Интервю с проф. Милена Кирова, която откри писателката Евгения Димитрова и романа й „Зара. Страници из един дневник“ за съвременния читател
Проф. Кирова, как попаднахте на романа „Зара“? Той единственото произведение на Евгения Димитрова ли е?
Името Евгения Димитрова изплува през последните години, когато се натрупаха нови изследвания върху история на жените в България. Димитрова е сред основателките на Клуба на българските писателки през 1930 г., така е попаднала в полезрението им, макар и като част от една дълга редица пишещи жени. Бегло я споменават и тези, които се занимават с история на българската книга, защото нейното име присъства в регистъра на българската книжнина 1878–1944 с два издадени романа: „Зара“ (1914) и „Приключения“ (1919). Никой обаче не ги беше чел и нямаше мнение за тях; почти нищо не се знаеше и за самата авторка. Когато започнах да издирвам последователно какво е написала Евгения Димитрова, открих, че е била доста продуктивна писателка, публикувала голям брой разкази в периодичния печат от края на 19 век до началото на 20-те години. Всички те са останали непубликувани в книга. Едва към края на 20-те години (1926 и 1928) издава два сборника с нови разкази: много интересни, психологически задълбочени, с персонажи от градска среда, предимно сред интелигенцията и по-дребната буржоазия.
Защо според Вас името на най-известната ни белетристка през първите три десетилетия на ХХ век и авторка на първия психологически роман тъне в забрава?
И аз си задавах многократно този въпрос. Причината не е една, по-скоро става въпрос за злощастна комбинация от много причини. Първо, защото в нейната проза, както и в нейния живот, няма нищо сензационно, нищо изключително, което може да порази колективното въображение. Второ, защото не я изтласква напред връзката с някой известен мъж. Трето, защото не попада в някоя общност или група, на която българската литературна история ще обърне внимание. Четвърто, защото нито един ред от нея не е бил преиздаден след смъртта й през 1931 година. Има още причини, но предпочитам да ги обобщя с думите на един журналист, написани по повод на смъртта й: „За скромността у нас няма вкус“.
Можем ли да наречем „женска“ прозата на Евгения Димитрова?
Да, женска е, но зависи какво разбираме под това. Ако мислим, че „женска“ означава скучна и с дребнава тематика, названието не е подходящо. Истината е, че Евгения Димитрова цял живот се интересува от психологията на жените в своето време, стреми се да я покаже в цялата й сложност, в голямото й разнообразие. При нея няма опит да се изобрази жената „изобщо“ (както правят обикновено мъжете писатели от същото време), стремежът й по-скоро е да покаже тъкмо богатството на женски характери, включително с проявата на черти, които са доста далече от представите за някаква идеална, или по-скоро идеализирана, женска същност. И още нещо искам да спомена: Евгения Димитрова е пионер в изобразяването на детската психика, това е друга голяма и последователно следвана тема в нейното творчество.
Как според Вас ще посрещне българският читател романа „Зара“ днес, сто и пет години след първото му издаване?
Когато става въпрос за рецепцията на една книга, винаги трябва да се има предвид, че различните групи читатели търсят различни неща. Бих могла да посоча обаче какво предлага романът „Зара“. Това е първият психологически роман в българската литература и фактът сам по себе си е причина за интерес: откъде сме тръгнали (и съответно докъде сме стигнали) в този жанр. На второ място, той е проникновена панорама на интимния свят, обитаван от една българка в началото на 20 век. На трето, интересна картина на софийското общество от онова време с акцент върху нравите на интелигенцията, а това е рядък случай в литературата ни преди Първата световна война. Освен всичко друго сюжетът е увлекателен и проследява много разнообразни любовни преживявания на главната героиня. Повествованието е четивно, а езикът – неочаквано разбираем и достъпен за възможностите на съвременния български читател.
Допълнителна информация
Към романа „Зара. Страници из един дневник“
Към откъс от романа
