Възрастната мома

Възрастната мома

Откъс от романа „Зара. Страници из един дневник“, автор: Евгения Димитрова

[...] Последния месец от лятото аз и брат ми прекарахме на вилата у леля ми. Там бяха двете ми братовчедки и братовчед ми. Добра компания съставлявахме сами, а когато идваха и гости из града, ставаше още по-шумно и весело.

Всяка сутрин излизахме рано из росната гора, тичахме като малки момичета – природата вдетинява. Играехме, пеехме и след това се връщахме изгладнели за закуска. Надвечер се повтаряше същото и се връщахме по луна за вечеря. А с гости тия разходки излизаха още по-шумни.

Тази година се чувствах по-добре от всяка друга. Изпитвах едно състояние, прилично със състоянието на онова дете, което няколко години подред е вярвало, че Бог му донася коледната елха с красивите подаръци, че същият дава червените великденски яйца и много още други работи; а когато лека-полека след време само разбере тая неистина, то започва да се смее дяволито. Когато се опитват пак да го лъжат, почва да гледа недоверчиво и на работи от друг характер, които може би съдържат и частица истина; него вече не вълнуват с такава сила божиите подаръци, а спокойно ги получава, знаейки добре кой ги купува.

Чувствах се напълно уравновесена и спокойна.

Една сутрин се завърнахме по-късно от разходка и на масата в стаята си, ведно с други вестници, намерих моята първа пробна книжка от стихотворенията. Изпратили я за преглед. Отначало по детински радостно възкликнах, а след миг свенливо застанах пред книжката. Сърцето ми биеше силно, като на наивно момиче пред първа любов. После... аз държах вече книжката в ръце, разглеждах я от всички страни, пипах нейната плътност, пипах красивите матови корици и като ги галех, усещах да ме гъделичка безкрайна нежност. На душата ми ставаше невъобразимо мило, радостно; приятни, неизпитани досега чувства се набираха и изпълваха целите ми гърди. Дишането ми стана неравномерно, очите ми се засмяха, премрежени от сълзи, и аз развълнувана прошепнах:

– Боже, защо ми се плаче?

Сетне я разрязах и с треперещи пръсти почнах да я прелиствам отначало докрай и пак се повърнах обратно. Там видях оживени и първите си стихотворения, първата радост, посветена на детинските ми мечти... Видях и скръбните спомени след покойния Стоил. Суетни скърби и радости! Прочетох и много още преживявания, посветени на житейското тегло, наречено „борба“. Там бяха и „Изгорелите ми рози“, „Измамени надежди“, „Суета“, „Зелените очи“, „Тайна“ и много още други заглавия, в които се затваряше моят живот. В тая книжка бяха събрани въздишките на моята разнебитена любов и от тях се издигаше жива моята рожба-сирота!

Прелистих с треперещи пръсти сбирката, гледах унесена заглавията едно по едно и струваше ми се, че до мен някой тихо шепне: „Де е твоята любов? Де е?“ В тоя миг искаше ми се да милвам, да прегръщам книжката, да я притискам близко до сърцето си, както любяща тъжна майка притиска сирачето си до гърди. Но това би било и неразумно, и смешно от моя страна. Аз само повдигнах книжката пред очите си и сама на себе си изговорих:

– Това е то, моята любов, това! – и поисках да се усмихна, а се просълзих.

След няколко дни една вечер ние с по-голяма компания се връщахме от разходка. Беше дошъл и баща ми с приятеля си запасен полковник, певицата, г-ца Негра с един старичък, но изкусно подмладен момък, чиновник във Външното министерство, и един млад писател. Понеже баща ми беше между нас, всички се държахме по-чинно от друг път. На групички и двойки, разпилени из гората, вървяхме и приказвахме.

Брат ми и певицата Негра останаха някъде назад; „аташето“ – така зовеше брат ми чиновника от Външното министерство, понеже обичал да младее – вървеше с братовчед ми малко пред мен и, разговаряйки, често сполучваше да се извърне и да ми хвърли пронизващ любовен поглед. Аз се поусмихвах и мислех: „Защо поне малко не са изразителни тези очи?“

Вървях до баща си, а редом с него се движеше пълният и прекалено здрав полковник-ерген. Те живо се разговаряха за разни предприятия. Полковникът говореше за някакво негово определено планинско място, дето се намерила руда и което щял да продава за... и той произнасяше някакви неимоверно големи суми, които сега не помня. Но въпреки увлечението, с което говореше, той често прекъсваше говора си и кавалерски повтаряше:

– Тук, струва ми се, има трапчинка, госпожице... да не паднете. – или: – Това е камък, госпожице, внимавайте! – той се наклоняваше да ме погледне, а при това сочните му устни се леко отваряха за усмивка и очите, влажни, ме гледаха тъй гастрономически, както съм забелязвала у нас да гледат на трапезата вкусно любимо ястие. Е, нали съм мома, а той – ерген!

Пред мен пък се водеше спор – говореха за Найденов. И аташето, като поглеждаше крадешком дали следя разговора им, почти извика:

– Не! Не съм съгласен с вас! Найденов е подъл и според мен съвсем не е тъй умен, както предполагате... а дори тъпак!

В същото време някъде зад себе си слушам гласа на брат си, долавям фрази, които се губят в мелодично звънливия смях на хубавата Негра:

– Ти си днес тъй изящна, Негра, тъй... – приказва възторжено брат ми и в гласа му звучи повдигнато творческо настроение – нали е литератор! – В тая оригинална, сякаш стъклена рокля ти изглеждаш цяла изтъкана от слънчеви лъчи и пурпур!

– Охооо! – се дочуват нежни звънливи възклицания и после смях, красив смях.

„Да – мисля – Негра днес е по-прелестна от всякой друг път!“ – и без да искам, извиквам към брат си:

– Да, това е вярно! – потвърдих думите му.

Аташето извръща към мен глава, мустаците му сияят, лицето се мъчи да се зачерви и малките му очи ме гледат светнали:

– Нали? Вярно! Ето и госпожицата е съгласна с мен, че Найденов е тъпак – говори аташето и ме гледа сякаш с мустаците си.

Взирам се разсеяна в бръснатото му лице и не знам защо ми се струва, че е намазано с нещо; някак зацапани изглеждаха бръчките тук-там, а цялото бръснато място на брадата беше синкаво и негладко. И като го гледах, струваше ми се, че той няма нито очи, нито нос, нито лице, а има само мустаци.

– Извинете ме, не слушах разговора ви! – отвръщам вежливо. После шеговито добавям: – Не ме интересува вашата външна политика. Тук слушам разговора на господин полковника; той приказва за по-реални работи.

Но, разбира се, нищо не слушах.

– Да, госпожицата е права, като подкрепя думите ми – изведнъж повишава тон полковникът и се усмихва сочно. – Да, след няколко години, повтарям, моето имение ще струва най-малко 100 хиляди лева. Само конюшнята ми струва 18 500 лева. И каква конюшня! – той се увлича в дълги архитектурни описания на удобствата в конюшнята. Баща ми е във възторг, но мен ми дотяга и искам да променя разговора, ала не умея.

– А кой знае какви хубави жребци имате? – запитвам ненадейно.

– О, чудесни! – и той, като ме гледа, струва ми се, любовно, увлича се в нови излиятелни описания за конската красота. Преструвам се, че слушам внимателно и се възхищавам, като правя тук-там възклицания, но ми е тягостно до крайност и се чудя как да се избавя.

– Ами с какво ги храните, за да бъдат тъй красиви? – запитвам наново и през ум ми минава: „Разбира се, трябва да съм вежлива: нали съм мома, а той ерген!“ И без да ща, се засмивам.

В тоя миг някой вика зад мен:

– Зара! Зара! – и след това се долавя общ смях.

Поизвръщам глава към тоя спасителен зов, ала все пак е невежливо да избягам. Трябва да слушам с какво се хранят жребците.

Но ето, моята по-голяма братовчедка, която е вече годеница на студент в странство, дотърчава със смях зад мен, хваща ме под ръка и най-безцеремонно ме отвлича със себе си на друга страна в гората.

Тя ме държи и продължава да се смее. И на мен е весело, задето ме избави от неприятната беседа, дори ми се иска да я разцелувам, но понеже минавам за сериозна, държа се. След малко неволно се разсмивам; смехът е заразителен.

– Но защо се смееш? – питам, като се старая да се въздържам, ала отново безпричинно избухвам в смях.

– Научих новина... и каква! – тя се навежда към мен и шепнейки, добавя: – Тъкмят да те омъжват!

– Мен?

– Да.

– Кой тъкми? – ставам веднага сериозна.

– Баща ти. Ей там сега брат ти пусна тази новина. И такива духовити шеги приказваше... ах, колко се смяхме!

Досещам се каква е работата, готова съм да избухна и аз в смях, ала все пак се сдържам и най-хладнокръвно запитвам:

– Ами за кого... мога ли да знам?

Братовчедката стисна знаменателно ръката ми, наведе се към мен и прошепна:

– Ще те произвеждат полковница! – и отново прихна да се смее.

Компанията с баща ми не бе далеко от нас. Неволно извих глава да видя полковника. Той все още разпалено приказваше с шапка в ръка и оголената му глава лъщеше в пот. Под брадата му висеше месеста гуша, а на врата му отзад се редяха една върху друга две дипли. И цялото му угоено тяло изтежко се подрусваше при всяка войнишко кавалерска стъпка, та струваше ми се, че най-малката трапчинка или камък биха забъркали равновесието на това тяло и то би се сгромолило на земята като голям пън.

В тоя миг той изви глава и нашите погледи се срещнаха. Той ме фиксираше със своя любовен поглед и долната му устна, сякаш мокра, висеше отворена за усмивка.

Аз го гледах. В главата ми се забъркаха неприятни мисли и не знам защо, стана ми страшно и студено.

– Ще те произвеждат полковница! Не чуваш ли? – повтори тя през смях, като мислеше, че по-рано не съм дочула думите й.

Давам вид, че сега за пръв път чувам и изненадано възкликвам:

– За полковника ли?

– Да! – и тя продължава да се смее, като че някой я гъделичка.

– А защо се смееш? Тук няма нищо смешно! – казвам съвсем равнодушно, но не съм спокойна и сякаш нещо свива тялото ми. После добавям: – Обикновена работа, нищо особено. Само че... – мислите ми се бъркат, тръпки се движат по тялото ми и ми е някак страшно... страшно! – Само че нали той е евангелист – продължавам след малко, – а аз за протестантин не се омъжвам, пък и праведник грешница не взема! – и се засмивам.

– Брат ти, знаеш, казваше, че той ще те покае, а ти ще го развратиш! И още... още нещо... ах, не мога... не мога!... Да знаеш само колко се смяхме!

– Ще му обявя дуел, задето така публично се шегува с моите кандидати! – приказвам шеговито, но изпитвам неприятно смущение и ме е страх да извия глава към полковника.

Братовчедката ме гледа съсредоточено; тя престава да се смее.

– А-хааа! – повдига показалец тя и поклаща глава. – Стана ти неприятно и изведнъж лицето ти се измени; ти побледня. Ах, колко си прикрита!

– Аз? – изговарям машинално, уж обидена, и я гледам.

Възнегодувах, но срещу себе си. Защо съм побледняла? И защо се вълнувам? Боя се от мисълта да бъда съпруга на стария и пълен полковник ли? Че какво страшно има в това? Нас повече привлича външният ефект, формата... а съдържанието – душата!? Нима душата у всички мъже, без разлика, не е еднакво груба при известни условия? И мен дори ми се струва, че мъжът изобщо никога не люби, а само пожелава... егоистично, грубо пожелава.

За да прикрия смущението си, аз се навеждам към нея, нежно обвивам с ръка талията й и я запитвам:

– Искаш ли да те погъделичкам, без да те досегна?

– Хайде!

– Аз имам друг кандидат.

– Кой? – изведнъж тя се превръща цяла във внимание и ме гледа с широко разкрити очи. Какво любопитство!

– Ще се омъжа за аташето, предпочитам него! – наведена й прошепнах тайнствено.

Тя изписка, наистина като гъделичната, и след това се заизлива непрекъснат кръшен смях. Искам да се държа сериозно, но не успявам – и аз прихвам да се смея.

– Защо се смее толкова госпожицата? – пита някой от компанията и струва ми се, че е гласът на аташето.

– Погъделичнах я само малко и тя не престава да се смее – отговарям току-тъй. – Ще й припадне!

– Но това е вредно за здравето – се намесва някак повелително гласът на полковника.

– Полезно е, господин полковник! – се чува отнякъде гласът на брат ми. – Смехът е полезен, затова и аз обичам да гъделичкам, но... повече дамички!

„Я гледай – той вече и от баща ми не се стеснява!“ – си мисля и слушам как всички се смеят на братовата ми шега. Само полковникът е сериозен. Той е наложил шапка и върви мълчаливо с наведена глава. Е, религиозен човек, не обича шеги с леко съдържание.

Зад нас тича по-малката ми братовчедка и вика:

– Който се смее много днес, довечера ще плаче!

– Защо? – извръща се голямата ми братовчедка и пита сестра си, която вече задъхтяна върви редом с нас.

– Защото бати днес загубил едно писмо до теб, което получил от странство. Бил вътре и портретът, който ти толкова очакваш. Предполага да го е изтърсил някъде из гората, но... – и тя повдига заканително пръст. – Ти сега да мълчиш, чу ли?

Братовчедката ми изведнъж престава да се смее и почва да отстранява ръката ми, която още увива талията й.

– Ах, остави ме, моля ти се... Остави ме! – заговори с треперлив глас. – Представи си, да ми загуби писмото! – повтаряше тя с такова отчаяние, каквото друг път у нея не съм виждала. Тя беше готова и да се разплаче, но двайсет и пет годишната й възраст и присъствието на чужди хора я въздържаха.

Като изпратихме гостите, всички се прибрахме в трапезарията да вечеряме. Годеницата почти не вечеря, очите й бяха зачервени – личеше, че е плакала. Братовчед ми изглеждаше също ядосан – трябва чувствително да са се обяснявали. Като че ли гостите отнесоха със себе си всичката веселост. Брат ми изглеждаше уморен и мълчаливо унесен в свой мир; пушеше. Леля се опитваше да говори, но никой не й обръщаше внимание. Аз бях разсеяна и се чувствах някак отпаднала. Погледът ми беше сънлив и главата ме наболяваше.

Всички мълчахме.

Но малката ми братовчедка, която още се хранеше лакомо, наруши мълчанието. Тя или не подозираше общото настроение, или пък го пренебрегваше – младите хора биват често пъти неуместно смели и небрежни. Тази година завърши университет.

– Днес само аз бях компания на младия писател. Всички го изоставихте... А пък той беше най-приятният и умен гост от всички – приказваше тя въодушевено, като наливаше със стъклото вода в чашата си. – Прекарах чудесно времето и днес съм най-доволна аз! Па може и този... – тя показа с очи брат ми, който съвсем разсеяно пушеше.

– Той е такъв симпатичен човек! С такова праводушно сърце! Подобни хора рядко се срещат! – хвалеше тя и, увлечена, продължаваше да налива в чашата си вода, която отдавна преливаше.

– Добре, да речем, че твоето сърце е малко по-праводушно от неговото, но защо ти се прелива чашата? – рече сънливо брат ми и се поусмихна.

– Нейната чаша още не се прелива – проговорих съвсем неволно. – Тя още няма чаша.

– То не се знае! – промълви тя, като бършеше с кърпа разляната вода по масата.

– Той е много здрав, па и красив човек изглежда – продума неочаквано леля ми и се усмихна. – Може затова да го е харесала.

– Ами... тя всички харесва! – обади се троснато голямата ми братовчедка. – Тя е във възторг и от болния Младен.

За този Младен и друг път съм слушала да спорят, но не ми се е случвало да го видя.

– Ааа, да прощаваш! Младен още не е всички, а един между всички, макар да е болезнен. И, моля те да бъдеш по-толерантна, когато говориш за него! – тия думи изговори тя с повдигнат показалец към сестра си.

– Охоо! – възкликна разсеяно брат ми и после добави: – Ех, че ми се спи! – той се протегна самодоволно.

Но ето, на вратата се похлопа и висок сух момък с големи черни очи и мургаво лице се показа на прага. Той поздрави смутено – сякаш го изненада присъствието на всички ни – и направи няколко крачки към масата. В ръце държеше запечатан плик. Подаде го на годеницата и свенливо рече:

– Това е Ваше писмо, госпожице. Намерих го в гората. Трябва да сте го изгубили.

Гласът му звучи глух и тъжен. По-тъжен глас, струва ми се, никога не съм слушала.

Годеницата радостно грабва писмото и бързо го слага в деколтирания отвор на блузката си. Тя забрави и да му благодари. Гледам я и ме напушва смях.

Всички канят госта да поседне; най-ясно се чува гласът на малката ми братовчедка:

– Младене, да Ви запозная и с моята братовчедка Зара! – току извика тя и засмяна ме показа.

Той прекрачи, личеше, с голямо стеснение към мен. Повдигнах се и аз също прекрачих към него. Някакво любопитство ме задиряше и го гледах почти нахално. Мургавото му лице се изчерви болезнено на петна, а големите му очи срамливо се премрежиха. Пръстите му са дълги, сухи; ръката трескаво гореща и... слаба, костелива. Изговори името си и гласът му звучеше глух, като ехо от тъжен звън. Когато се ръкувахме, Младен не ме гледаше; неговият поглед се суетеше направо между мен и масата. И какъв отчаян поглед!

След това той излезе; не отстъпи на поканата да поседне. Имал вечерен урок, подготвял слаб ученик.

– Но аз не отричам, че Младен е добър и сериозен момък, само че е... болен такъв...

– Да, той сега е добър, нали намери загубеното писмо – отвърна троснато малката ми братовчедка.

И веднага след това се завежда разговор за Младен.

– Наистина, има нещо интересно в тоя момък – заговори братовчед ми. – Той е 20-годишен, а по държане и изобщо във всяко отношение изглежда съвсем възрастен и умен. Сякаш всичко е преживял и е настъпило вече отчаянието. Неговият баща много е повлиял за това.

– Баща му ли? Кой е той? – запитах неволно. Моето любопитство растеше.

– Един пияница, който умори добрата си жена и който сам не е вече между живите – отвърна свенливо и равнодушно брат ми.

Аз се загледах в брат си, който изглеждаше разсеян и небрежно пушеше. Искаше ми се повече работи да науча за тоя Младен, но ако брат ми схванеше това, нищо не би ми казал. Веднага съобразих и когато той ме погледна, аз безинтересно наведох глава.

– Да – продължи брат ми, – и твърде обяснимо е неговото отчаяние. Той наследствено е обречен на обща недъгавост, затова и не е хубав.

– Не е хубав ли? Ами неговите очи... са тъй изразителни и хубави! А гласът му е тъжна и тиха музика – казвам неволно.

– Ако чуеше отнякъде това, той би се разплакал, защото едва вижда с тия хубави очи – продължи брат ми. – Страда от опасна очна болест – бащино наследство. А гласът... този глух, но все пак мелодичен глас, е също болезнен. Младен няма нищо здраво и едва завърши гимназия. Но въпреки това, би станал забележителен човек, ако имаше средства. Беда, че е сиромах; има, чини ми се, някакъв чичо златар, който искал да го учи на занаят, а той, с тия очи и този ум, надали ще поиска това. Миналата година го виждах да служи в една кантора.

Братовчед ми пък говори за неговата честност, правдивост и за много достойни работи от негова страна, а малката ми братовчедка сегиз-тогиз повтаряше:

– И аз знам много добри работи за него... да! – и поглеждаше недоволна годеницата.

Слушах с внимание и не издавах своята заинтересованост. Необяснима приятност ме изпълваше и красиви мисли гъделичкаха мозъка ми: „Ето човек... да, ето!“ – минава радостно през ума ми. А когато слушах, струваше ми се, че всички приказват само заради мен... нали те го познаваха! И в душата си изпитвах благодарност и към брат си, и към всички. Исках по някакъв начин да изкажа благодарността си за това, което чух, но как? Нали ще е смешно! Но аз съм съобразителна:

– Защо тогава този надежден и безнадежден момък не е в нашата среда? – запитах спокойно. – Такива хора са...

– Но той е особен, не дружи – прекъсна ме малката братовчедка.

– Пък с жени никак – казва брат ми и ме поглежда.

Аз се усмихвам, макар да ми са неприятни думите му.

– Не се смей! С него не можеш стана приятелка, каквито и усилия да употребиш! – изговори той някак внушително към мен и излезе. Брат ми отиваше да спи.

Всички се прибрахме. Аз легнах и не можах да заспя до късно. Беше ми радостно. Чувствах се доволна и струваше ми се дори, че съм по-доволна и от брат си, и от годеницата с намереното писмо. И все пак намирах, че моето състояние е глупаво и неестествено.

Сутринта се вдигнах по-рано от друг път. Когато слизах в градината, навсъде бе тихо – всички спяха. Закрачих леко из градината и дишах свежия ароматен въздух. Далек срещу мен слънцето се готвеше да изгрее и небосклонът се губеше в дълги огненочервени ивици. По листата, по цветята и навред трепереха капки от сутрешна роса и всички растения изглеждаха бодри и весели. Дори пожълтялата тревица беше свежа и с изправени стъбълца. А птичките... те чуруликаха тъй силно, като че ли искаха да заглушат общия шепот на човешката тъга.

„Лятното утро подмладява, защото прилича на пролетния ден“ – мисля и крачките ми стават по-леки. Отивах към беседката и неволно си тананиках.

Но отдалек зървам, че някой седи там до масата. Наближавам и радостно възкликвам. Там е по-голямата ми братовчедка; тя, с подпряна глава над масата, навярно мечтае. „Щастливата годеница ме е изпреварила“ – мисля и приближавам тихо. Искам да я прегърна изотзад.

Но тя повдигна глава и извърна лице към мен. Аз заставам учудена. Лицето й е бледо и изглежда някак зацапано глинено; очите – позачервени и под тях сини кръгове. А погледът... тъй отпаднал, сякаш безжизнен. Изведнъж настроението ми се менява. „Какво ли се е случило?“ – мисля и ми става неприятно. Искам да отгатна причината на състоянието й, но не мога.

– Какво ти е, мила? Какво има? – питам ласкаво. Става ми тъжно и почвам да галя измъченото й лице.

Годеницата захлупва лице в ръцете си на масата и се разхълцва.

– Но какво има, Боже мой? Слушай, мила, кажи! – приказвах бързо и все още се стараех да отгатна причината на състоянието й. Стана ми тъй мъчно, че бях готова да се разплача ведно с нея, без да знам защо.

– Всичко е свършено... свършено – с пресеклив глас проговори тя, като стисна силно ръката ми. – Аз искам да умра! – и отново захълца.

– Но защо? Защо? – питах машинално и в главата ми се бъркаха все страшни мисли.

Годеницата се повдигна, измъкна с треперещи пръсти някакъв портрет из джоба на престилката си и го захвърли на масата.

– На, виж защо! – рече тя през сълзи.

Взех портрета и зачудена го загледах: младо хубаво момиче. Такава хубост, струва ми се, не се среща у нас. Дълги, плътни – личат руси, – сплетени коси разкошно обвиват хубавата глава. Очите големи, магнитни, светят дори върху мъртвия картон и сякаш казват: „Аз съм създадена само за любов!“ Какви ли са тия очи живи? Каква ли е тя жива? Аз, увлечена над хубавата главица, почти забравих братовчедката си.

– Хубава, нали?

– Хубава – изговорих неволно, като поклатих глава за съгласие и погледнах към братовчедка си.

За миг как бе се изменила тя! В очите й сега нямаше сълзи, но се четеше злоба и устните й ядовито потреперваха.

– Тази е тя... неговата любовница! – изговори злобно годеницата.

– На годеника ли?

– Да.

– Ами... отде научи всичко това?

– Отде? Писаха ми негови приятели.

– Негови приятели? Как?

– Ето, това е то снощното загубено писмо с портрета. Аз очаквах с такъв трепет да видя неговия лик, а то... По-добре да беше пропаднало... или... не, не... не зная какво говоря! – очите й гледаха със закана, а говорът й беше възбуден и злъчен.

– От кого е писмото?

– От Мишев. Ти го познаваш. Той и един негов приятел знаели твърде добре за новата му любов и един ден, като намерили портрета на масата му, взели го и ми го пращат. Каква по-добра услуга! Той дори ми съобщава, че ще ме държи в течение на по-нататъшното развитие на работата. „Така поискала съдбата – твоето щастие и любов да рухнат и да се убие бъдещето ти. Но... кураж!“ Тя прекъсна говора си, защото гласът й затрепери, пълен с нови сълзи. Извади писмото, захвърли го на масата и рече:

– На, чети!

За мен всичко беше ясно и нямах нужда да чета редове, написани с куриозната цел да окажат действие. Неволно се замислих. Това може да е устроена шега дори и със знанието на годеника. Нали обикновено за удоволствие мъжете играят с жените? При добро разположение на духа, например подир вкусен обяд, след няколко чашки силно вино, той подирва игра. И ето, изпада в настроение и любопитство да узнае как би подействала такава вест на годеницата му и веднага, чрез приятели, планът се туря в изпълнение. Но уверена съм, че удоволствието би спаднало твърде, дори дотам, отдето почва негодуванието, ако узнаеше, че не е имало нито мъка, нито плач!

С подпряна глава над масата мислех, гледах смачканото писмо пред себе си и скрито наблюдавах братовчедката, която ме гледаше въпросително. Досещах се, че трябваше нещо да й кажа... че тя ми разкрива тайна, за да чуе мнението ми. Но какво можех да й кажа... тъй изведнъж?

– Колкото за Мишев, аз ще му благодаря писмено за услугата! – заговори тя, като ме гледаше все тъй изпитателно. – А на оня изменник... когото тъй обичах... ще... – тя прекъсна говора си и очите й отново се напълниха със сълзи.

Гледам я и мисля: „Па дори да е без знанието на годеника, играта си остава игра. И оскърблението е голямо. Някакви приятели рекли да си поиграят... да си направят шега... и скимва им съвсем без време да се загрижат по чуждото щастие и нещастие. А с кого биха могли да си поиграят тъй сполучливо, ако не с чистосърдечната и глупава жена?“ В тоя миг в душата ми се повдигна тъгата на миналото и стори ми се, че някъде в гърдите си усетих болка.

„Но защо ти не почувства обидата, дълбокото оскърбление от това отвратително писмо?“ – премина през ума ми, като я гледах замислена.

– Нито дума повече няма да му пиша! Всички негови писма ще изгоря! Не искам повече нищо да чуя за него! – приказваше тя, злобно възбудена, но сълзите все пак бяха готови да бликнат.

„Ревността е ужасно чувство“ – мисля и гледам как отново закапаха сълзите й. Тя едва чуто прошепна:

– Боже! Защо не умра?!

Слънцето изгряваше. В тоя момент няколко лъчи пронизаха храсталака на беседката и блеснаха направо в лицето на братовчедката ми; те сякаш искаха да й кажат: „Как може да се мисли за смърт пред такова слънце!“ Тя като засрамена закри с ръце лицето си и отпусна глава на масата; плачеше тихо. А птичките продължаваха да пеят заглушително; те не разбираха от любовна скръб.

След малко годеницата повдигна глава и ме погледна с такива очи, с каквито опасно болният гледа лекаря и тихо промълви:

– Боже мой... Но кажи ми, Зара, какво да правя? Какво да правя?

Не знаех какво да й кажа; аз мислех и мълчах. А тя, облегната, с наведени очи, изглеждаше много изнурена.

– Искаш ли да знаеш как бих постъпила на твое място? – най-сетне проговорих неволно.

Тя не се помръдна, само очите й се разкриха по-широко и въздъхна.

– Слушай: най-първо ще скъсам ей това приятелско писмо – показах писмото на масата. – На годеника си нито дума няма да пиша по това. А на приятелите и доброжелателите ще напиша следното благодарително писмо:

„Господа, получих писмото и портрета. Ликът на портрета е хубав и това показва само добрия вкус на моя годеник. Вашите постъпки и вашето писмо са нахални и оскърбителни. Непристойно е порядъчни хора да ровят по чужди маси и да се занимават с длъжности, които носят нечестни имена. По-нататъшни услуги не са потребни; в противен случай ще се принудя да предупредя годеника си да бъде по-предпазлив с приятелите си. Повръщам портрета, за да го оставите там, отдето сте го взели.“

– Толкова им стига. Ето, така бих постъпила на твое място! – говорех въодушевено, усещах приятност от изказаното; струваше ми се, че всичко това ще й хареса, ще й се види ново, оригинално и очаквах думите ми да произведат ефект.

Годеницата седеше все тъй неподвижна, с отпаднал поглед и личеше, че моите думи не й направиха никакво впечатление.

– Всичко това не ми е важно! – рече тя със слаб глас. – Не... ами неговата постъпка... неговата... – и тя просълзена въздъхна.

– Постъпката? Това, дето той имал любовница ли?

– Да... – едва чуто отвърна тя и по бузите й се зарониха сълзи.

В тоя момент, не зная защо, като гледах братовчедка си, стори ми се, че тя е тъй малка, тъй нищожна, безлична, та неволно си спомних за ония малки животинки без крила, които не могат никъде да отидат, а живеят и умират на същия лист, върху който са се родили. Стана ми и тъжно за нея, и смешно.

– Не се безпокой! – рекох малко иронично. – Те, мъжете, често меняват любовниците си, а се венчават за годениците си. Достатъчно ти е да бъде без любовница, когато е тук, при теб. Това щастие не е малко, стига да го имаш. А когато е толкова далек... е, струва ми се, твърде много си взискателна! – и се позасмях.

Тя остана неподвижна и безмълвна.

Повикаха ни на закуска.

Слънцето бе отскочило нависоко. Част от градината тънеше в неговите лъчи и цветята омърлушени се готвеха да наведат глави. Отдалек се носеха продължителни скърцания на кола и се долавяше глъчка.

Някой похлопа на пътните врата и извика:

– Поща!

– Писмо! – извика тя и се спусна към вратата.

Как светеха очите й, когато се завърна с писмо в ръце и с треперещи пръсти бързаше да го разтвори! Какъв съживен израз прие цялото й лице! Каква чудна, мила усмивка се крепеше на устните й! Аз я гледах и ми се струваше, че моята братовчедка никога не е бивала тъй хубава!

Тя бързо разпечата плика, извади портрет и тържествено рече:

– Ето... Той е!

Вървяхме рамо до рамо и аз гледах портрета. Да, това бе годеникът: облегнат на стол, с грижливо причесани коси, стъкмени мустачки, с димяща цигара в ръка и небрежно усмихнат, с изражение, което сякаш казва: „Не искам да те зная!“ Под портрета стоят думите: „Ето твоя страстен пушач!“

Годеницата разглежда внимателно всяка дреболия на фотографията. Тя дори се вглежда в пръстена му, да се увери, че е същият, старият; после – във връзката, в игличката на връзката, която иска да познае.

Най-после погледът й задълго се спира някъде и остава неподвижен. След малко тя казва:

– Виж му очите! Ах, тия дяволски очи... – тя се засмива и става по-хубава.

Подир това годеницата разтвори писмото:

„Скъпа, единствена моя“ – бяха първите думи.

Тя прочете само тях, целуна писмото и като затича из градината, радостно и протегнато запя:

– Всичко е лъжа! Всичко е лъжа!

Аз я гледах със старческа усмивка и в главата ми някой тъжно повтаряше: „Да, на земята всичко е лъжа... Всичко е лъжа!“

Отгоре повторно ни повикаха на закуска.

Приятелското писмо и женският портрет останаха в беседката. Аз се повърнах и ги прибрах. [...]

Допълнителна информация

Романът „Зара. Страници из един дневник“
Интервю с проф. Милена Кирова

Още от Откъси от книги

Как да се настроим към Процеса ПРИСЪСТВИЕ: какво е осъзнатостта и къде „живее“; някои...

Откъс от книгата „Процесът ПРИСЪСТВИЕ“

„Процесът ПРИСЪСТВИЕ“ е практическо ръководство за самостоятелна работа, подчинена на намерението да се измъкнем от повтарящи се неблагоприятни сценарии, детски травми,...

Отличникът подпалвач, или как вещо се съсипва лаборатория на Факултета по...

Откъс от книгата „Германия, моя любов“

Накратко, през 2000 година първенецът на софийската „Немска“, надлежно преодолял абсурдната въртележка на визовия режим, заминава в престижен мюнхенски университет да учи...

КОГА ДА СЕ ХРАНИМ, ЗА ДА ПОСТИГНЕМ ПОКОЙ

Откъс от 4-седмичната практическа програма „Активност и Покой“. Из книгата „Магията на покоя“

Из Въведение

Светът е трудно място. Да бъдеш възрастен, е трудно. Необходими са ни невероятно много сили, енергия и други ресурси, за да се...

Архив

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА