориентирането в процеса на преработка на четири различаващи се помежду си фази. Те имат връзка с капацитета на умствените възможности, както и с поведението и промените в него.

Четирите фази са определени така:

  • Първа фаза: проблеми с ориентацията (понякога губи ориентация и често се чувства нещастен)
  • Втора фаза: загуба на ориентация за време (загуба на умствени способности, връщане в миналото)
  • Трета фаза: повтарящи се движения (заместители на езика)
  • Четвърта фаза: вегетиране (пълно потъване в себе си)

Делението е сравнимо с медицинската класификация на етапите на деменция от алцхаймеров тип: начална, средна, напреднала и тежка деменция. В класификацията на метода на валидизация всяка следваща фаза означава още една крачка от потъването в себе си. Разумно е да се прецени в коя от четирите фази се намира старият човек в конкретния момент, защото оптималният вариант на валидизиращо съпровождане използва различни инструменти в зависимост от фазата.

Към съответната фаза принадлежат определени техники, които се прилагат със и без думи. Съществуват 15 различни техники за валидизация и този, който я прилага, използва тези, съобразени със съответната фаза. Както беше споменато в началото на тази глава, познаването и прилагането на техниките без наличието на емпатия и без познаване на теоретичните основи не помага за постигане на целта. Ефикасност и въздействие на техниките може да се постигне само във връзката на трите равнища.

Винаги ли е възможно да отнесем случая точно към една от четирите фази?

Може ли един стар човек от целевата група на валидизацията да бъде отнесен точно към една от четирите фази? Въпросът е основателен и често се задава. Не, невинаги е възможно. Често се случва човекът предиобед да знае точното време и сам да намира стаята си – следователно добре да се ориентира, а следобед да пита за майка си и да иска да си отиде вкъщи при нея. Налице е плавен преход между две фази. Много хора, които се грижат за болни с деменция, се сблъскват с тези колебания, изненадват се и мислят: Какво се случва?… Преди няколко часа беше съвсем ориентиран, а сега е напълно объркан.

В повечето случаи е възможно личността да бъде отнесена предимно към една фаза. Трябва добре и много точно да наблюдаваме стария човек, да анализираме мимиката, жестовете – изразяването чрез тялото, езика му, поведението през деня и през нощта, както и в стресови ситуации, за да можем да направим оценка. Всяка от четирите фази се характеризира с определени, често срещани физически и психически особености. Няма твърди граници между тях. Важно е да го знаем, защото в практиката твърде често се срещаме с плавни преходи. Въпреки това делението има смисъл и е полезно, защото техниките във валидизацията са много различни и се прилагат в зависимост поведението на старите хора.

Валидизацията е повече от това да бъдеш мил и внимателен.

Ако някой работи с метода на валидизация по Наоми Файл, той е разбрал, че да валидизираш означава много повече от това да бъдеш мил, дружелюбен, търпелив и разбиращ в отношенията си със старите хора. Валидизацията е метод, при който си изправен пред необходимостта да постъпваш целенасочено и индивидуално с хората. Старите хора често се изразяват символно и е важно да наблюдаваш и да разпознаваш кога едно изказване, един предмет или една личност се използва като символ и има важно значение за разбиране на поведението. Наоми Файл пише в своята книга Валидизация: Символите, които старите хора използват, са билети за пътуване към миналото (Feil 2010).

И макар държанието на някои стари хора да е комично, странно или учудващо, те имат причина да се изразяват по този, а не по друг начин. Петият принцип на валидизацията, който може да бъде отнесен към всички фази, гласи:

Зад поведението на старите хора с недостатъчна или липсваща способност за ориентация винаги стои някаква причина и макар невинаги да знаем защо човекът се държи именно така, ние му помагаме да изрази чувствата си (все едно дали със, или без думи), за да се справи с неразрешените проблеми (Feil/de Klerk-Rubin 2010).

Скритите причини за поведението често се откриват в биографията на човека. Информация за обстоятелствата в живота му могат да помогнат за смислено прилагане на валидизацията. В историята за датския дядо, която разказахме в началото на книгата, присъства едно табу. От гледна точка на валидизацията той се намира в първата фаза на дезориентация, в етапа на преработка, нещастен е и има проблеми с ориентацията. Затворил се е в свят, където се придържа към определени правила, използва някои ритуали и живее като застинал в една поза. В онзи момент той е имал спешна нужда от валидизиране, за да не се налага да живее така самотен и затворен в себе си. Но тогава никой не е знаел как може да му се помогне. Въпросният дядо е претърпял големи загуби в живота си и не е успял да ги преработи или да намери стратегии за справяне с тях. Ако в живота на един човек се случат две подобни травматични преживявания и не бъдат споделени с никого, се стига до преплитане на двете събития и оттук – до особено трудна ситуация. Става дума за преплитане на тежка загуба в детството и аналогични загуби в по-късна възраст.

Първата голяма загуба дядото преживява като по-голямо дете. Майка му изненадващо умира от отравяне на кръвта. Цялото семейство е шокирано. Оттогава не проронва нито дума за случилото се. Втората загуба преживява като възрастен мъж. Когато неговите собствени шест деца са още ученици, той губи любимата си съпруга поради неспирни вагинални кръвотечения (по онова време медицината не използвала оперативно лечение).

Затворил се в мъката си и се вкопчил единствено в най-големия си син, който трябвало месеци наред да спи в празната половина на голямото брачно легло. Отчаяният мъж нехаел за чувствата на сина си. За детето обаче това обсебване било ужасно, но в онези времена било недопустимо синът да се противопостави на бащата.

За справяне с домакинството помагали две жени на смени. Още в ранните си младежки години дъщеря му всеотдайно се грижела за него. Сега, като зряла жена, тя често достигала границите си, защото рядко се случвало да му угоди. С напредването на възрастта той ставал все по-голям инат, а у нея се трупало отчаяние. Не разполагала с подходящ инструмент, за да общува с него така, че да промени ситуацията към добро. А той нямал ни най-малка представа, че порасналата му дъщеря е трябвало да устрои живота си според неговите потребности и в името на неговото благополучие. Това сякаш се разбирало от само себе си. Тя била жената в къщата и била длъжна да се грижи за него и за дома. Изглежда, тя поела ролята на заместител на помощничките от времето след смъртта на жена му. Това, че дъщерята имала напрегната професия в датското радио, очевидно не го интересувало. Той естествено очаквал тя да се грижи за него – за овдовелия си баща, докато е жив. Занимавало го само страданието на изоставен съпруг, но не и чувствата на дъщеря му.

Дядото ръмжал по цял ден, почти без да говори. Връстниците му го избягвали, защото бил твърдоглав, егоистичен и своенравен. През по-голямата част от времето се е борел както с околните, така и със самия себе си. Непреработените чувства, свързани с твърде ранната смърт на майка му и ненавременната смърт на съпругата му, се превърнали във вътрешен товар, което ясно личало от поведението му. Двете загуби настъпили напълно неочаквано и той не могъл да се справи с тях. Никога не се бил учил да изразява чувствата си – да говори за тях или по някакъв начин да ги показва. На всичко отгоре очакванията му по отношение на професията се осъществили само отчасти. Чувствал се предаден. Не можел да живее така занапред, но никога не говорел за това. Болезнените за него загуби и поражения се превърнали в тема табу. Последвалото в напреднала възраст преработване на житейската история разкрива причините за странното му поведение. То може да получи логично обяснение, когато сме наясно какво се е случвало в живота на стария човек и как той се е справял с него.

А ако нямаме никаква представа за живота на човека? […]

Към книгата – тук

Категория: 

Още от Откъси от книги

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА