В това издание на „Моите съвременници“ са възстановени текстовете по оригиналните ръкописи и редакторските бележки на самия Стилиян Чилингиров.
Димитър Благоев
проф. Иван Д. Шишманов
Пенчо Славейков
Петко Ю. Тодоров
Пейо К. Яворов
Кирил Христов
Димчо [Дебелянов]
Тодор Генчов Влайков
Антон Страшимиров
Георги П. Стаматов
Стефан Минчев
Цанко Бакалов Церковски
Никола Василев Ракитин
Димитър Подвързачов
ПОТУЛЕНИЯТ ЛЕТОПИСЕЦ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРНА ИСТОРИЯ
Едва ли има друг български културен деятел, който като Стилиян Чилингиров толкова автентично, подробно и с удивително чувство за историчност да e документирал своите впечатления за съвременници и събитията, на които е бил свидетел. Съхранени са десетки тетрадки от по няколкостотин страници с негови дневници, онасловени „Моите делници“, и почти още толкова страници с мемоари на писателя. Липсват излишни битови подробности – Чилингиров не ни е предоставил възможността да разберем в житейски план какви събития са сполетявали него и семейството му. Но пък ни е дал широка панорама на случващото се в обществения и културния живот и то не само в столицата. Интригуващи са наблюденията му върху литературни приятелства, обществени и писателски кавги, успехи и провали на книги и автори, вълнувал се е от измеренията на конкретни личности. Чилингиров не спестява оценките си за случващото се. И най-важното – стреми се към обективна характеристика на събитията, поставя ги в контекста на цялостния интелектуален живот, не разкрасява или омаловажава фактите. Тези качества превръщат спомените и дневниците му в документи, които могат да бъдат надежден източник на сведения за културната ни история през първите четири десетилетия на ХХ в., която все още е само частично документирана. В разговор с Владимир Русалиев по повод спомените си Чилингиров казва: „Аз се затворих в тази стая и работих тъй, както никога друг път. А в дневника си отбелязва: Така, както предлагам спомените си, приличат на блок от руда. От тях не е очистено всичко, което трябва да отпадне. Това оставям на бъдещето.“
Дневниците на Чилингиров не са публикувани досега. Някои от тях са преписани на пишеща машина от неговия син Добромир, но по-голямата част са в ръкопис. Почеркът на Чилингиров още от ранните му години е твърде нечетлив, а след четирите инсулта, които преживява през 50-те години, става още по-труден за разчитане.
Роден в Шумен през 1881 г., Стилиян Хаджидобрев Чилингиров завършва Педагогическото училище в родния си град, но помага и в обущарската работилница на баща си, работи в местната тютюнева фабрика, труди се като продавач в деликатесен магазин, също и в кланица. През 1900 г. се записва да учи педагогия с философия и литературна история в Софийския университет. Заради добрите резултати, които показва по време на следването, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов го изпраща на специализация в Германия. След като се завръща в България, учителства, но започва да се проявява и на политическата сцена – става секретар на Прогресивно-либералната партия и главен редактор на нейния печатен орган вестник „България“. През 1911 г. е избран за народен представител на Преславска околия в ХV ОНС. От 1913 г. до 1922 г. последователно заема длъжностите главен библиотекар, поддиректор и директор на Народната библиотека. За кратко е директор на Етнографския музей. След честването на неговата петдесетгодишнина и тридесет и пет години литературна дейност през 1932 г. Чилингиров е уволнен от служба и в знак на протест връща всичките си ордени и отличия. Той е и един от учредителите на Съюза на българските писатели през 1913 г., а от 1941 до 1944 г. е негов председател. Не по-малка е заслугата му в читалищното дело – по същото време е председател на Върховния читалищен съюз. Фундаментален негов труд, който не е преиздаван, е „Българските читалища преди Освобождението. Принос към историята на българското Възраждане“, излязъл през 1931 г. с обем от 683 страници.
Пише разкази, романи, очерци, пътеписи, драми, поезия – за деца и възрастни, мемоари, трудове в сферата на изкуството, политиката, библиографията, педагогиката и още, и още... Автор е на близо 100 заглавия, публикувани като самостоятелни издания, над 1500 статии в сборници и периодичния печат, изнася над 800 сказки, прави енциклопедична картотека с над 200 000 фиша...
Първият „Списък на фашистката литература, подлежаща на изземване, съгласно ХІІ постановление на Министерския съвет от 6 октомврий 1944 год.“ включва два труда на Чилингиров – „Поморавия по сръбски свидетелства“ (2 изд., Скопие, 1942) и „През Македония“ (1942). Въз основа на Заповед № 48 на Министерския съвет от 15 февруари 1952 г. други две негови книги са обявени извън закона – „Какво е дал българинът на другите народи“ (1941) и „Сърбите и ние“ (1930) – те влизат в „І списък на фашистка, упадъчна, религиозна, опортюнистическа, реакционна и малоценна литература“, като в заповедта се уточнява, че подлежат на изземване книгите, издадени през периодите 1923–1944 и 1944–1951. Настъпват тежки времена за вече не толкова младия писател. Издателствата не публикуват новите ръкописи на заклеймения писател. В архива на сина на писателя Добромир Чилингиров, който се съхранява в Централния държавен архив, има малка папка с чернови на писма от писателя до Вълко Червенков, по това време министър-председател на България. В тях той моли държавника да му бъдат върнати вилни имоти, които са му несправедливо отнети по Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост, по-известен като „национализация“. Покрай имотните неволи Чилингиров споменава на Червенков, че има готови за отпечатване ръкописи.
В края на 40-те и началото на 50-те години директор на Института за литература е Людмил Стоянов, който, не без одобрението на висшите инстанции, поощрява възрастните писатели да пишат спомени, да предават в института ръкописи, снимки и кореспонденция, свързани с литературната история и писателските архиви. Издателство „Български писател“ с готовност попълва празнотите в културната ни памет – излизат „Спомени весели и невесели за български писатели“ на Константин Гълъбов, „Срещи и разговори“ на Стефан Попвасилев, „Минали дни“ на Александър Божинов, „Житейски и литературни спомени“ на Малчо Николов, Петко Тихолов издава книгите си за Николай Райнов, Елин Пелин и Николай Лилиев.
Така през 1953 г. излиза книгата на Стилиян Чилингиров „Иван Вазов от близо и далеч“ в тираж от едва 4 100 екземпляра. В кратичкия си предговор – само половин страница – Чилингиров пише: „В предадените тук откъси няма нито сянка от житейска или художествена измислица. Всичко е дадено така, както си е било в действителност. Не са измислени или нагласени и разговорите, ... в тия спомени авторът не на едно място примесва и своята личност, противно на схващанията на мнозина, че тоя, който спомня, трябва да мълчи винаги за себе си, сиреч да бъде една мъртва и безстрастна вещ, която само тъпо наблюдава и мъртво описва. С други думи, мъртвец да говори за жив човек, а не обратното. Да се мисли така, значи да се отрича изобщо споменът, който е резултат именно от живото отношение между живи хора“... Наистина Чилингиров не увенчава фигурата на Вазов с ореола, който задължително му се поставя, когато се говори и пише за него. Това не е принизяване, а сполучлив опит да надникнем заедно с мемоариста зад фасадата, зад официално налагания образ на Патриарха на българската литература, и е приносен щрих към неговата психография…
Чилингиров има готовност да направи поредица от литературни портрети на писатели, с които е общувал през дългия си живот на културен и обществен деец. Книгата за Иван Вазов предизвиква интереса на Людмил Стоянов – директор на Института за литература, най-вече заради документите от личния архив на мемоариста, които са поместени в книгата. Рядко писателите организират добре архивите си, но Чилингиров пази писма, ръкописи – свои и чужди, отзиви, направил е собствена картотека с публикации по различни теми…
Чилингиров предава срещу заплащане на Литературния архив на БАН няколко копия от своите литературни портрети на писатели, малка част от белетристичното си наследство, кореспонденция.
В архива на издателство „Български писател“ откриваме Протокол № 5 от 16.VІ.1954 г. на художествения съвет – директор Станимир Лилянов, гл. ред. Светослав Минков, зам гл. ред. Емил Манов, Ангел Каралийчев, Божидар Божилов, Георги Цанев, Иван Бурин, Илия Волен, Людмил Стоянов, Тихомир Тихов, Цв. Минков.
„... точка V – приемат се за работа следните мемоарни книги:
Стилиян Чилингиров
Спомени за писателите около кръга „Мисъл“.
Спомени на Петър Нейков.
Въпросът за издаването на тези две книги ще се реши след като се прецени резултатът от съвместната работа на автора и редактора.“
По бележките върху ръкописите и отхвърления предговор на Чилингиров, по редакторските бележки на Емил Стефанов, Светослав Минков и Владимир Василев можем да съдим, че съвместната работа на редакторския екип и автора не е вървяла гладко, че Чилингиров е направил много компромиси и отстъпки пред поставените от издателството условия.
Две години по-късно, в края на декември 1955 г., читателите се срещат със следващата му книга: „Моите съвременници“. Тя също е в скромен тираж – 5000 бройки. В нея Чилингиров разказва спомени, които са подкрепени и с автентични документи – писма и статии – за четиринадесет литературни дейци. В съгласие с обществено-политическата ситуация в страната първият мемоар-портрет е на Димитър Благоев. Но този реверанс към политическия деец не накърнява достойнствата на книгата. Отсъства обаче предговор – от автора, от съвременник на същите събития или пък от литературен критик. В огромния архив на Стилиян Чилингиров, който се съхранява в ДАА, откриваме в ръкопис предговора му към „Моите съвременници“, където авторът заявява намерението си спомените му да излязат в няколко тома. Ето какъв е бил оригиналният замисъл на автора:
„... Не е спазена и еднаквостта при спомените на обем. На едни писатели са посветени цели печатни коли, а на други едва няколко страници. То е, не защото е давано предпочитание на един пред друг, а защото такива са спомените. С едни от нашите именитости писачът е живял по-дълго и по-близко, а с други се е само познавал или пък само ги е виждал. Но всички, ако и с по няколко реда, са очертани в тяхната интимна или обществена среда, за да се почувства чрез спомена и атмосферата, която са дишали през целия си живот.
Спомените ще бъдат съсредоточени около една обединяваща личност, така както е било в действителност. Или една ще изпъква над останалите. В настоящия том тази обединяваща личност е Иван Вазов. В следния ще бъде Пенчо Славейков.
Накрай нека да забележа, че спомените не са писани в една строга последователност от време и то не за всички, а и за един и същи автор дори. Помежду им често пъти лежи един промеждутък от месеци, и години дори, да не кажа десетилетия. Оттам и тяхната несъгласуваност по големина, характери, та и по настроение. Би могло да се премахне лесно този недостатък, ако писачът не беше го взел за достойнство. Така той ги смята за по-интересни, както по-интересна става всяка личност, която я срещаме в различни времена и в различни настроения...“
В настоящото допълнено издание на „Моите съвременници“ са възстановени текстовете по оригиналните ръкописи и с редакторските бележки на самия Стилиян Чилингиров. Запазени са стилът, езикът и правописът на документите; където има съкращения или неразчетени думи са поставени квадратни скоби. Обяснителните бележки под линия са направени, за да улеснят неспециалистите и по-младата публика. И според желанието на писателя спомените са придружени със снимки, много от които се публикуват за първи път.
В перспективата на изминалите години трогателно звучат думите на писателя: „Аз съм на преклонна възраст. Не се знае колко още ми остава да живея. Съкровеното ми желание да видя издадени съчиненията си и докато съм жив да се порадвам както аз, така и нашия народ, за когото повече от половин век съм работил.“
Сега споменните му портрети са пред вас, читателите, безпристрастните свидетели в съда на времето.
Румяна Пенчева
