Из „ГОЛЯМ МАЛЪК ЖИВОТ“

Из „ГОЛЯМ МАЛЪК ЖИВОТ“

Автор: Дийн Кунц
(откъс)

Аз правя бели, кучето отнася мъмренето

Златистите ретривъри имат великолепна гъста козина и се скубят усилено, особено пролетно време, когато вдигат облаци от косми всеки път, щом отърсят тяло. Тъй като предпочитахме да не живеем в мъгла от космалаци, всяка сутрин след разходка я решехме по тридесет-четиридесет минути, както и още десетина-петнадесет минути късно следобед или привечер. Подът в цялата къща се метеше поне веднъж дневно. Нито един гостенин не е видял козина по пода, нито си е отишъл у дома с повече от няколко златисти косъма по дрехите.

Трикси обожаваше този ежедневен ритуал и го възприемаше като един вид кучешки еквивалент на посещение в спа център. Научи последователността на ресането и докато лежеше на одеялцето си, протягаше правилния крак точно в момента, в който искахме да го срешем, и се завърташе настрани с блажена въздишка. За двама ни с Герда ресането на това куче пък се равняваше на медитация и предизвикваше дзен подобна релаксация.

В резултат козината на Трикси винаги беше лъскава и копринена.

Скоро след като Трикси стана член на семейство Кунц, поканихме приятели на неделен обяд, вече напълно уверени, че тя ще се държи по-добре от мен. Аз не се славя с висок стандарт на поведение, така че нейното беше впечатляващо просто защото значително превъзхождаше моето.

След като сресахме Трикси, ни очакваха повече задачи, отколкото можехме да изпълним за оставащото ни време – да приготвим предястията, да аранжираме цветята, да наредим масата. Препускахме нагоре-надолу цяла сутрин, а щом наближи единадесет часа напрежението нарасна до паника. Секунда след като бяхме приключили, на вратата се звънна.

Приятелите ни намериха Трикси за прекрасна, тя тях – също, и следващите четири часа преминаха толкова добре, че Марта Стюарт би ни пощипнала по бузките за похвала. Към края на обяда, докато бяхме все още на масата, Дребосъчка започна да бута крака ми с нос и лапа, за да привлече вниманието ми. В случай че някой си помисли, че наричам Марта Стюарт Дребосъчка, нека уточня, че вече говоря за Трикси. Поведението ѝ беше нетипично за нея. Казах ѝ: „Долу!“ – команда, с която никога не бих се обърнал към Марта Стюарт, но на която добрата Трикси веднага се подчини и легна на пода до стола ми. След няколко минути тя отново потърси вниманието ми, аз пак казах: „Долу“ и тя веднага ме послуша.

След обяд се оттеглихме на кафе в хола и продължихме разговора си. Трикси неведнъж се опита да привлече моето внимание или това на Герда. Ние я потупвахме, галехме ушите и муцунката ѝ, но тя пак ни закачаше с лапа, сякаш нямаше търпение да поиграе. Ние отклонявахме желанието ѝ с твърд, но любящ глас. Щяхме да играем до насита, но след като гостите си тръгнат.

Накрая Трикси спря да се закача и седна точно пред дивана, вперила сериозен и напрегнат поглед в мен, сякаш неотдавна беше прочела някоя книга за силата на ума над материята и се надяваше, че с достатъчно съсредоточена мисъл ще може да ме вдигне от мястото ми. След като отново не ѝ обърнах внимание, тя излезе от стаята и след малко се върна вече по-спокойна.

Няколко минути след тръгването на гостите в три и половина, намерих мокро петно на белия килим в дневната. Пишкано. Трикси беше отишла в най-далечния ъгъл, където гостите не биха могли да видят, но все пак си беше пишкано.

Някога Герда е била момиче скаут и се беше научила винаги да бъде подготвена. Трикси никога не беше оставяла „петно от биологичен произход“, както пишеше на етикета на препарата, но Герда беше готова с цял комплект за почистване. Запретнахме ръкави, надявайки се да премахнем петното, преди да е оставило трайна следа върху килима.

Трикси седеше на почтително разстояние и ни гледаше с изражение, което аз тълкувах като срам. Ушите ѝ бяха спуснати и главата – наведена. Макар да беше неустоимо сладка, аз си наложих да говоря тихо, но строго:

– Това не е хубаво. Лошо. Лошо куче. Лошо, лошо куче. Татко е разочарован.

Тя прилегна по корем и запълзя през стаята, все едно беше войник на бойното поле, а моите думи са куршуми, свистящи над главата ѝ. Така стигна до ъгъла, най-отдалечен от този, в който беше пишкала. Остана да лежи съкрушена там, с гръб към нас и забила нос в перваза.

Докато чистехме килима, аз постоянно поглеждах към нея. Изглеждаше толкова тъжна, вперила очи в ъгъ ла, че ми се искаше да отида при нея, да сложа ръка на главата ѝ и да ѝ кажа, че всичко ѝ е простено. Всъщност точно това предложи да направя Герда, но аз отвърнах, че кучето вероятно ни изпитва да види дали можем да бъдем достатъчно твърди, за да бъдем добри стопани. Трябваше да постъпим правилно, за да не ни отправи нови предизвикателства.

И точно тогава,... тогава си спомних какво ни казаха в деня, в който ни доведоха Трикси: „Ако това куче направи нещо лошо, вината ще бъде ваша“. Чак сега осъзнах, че когато ме е бутала с нос и закачала с лапа, за да привлече вниманието ми, когато ме е гледала така съсредоточено, сякаш се опитва да ме телепортира, всъщност се е опитвала да ми каже, че ѝ се ходи до тоалетна. С ужас си спомних, че покрай трескавата подготовка цяла сутрин бяхме забравили да я изведем преди обяд. Не бях спазил режима ѝ и напишканото на килима беше по моя вина точно толкова, колкото ако самият аз го бях направил. Ако Трикси беше съкрушена, аз бях смазан, което е съкрушеност плюс разочарование от себе си. Отидох при нея, погалих я и се извиних, но тя продължаваше да крие лице в ъгъла.

Герда не беше участвала във вербалното неодобрение („Лошо куче. Лошо, лошо куче“), така че както обикновено, аз бях единственият безнадежден идиот в стаята, но и тя се чувстваше толкова зле за Трикси, че много ѝ се искаше този момент да отмине. „Време е да вечеря. След гранулите ѝ дай бисквитка. Даже две бисквитки.

Да я заведем в парка и да ѝ хвърляме топката, колкото ѝ се иска. А като се приберем, ще я почерпим с „Ледена лапичка“.“ (Беше замразено лакомство, нещо като кучешки сладолед.)

Направихме го и на всяка крачка повтаряхме:

– Добро куче. Добра Трикси. Добра, добра Трикси. Лош татко. Добрааааа Трикси. Лош, лош татко.

За книгата четете тук.

Категория: 

Още от Откъси от книги

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА