Имало едно време едно съвсем обикновено момиченце.
Родило се в китното градче Берковица, заобиколено от красиви планини и известно със своите вкусни малини, боровинки и кестени. Родителите му били много млади, все още студенти, и момиченцето било първото внуче от двете страни на многобройното семейство. Нямала си нито братовчеди, нито сестричка – това щяло да дойде години по-късно. Затова, въпреки че всички много я обичали, тя се чувствала малко самотна.
За щастие, обожавала книгите, научила се да чете на 5 години и оттогава се потапяла с огромно удоволствие в приказните истории. Едната ѝ баба споделяла любовта към книгите и всяка седмица ходели заедно в градската библиотека да си избират нови съкровища за четене. Когато станало време момиченцето да тръгне в първи клас, баба ѝ я завела за няколко дни в София и казала:
– Всяко дете трябва да познава столицата си. Понеже си родена в малко градче, искам да свикнеш с големия град, да се движиш свободно из него и да го разглеждаш с любопитство и без страх. Ще останем тук няколко дни и ще правим само това, което ти поискаш. Къде да отидем най-напред?
Това била страхотна екскурзия и по желание на момиченцето най-напред отишли да видят Университета и летището – дори и преди Зоологическата градина! Защото мечтата му била най-вече да учи и да пътува.
Тя пораснала и отишла да учи първо във Френската гимназия във Враца, а след това – и в Софийския университет, който били посетили навремето с баба ѝ. Любимите ѝ предмети били литература, български и френски. Толкова обичала френския, че от гимназията я изпратили като награда за добър успех при френско семейство за три седмици, когато била на 15 години. А по-късно с тяхна помощ отишла да учи във Франция.
Днес вече е голяма и работи като преводач. Не се е променила много – любимите ѝ неща все още са книгите и пътешествията. Само че сега не само чете, а също и пише книги. Помни заръката на баба си да не се страхува от големи градове, нито от нови места. Досега е посетила почти 70 държави на 5 континента.
По време на пътуванията си видяла невероятни неща и срещнала чудесни хора. Много неща я очаровали, но и нещо я натъжило. Все още на планетата ни има много бедни региони, в които ученето не е достъпно за всеки. Много деца искат да ходят на училище, но са твърде бедни и нямат възможност да платят училищната такса и да си купят учебници. Затова Вяра решила да помогне на няколко такива дечица по света – две момченца и три момиченца от Тибет, четири момиченца от Мадагаскар и още три дечица от Салвадор, Камбоджа и Уганда.
Посвещава книгата си „Шарени приказки“ на тях, както и на всички вас, които четете нейните приказки.
