Какво ни казва с очи Пишещата с левия си палец

Какво ни казва с очи Пишещата с левия си палец

На 16 май в Университетския театър на Нов български университет се състоя среща с Анжела Пенчева, автор на издадената от КИБЕА книга „Моят живот. Да имаш ляв палец“. Младата жена, която страда от детска церебрална парализа, но води по-активен живот от мнозина свои „здрави“ връстници, „поговори с очи“, буквално и преносно, с колегите си от едноименния проект на НБУ. Чрез специалното устройство от фондация „АСИСТ - Помагащи технологии“, финансирано отчасти с приходи от продажбата на книгата, Анжела размени въпроси и отговори с колеги и приятели по театър.

Разговора води режисьорът Кристиана Бояджиева, която стои зад редица сценични изяви на Анжела. Включи се и вдъхновителят на инициативата доц. Възкресия Вихърова, която продължава да работи над документалния театрален спектакъл „Моят живот. Да имаш ляв палец“ по едноименната автобиографичната книга. Замисълът на режисьора е „да покаже как болното тяло, превърнало се в  провокация за артиста, става причина за изграждане на нова художествена реалност.“

Видяхме откъс от бъдещия спектакъл, с който Анжела и колегите й танцови пърформъри Мирослава Захова и Александра Манчева (на снимката) са спечелили награда на състоялия се в Македония международен фестивал „Игри без маски. Театър без дискриминация“.

Проектът „Моят живот. Да имаш ляв палец“, който носи името на автобиографичната книга, е част от кампанията на Университетския театър на НБУ „Открий театъра – вход достъпен за хора с различни възможности“. Ето част от въпросите и отговорите, прозвучали по време на срещата - равносметка на постигнатото по време на проекта.

Въпрос: Защо реши да напишеш книгата?

Анжела: По няколко причини, които винаги са ме следвали и продължават да ме следват, все едно са част от мен и не искат да се разделяме. Моята церебрална парализа е в много тежка форма. Казвам „моя“, защото откакто се помня, съм била все с нея и я приемам за нещо нормално и естествено. Но въпреки това аз се чувствам като хората, които нямат физически затруднения.

Въпрос: Радваш ли се, че книгата ти донякъде стана причина за едноименния проект?

Анжела: Когато започнах да пиша книгата, изобщо не съм мислела, че някой някога ще направи проект от нея и че тя ще бъде на театрална сцена. А като стана реална постановката, бях толкова щастлива, че ми се струваше, че сънувам. За това допринесоха актрисата Яна Маринова и всичките младежи, които приятно ме изненадаха с тяхната игра. Постановката беше изпълнена с тяхната младост и с техните разбирания, с които вдъхнаха повече свежест на някои мои преживявания.

Въпрос: Ти участва в редица театрални представления, въпреки широко разпространеното мнение, че хора на колички нямат място на сцената. Написа книга. Сега завършваш гимназия. Какво мислиш да правиш оттук нататък? Какви върхове искаш още да покориш?

Анжела: Разбира се, искам да продължавам с работата си в театъра и да играя в представления, но това не зависи само от мен. Амбицирана съм и още повече работя върху себе си. Аз силно вярвам, че по-нататъшния ми живот ще е свързан със сцената.

*Снимката е от новина на НБУ.

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА