Угасна още един светъл лъч, отиде си още един човек, който ни караше хем да се усмихваме, хем да се смеем на корем, хем да се чудим защо уж весело, пък ни става тъжно. И как да не ти стане тъжно, като знаеш, че я срещнеш вече такива като него, я не. Ст.н.с., ктн, инж. Георги Пенков е правен по експериментален калъп, който сега се мъдри някъде до Изчезналия кивот. Техничар по образование; лирик по душа; неподражаем зевзек, чешит и образ невъзможен; Лошото момче на българската култура (наред с другите двама от знаменитото им трио Джеки (Георги) Стоев и Чарли (Христо Илиев); свободен, човечен и самотен; човек с убеждения и свои въжделения, с характер и приятели, чиито имена пълнят енциклопедиите. Джони, който не оставаше незабелязан. Не че го правеше нарочно. Идваше му отвътре, от соя, от закваската. Пич. Марка, бранд, както бихме се изразили днес, а той щеше само да вдигне рамене и да спретне някоя проницателна афористична пиперлия… С две думи, „рядка порода интелектуалец, чието присъствие само по себе си е афоризъм“. (Георги Лозанов в предговора към „А дано, дано, дано…“)

Каквото и да кажем, ще е кухо, защото така е, когато си отидат хора като него.

Разказва една история за две момчета, които го попитали: Джони, ти пич ли си. Да, пич съм, рекъл.

Почивай в мир, пич! Блазя на тези, при които се пресели. На нас ни е мъчно, много мъчно.

От редакцията