С тази безстрашна книга нагазваме в една от болезнените и разпространени теми на психичното здраве, оттам и на цялостното ни усещане за благополучие. Фокусът е върху вездесъщия емоционален дисбаланс, който се проявява като панически атаки, пристъпи на тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство и пр. Сякаш ирационалните вярвания, които напомпват страховете ни: съмненията в себе си, несигурността, фобиите, са навсякъде по света – и у нас – пораждайки у гостоприемника си най-малкото усещане за безнадеждност и безсилие. В агресивния хранителен бульон на екстравагантното ни съвремие и на прага на новия световен ред няма дори крачка от гореизброените до логичното им преобразуване във физическа болест.
Автор на книгата е психологът Рафаел Сантандреу, практик с впечатляващ брой пациенти, на които е помогнал да преодолеят една или друга форма на емоционален дисбаланс. Човекът разказва просто, убедително и нагледно – с примери от клиничната си практика – как чрез метода на Четирите стъпки можем да се измъкнем от лапите на вътрешния враг, грижливо и услужливо отгледан от собствения ни мозък. Тезата на Сантандреу е, че повечето психологически разстройства са само коварни капани на мозъка, които могат да се извадят на светло и – да! – да се обезсилят. Случаите със споделения терапевтичен опит са многобройни и хубавото е, че можем да свържем разказите с истинските лица (видеата са налични в YouTube). И да, няма как: трябва кураж и постоянство.
В откъса: Глава 1-ва, която дава подробна представа за многообразието от разстройства, чрез които се проявява емоционалният дисбаланс, и първата от Четирите стъпки на едноименния метод (глава 6.).
***
Глава 1. Много разстройства – един-единствен проблем: пристъпи на емоционален дисбаланс
Следващия път, когато не откриеш почва под краката си, въобще не го считай за пречка, а по-скоро за късмет. Най-накрая, след всички тези години, може би ще постигнеш истинско израстване. (Пема Чодрьон)
Мария Хосе е прекрасна жена на 50 години, изключително симпатична и жизнерадостна. Светлокестенявата ѝ коса се спуска вълнообразно по раменете. Живее в Аликанте и обожава да се разхожда по плажа с кучето си. Два пъти се е омъжвала и работи като държавен служител. Спомням си, че първия ден, когато дойде на консултация при мен и ми разказа за пристъпите на тревожност, измъчващи я от 25 години, тя се шегуваше непрестанно. Тревожността я бе обзела до мозъка на костите ѝ, но независимо от това, НЕ СПИРАШЕ да излъчва естествената си жизнерадостност.
Мария Хосе страдаше ежедневно от силни пристъпи на тревожност. Заради една ужасна препоръка на лекаря си и сякаш за да влоши положението, бе станала зависима от анксиолитиците – лекарства, които не само че не ѝ помагаха с нищо, но бяха предизвикали още тревожност, объркване и някой и друг уплах от случайно предозиране.
Приемаше по 6 или 7 успокоителни на ден, но тревожността не спираше да расте година след година. Вече излекувана, описва тогавашното си състояние така:
Между тревожността и зависимостта към хапчетата умът ми бе пълна бъркотия. Зависимостта засилваше тревожността, тъй като час преди всеки прием вече се появяваше абстинентният синдром. Тоест имах панически атаки и отгоре на това страдах от абстинентен синдром заради тези гадни хапчета.
По време на пристъпите на тревожност чувствала ускорено сърцебиене, сякаш сърцето ѝ ще изскочи от гърдите, зверски световъртежи, които почти я поваляли, и ужасяващо усещане за приближаваща смърт. Страхът бил такъв, че ръцете ѝ треперели като на страдащ от паркинсон. Паниката можела да я владее с часове или пък да я изненада, докато спи, и не мигвала цялата нощ, дори с двойна доза хапчета. Или тройна!
Сега Мария Хосе е нов човек. В момента, в който пиша тези редове, вече повече от 3 години няма никакви пристъпи и животът ѝ е съвсем различен – изпълнен със светлина. Не приема никакви лекарства, нито има нужда от това. Води съвсем нормален живот. Повече от нормален, напълно щастлив. В разговор, който проведохме наскоро, ми сподели:
– Ако не те бях срещнала, никога нямаше да се излекувам. Ти ми спаси живота!
Но истината е, че Мария Хосе се спаси сама. Излекува се благодарение на упоритата работа и постоянството си. ПО СЪЩИЯ НАЧИН, ПО КОЙТО ЩЕ ГО НАПРАВИТЕ И ВИЕ.
Дайте си сметка – Мария Хосе е живяла 25 години с кошмара от ежедневните пристъпи на паника и тежката зависимост към успокоителните. Сега е отворила нова страница, тъй като ги е преодоляла. Без лекарства. Само с постоянна работа, много упоритост и дисциплина.
Тази книга разказва за лечението на това, което бихме могли генерически да наречем „пристъпи на емоционален дисбаланс“ – феномен, който се състои в преживяването на остра тревожност, без да има рационална причина за нея. Или казано по друг начин, състояние на уязвимост, в което сме изгубили контрола върху емоциите, в което те са се хиперактивизирали. Вече не сме тези, които сме били. Сега сме страхливи, слаби и с анормални емоции.
Пристъпите могат да се появят без предупреждение, от нищото. Например, когато се събудим сутрин. След някой лек уплах или при незначителна трудност. Както когато получим някаква нова задача на работа. Първоначално новината ни стресира и скоро след това сме напълно паникьосани и неспособни да разсъждаваме трезво. „Преди не бях така! Какво е това незряло и слабо хлапе, в което се превръщам?“ – можем да се запитаме.
Тези пристъпи на тревожност, емоционален дисбаланс или както и да ги наречете, са същински кошмар, който оставя човек изтощен, изплашен, отчужден, неспособен, объркан и слаб.
За някого, който никога не е страдал от този проблем, изглежда трудно за разбиране, тъй като не съществува рационална причина за подобна реакция. Това е сякаш са ни инжектирали наркотик, който предизвиква плашещи халюцинации и не знаем кога ще се задейства. Може да се случи във всеки един момент и тогава... бум! – кошмарите ни бутат в тази проклета мрачна яма. Мислим единствено как да избягаме, да неутрализираме лошото чувство, защото усещаме, че това състояние ни пречи да правим каквото и да било, включително адекватно да се свързваме с другите. Паническата атаката е нещо като неизчерпаема, непоносима болка – страдащият от нея желае единствено нощта да дойде скоро, за да може да заспи и най-после да угаси тревожния си ум.
Подобни пристъпи са по-често срещани, отколкото се смята. Психолозите обикновено им поставяме различни етикети, като пристъпи на тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство, депресия и т.н., въпреки че всъщност се касае за един и същи феномен. А именно – негативните емоции стават всеобхватни, завладяват ни и вече не можем да ги удържим, доминират живота ни и го съсипват. При тези пристъпи негативните емоции, които усещаме адски силно, влизат в цикъл и ни покоряват напълно, завличат ни в калта на емоционалното страдание, докато пристъпът си вземе своето и си отиде, откъдето е дошъл, оставяйки ни напълно изтощени, дезориентирани и уплашени. И така – до следващия път, „скъпи“.
Защо на мен?
Често човек се чувства дезориентиран пред това, което се случва – преди не е било така, но колкото и да опитва, не успява да се освободи от тази странна болест. Пита се: „Боже, ама какво ми се случва?“. Гледайки хората, които се разхождат по улиците, не може да не им завиди и да не си каже: „Как е възможно всички да са толкова добре? Защо не мога да бъда като другите?“.
Провокираният от пристъпите страх превръща живота в несигурно място, пълно с дупки, през които се пропада в емоционалната пропаст. Скоро след като процесът стартира, започва да избягва ситуациите, свързани с кризата – например да ползва метрото, да влиза в големи магазини, да остава сам или да има неприятни мисли, които го карат да страда. Животът му изведнъж се оказва доста ограничен от множество ситуации, които го плашат. Многократно си казва: „Боже, ама как може да ме е страх от тези глупости! Та преди дори се наслаждавах да ги правя!“. Но единственото сигурно е, че сега това е новата му действителност.
В такова емоционално състояние всичко е много сложно – да вземаш решения, да се изправяш пред проблеми, да полагаш усилие за нещо, да работиш, да обичаш...
Понякога човек изпитва кратки моменти на покой, в които мисли, че възстановява душевното си здраве. Въпреки това, като някакво садистично проклятие, бедата се завръща след няколко дни.
В тази книга ще разгледаме два подвида пристъпи на емоционален дисбаланс:
- пристъпите на тревожност (паническите атаки);
- обсесивно-компулсивното разстройство, или ОКР.
Въпреки това има много повече подвидове, като различни видове депресия, психосоматично безпокойство, мигрени, болки с необяснима поява... Всички те са част от същия феномен.
Ако читателят се усеща емоционално слаб, най-вероятно страда от феномена на пристъпи на емоционален дисбаланс. Тогава нека приложи дословно всичко, описано тук. Стига вече сме сменяли диагностичните етикети на това, което се случва с всеки отделен човек.
При пристъп на тревожност могат да се появят един или повече от следните симптоми:
- болки в гърдите
- стомашни болки
- задух
- замайвания
- усещания за опасност (включително смърт)
- и най-вече – много страх
В случаи на депримиране:
- остро обезсърчаване
- физическа умора
- мрачни мисли
При обсесии:
- натрапливи мисли, които се избягват/разрешават/отстраняват.
Тези емоционални пристъпи не са физиологични и органични болести, колкото и да приличат на такива. Не са свързани с липса на серотонин, нито с намаляване на кръвоснабдяването на мозъка. Касае се за прост капан на ума, в който е лесно да попаднеш, както в известната китайска игра с пръстите.
Тази играчка на хиляди години се състои в бамбукова тръба, която се надява на пръста, както е показно. При опит да издърпаме пръста, бамбукът се свива и се затваря около пръста и колкото повече дърпаме, за да го извадим, толкова повече попадаме в капана. Решението е да направим нещо, за което по никакъв начин не бихме се сетили – да бутаме напред и да въведем пръста още по-навътре в тръбичката. Любопитно, тогава влакната се разтварят и внимателно можем да извадим пръста си.
При всички пристъпи на емоционален дисбаланс – тревожност, депресия или обсесии – се случва нещо подобно. Човекът е попаднал в един умел капан на ума и опитите му да се освободи водят само до това да затъва още повече в проблема – колкото повече се опитва да изтегли пръста си, толкова повече проблемът го хваща.
Важно е да сме наясно, че по-голямата част от психологическите разстройства са само това – майсторски капани на ума. Няма никакво заболяване на невроните, нито генетично такова, нито на което и да е място в тялото! Затова няма нужда да се приемат лекарства.
В книгата ще видим как да се освободим от този капан на ума завинаги, за да възстановим психическата си устойчивост, спокойствието, равновесието и радостта, тоест живота си. Не само това, благодарение на преминатото обучение ще разполагаме с огромен капацитет да обичаме и да помагаме, да откриваме най-красивото на света и да го споделяме.
Остава ни да се зарадваме, защото не страдаме от органична болест и можем да се излекуваме без лекарства, а освен това да излезем от състоянието си по-силни и подготвени да се радваме на живота. Едно чисто, цялостно и супермощно лечение.
Готов ли си за това прекрасно приключение към истинското себепознание, освобождаването, силата и щастието?
Тази книга е пълна с автентични истории, описващи преодоляване; истории за преодоляването на проблема, който вие също имате. Препрочитайте ги от време на време, за да се вдъхновявате. Героите им са хора като вас – обикновени мъже и жени, приложили тази техника, за да овладеят емоционалния си свят.
В тази глава научихте, че:
- Пристъпите на тревожност, обсесиите, психосоматичните болки и по-голямата част от депресиите не са болести на тялото. Те са само капани на ума, от които можете да се научите да излизате. Ако страдате от пристъпи на тревожност, обсесивно-компулсивно разстройство, депресия или хипохондрия, зарадвайте се – имате единствено логически, не медицински проблем. Можете напълно да се излекувате – без лекарства и без странични ефекти.
- Колкото и да сте объркани, колкото и слаби да се чувствате, не се тревожете: скоро ще се почувствате много добре. Хората, минали през това, се чувстват по същия начин и сега, както Мария Хосе, се усмихват на живота. Не се съмнявайте – ако следвате инструкциите на тази книга, много скоро ще сте част от тази група. Зависи само от вас.
- Цялото объркване, емоционалната болка, слабостта и страхът изчезват като с магия, когато сте завършили автотерапията си (самостоятелната промяна). Работата ще бъде интензивна, понякога тежка, но е гарантирана!
Из глава 6. Решението на Четирите стъпки
Когато изпитваш болка, би ли могъл ли да превърнеш момента в златна възможност? Вместо да преследваш сам себе си или да чувстваш, че ти се случва нещо страшно лошо, би ли могъл да се отпуснеш и да докоснеш безграничното пространство на човешкото сърце? (Пема Чодрьон)
Когато Серхио дойде на консултация в кабинета ми, беше на 30 години. Мургав, висок, атлетичен – изглеждаше като класически модел. Работеше като авиационен техник за голяма международна компания и живееше с приятелката си. Беше деен, спортна натура. Завършил с отличие, той имаше работа, която вършеше със страст. Притежаваше множество качества и бе много енергичен, но от известно време животът му беше попаднал в черна дупка.
В първия ден от терапията му разговорът ни протече така:
– През последните пет години съм зле. Първата беше ужасна, дори започнах да вземам антидепресанти. Отразяваха ми се добре в продължение на около две години, но след това по някаква причина спряха да ми действат. Оттогава се влошавам все повече и повече.
– Какви симптоми имаш? – попитах.
– Пристъпи на тревожност. Получавам ги два или три пъти седмично, a в определени периоди – всеки ден. Сърцето ми бие учестено, изпитвам адска тревожност, замаян съм, треперят ми ръцете и мисля, че ще умра. Просто ужасяващо.
– Когато вземаше антидепресанта, чувстваше ли се добре? – продължих да питам.
– Не, не съвсем, но бях много по-добре, отколкото сега. Когато го приемах, получавах пристъп горе-долу веднъж на всеки два месеца. Мога да кажа, че бях наполовина добре, наполовина зле.
– Разбирам. Според това, което ми казваш, от две години антидепресантът не действа. Сега толкова зле ли си, колкото и в началото, когато започна проблемът?
– Дори по-зле. Да ти призная, Рафаел, замислих се за самоубийство, защото това напълно ме изтощава – каза доста скръбно.
Незабавно се хванахме за работа. Всеки ден трябваше да се излага на ситуации, които провокират пристъпите. Например да шофира и да се отдалечава от къщи.
Както в почти всички случаи, когато човекът изпитва тревожност, иска да остане у дома, защото мисли, че това оттегляне му дава някаква сигурност – партньорът ще му помогне или ще може бързо да повика медицинска помощ. И обратно – да бъде вън от дома, за него е огромен риск, почти като смъртна опасност. Серхио трябваше да прави точно обратното.
Друга терапевтична задача беше да кара колело. Преди да започнат пристъпите, Серхио бил опитен велосипедист и карал в планината. След това мисълта да го прави станала причина да изпада в паника – ако получи пристъп, би се забавил твърде много, докато стигне до болница. Мислел, че би умрял в мъки в планината, истински ужас.
Серхио работеше прилежно. Всеки ден, всеки, имаше по някоя задача, като да пътува с кола или да кара колело. Придвижваше се само по отдалечени планински пътища, понякога и през нощта!
Черешката на тортата беше да помоли шефа си да му позволи да участва в пробните полети на самолетите. Веднъж седмично влизаше в някоя от тези машини и понякога прекарваше нощта сам в друг европейски град – нещо, което в началото го плашеше до смърт.
Помня, че по време на цялата терапия Серхио ми изпращаше имейли с прикачени победоносни снимки. Например „Ето ме, Рафаел, в страхотно задръстване“. Отговарях му: „Така ми харесва. Напредваш много“. Или пък в пилотската кабина на някой самолет, закопчан с предпазния колан, а на лицето му изписан силен уплах.
Само за два месеца благодарение на енергичната си работа Серхио си беше възвърнал желанието за живот. Пристъпите бяха загубили от силата си, въпреки че все още му оставаше много работа, за да се излекува напълно. На шестия месец животът отново започваше да се изпълва със светлина за него: наслаждаваше се на колоезденето, на пътуването и изпитваше съвсем лека тревожност. В онзи момент оценихме подобрението му на 90%. Горе-долу на всеки 15 дни получаваше по някой слаб пристъп, който изчезваше за десетина минути. Девет месеца по-късно вече беше на 99% и там прекратихме терапията. Останалия път мислеше да извърви сам.
Последния път, в който се свързах с него, около 5 години след края на терапията, сподели: „Рафаел, аз съм съвсем добре. Тревожността остана в миналото. Почти не си спомням за какво ставаше дума. Сега съм във върхова форма. Отново започнах да уча, за да изкарам един международен сертификат, искаме да имаме дете и... какво да ти кажа, животът е прекрасен“.
Серхио е само един от милионите случаи на хора по света, преодолели тревожността. Най-обикновено момче от Барселона, което премина от желанието да се самоубие до това да се радва на живота в пълно емоционално здраве. Разбира се, сам си спечели здравето, което сега празнува. По същия начин, по който ще го направите и вие.
В тази глава, без повече преамбюли, ще изучим в детайли метода, който милиони хора са следвали, за да реконструират ума си и да се превърнат в силни, щастливи, самостоятелни индивиди, способни да предложат на света най-добрата версия на себе си, без никакъв страх.
Системата, която следвам, е вдъхновена от тази на австралийската лекарка Клеър Уикс, живяла дълъг и продуктивен живот – от 1903 до 1990 г. Малко хора са направили толкова за толкова много хора. Доктор Уикс е добре позната в англосаксонския свят, но по някаква причина никога не е достигнала до широка испаноговоряща публика.
Както вече споменах, Клеър Уикс – брилянтен ум – е сред първите жени, практикували медицина в страната си. Като млада е имала лошия късмет да страда от много остро тревожно разстройство. Въпреки това е била борбена по природа, опитвала е с всички средства да продължи образованието си и е успяла, но продължителната тревожност е правила живота ѝ много труден. Докато – благодарение на някаква случайност, не открила първата подсказка по пътя към трайното решение на проблема си, когато говорила със свой приятел. Когато узнал за нейното разстройство, въпросният приятел, ветеран от Първата световна война, ѝ казал:
– Клеър, всичко, което ти се случва – ускореното сърцебиене, усещането, че ще умреш и прочие – са просто симптоми на тревожност. Всички сме ги изпитвали в окопите.
– Сериозно? Тази тревожност е изключително силна! – пояснила Клеър.
– Зная. Но имай предвид, че всичко това е продукт на страха. Ти сама го провокираш – уверил я той.
Този кратък разговор избухнал като граната в ума на младата лекарка. Вече разбирала всичко – войниците изпитвали страх, от това сърцата им биели ускорено и след това оставали в плен на тези усещания, но само докато траел страхът в техните умове.
Те нямали нито сърдечен, нито неврологичен проблем. Било прост капан на ума, в който всеки можел да попадне. Това, което Клеър изпитвала, било устойчивият порочен кръг между ума и тялото. Нейният приятел ѝ го описал перфектно, защото сам го познавал много добре. Самият той и десетки от неговите другари страдали от същото.
След това откритие, на 22 години, Клеър започнала да изследва себе си и да измисля начин за лечение. Не спряла там – като професионалист е лекувала множество подобни случаи. Славата ѝ като експерт в психологическите разстройства се разпространила в цялата страна. Няколко години по-късно пациенти от всички части на Австралия пътували, за да ги лекува доктор Уикс.
След 10 години дейност като общопрактикуващ лекар решила да се посвети изключително на психологическите разстройства и тогава развила известния метод „Четирите стъпки“.
Неуморната доктор Уикс работила до края на живота си, на преклонна възраст, и е пионер в публикуването на материали за самопомощ. Книгата ѝ „Надежда и помощ за вашите нерви“ станала абсолютен бестселър в целия англосаксонски свят, особено в Съединените щати, Обединеното кралство и Австралия. Също така успешни били и записите ѝ на грамофонни плочи, които се изпращали по пощата.
След като изучих десетки методи за лечението на паническите атаки, обсесиите и прочие, се спрях на класическата система на доктор Уикс. Без съмнение, съществуват отлични учебници, написани от големи университетски преподаватели и съвременни експерти, но Клеър Уикс продължава да бъде моят фаворит заради елегантната простота на метода ѝ.
Четирите стъпки
Клеър Уикс защитавала един метод от четири стъпки, който, както ще видим, съдържа всичко необходимо, за да преодолеем нашия проблем. Четирите стъпки са от съществено значение и е важно да ги разберем по най-добрия възможен начин.
Четирите механизма, които читателят ще запомни в процеса на прилагането им, са: Конфронтирам, Приемам, Нося се и Оставям времето да мине.
Конфронтирам
Когато се появи страхът (или която и да било неприятна емоция), една дума трябва да изниква в съзнанието ни – конфронтирам. Ако е необходимо, можем да я носим написана на листче – КОНФРОНТИРАМ – и да я вадим, когато кризата започне.
Нека сме наясно, че същинското гориво за тревожността е избягването ѝ. Страхът е като куче, което надушва, че се боим, и ако започнем да бягаме, ни преследва все по-настървено.
Естествено е умът да мисли как да избегне безпокойството. Но това бягство се обръща срещу нас и се превръща в ураган, който помита всичко. Затова истинският проблем е бягството, което ни води до ясно заключение: трябва да спрем да избягваме – възможно най-скоро, убедително и последователно. В това се състои конфронтацията.
Конфронтацията означава многократно да стигаме до източника на безпокойство, за да може скоро след това да деактивираме напълно емоцията. Да я елиминираме завинаги! Да я премахнем най-после!
Ако използваме метафората за клоаката [разгледана в глава 4.], ще рече да слизаме в нея всеки ден и да се излагаме на вонята в продължение на часове. А в същото време да вярваме в несъмнения факт, че мозъкът ще елиминира безпокойството и ще даде път на свободата, поднасяйки ни сила и спокойствие да се наслаждаваме максимално на живота.
В случая на паническите атаки човек трябва да ходи на местата, на които е вероятно да го връхлети безпокойството, и там да се отвори към всичките си симптоми, да ги преживее максимално. Например да влезе в голям магазин и да се остави пулсът му да се ускори, умът му да полудее и да го обземе силно чувство на уязвимост. Да, трябва да преживее сърцебиенето, страха от смъртта, треперенето, световъртежа, паниката. Да го прави отново и отново. Да – многократно! С увереността, че милиони хора преди това са минали през същото и са излезли като победители.
Що се отнася до страдащите от ОКР, след като причината за страховете им са техните мисли, ще трябва да се излагат на тях, вместо да ги потискат – да си представят нещата, които ги плашат, да ги преживеят в дълбочина. Например да визуализират, че се самоубиват, че се заразяват със смъртоносни бактерии, че убиват, насилват, че са обладани от дявола, че предизвикват смъртта на любими същества, погрешка блъсват пешеходец, заразяват се със СПИН, имат рак и т.н.
Нека си припомним, че обсесиите са ирационални мисли, които ни плашат и циклят в съзнанието. Човек се опитва да ги спре с рационализиране или действие – например чете за някаква болест или се захваща да чисти. Но колкото повече се опитва да се убеди, че всичко наред, толкова повече тревожността, съмнението и душевната болка го пришпорват.
В случая на хипохондрията конфронтацията ще бъде всеки ден да се търсят новини за ужасни болести; представата, че се страда от един или друг вид рак. Тоест многократно да се изпитва това, от което най-много се страхува.
След като завършим упражнението по експониране, трябва да продължим с живота си, като че нищо не се е случвало. Именно, да направим това в състояние на тревожност, при все че умът ни сякаш е бил връхлетян от някаква буря.
По този начин всеки ден ще оставяме детето да се тръшка, за да му покажем веднъж завинаги, че стратегията му вече не е ефективна, че е изгубило силата си. В практиката психолозите очертават заедно с пациентите стратегията за конфронтация. Най-добре е човек да се изложи на „най-лошото“ от самото начало и по възможно най-интензивния начин. Напредвайки, да се занимае с всяка от идеите и ситуациите, които предизвикват емоционално безпокойство. Без да оставя нито една.
След като терапията завърши, приключваме работата със Заключителния обет за конфронтация, който звучи така: [...]
Примери за конфронтация
- Да ходим на места, на които можем да получим пристъп на тревожност, като големи магазини, да пътуваме с метрото, с влак, със самолет и т.н.
- Сами да предизвикваме световъртеж или позиви за повръщане (когато това ни плаши).
- Да мислим в продължение на 20 минути за идеи, които ни плашат, да усилваме тези мисли до максималната възможна степен на тревожност. Да си представяме най-лошото.
- Да опипваме тялото в търсене на тумори (в случай на хипохондрия).
- Да търсим в интернет обезпокоителна информация за тежки болести (за хипохондриците).
- Нарочно да се изчервяваме пред хората и да изпитваме срам.
- Да говорим ежедневно с възможно най-много хора (за срамежливите).
Приемам
За мнозина тази стъпка е най-важната. Същината. Това, което искаме да кажем с „Приемам“, е да се отваряме напълно към всичко, което усещаме, когато се чувстваме ужасно. Да го правим пасивно – като агънца, които отиват на заколение.
Докато не се случи такова приемане в дълбочина, не сме на правилния път.
Пълното приемане включва:[...]
Към книгата „Без страх. Изпробваният метод за преодоляване на тревожност, обсесии, хипохондрия и всеки друг ирационален страх“
