За „Мортина и омразният братовчед“

Втората книга от новата детска поредица на КИБЕА е убиец. Има лек криминално-ботанически привкус, тъй като госпожица Мортина Холмс, изисканият Скръбен Уотсън (помните, любимата на героинята хрътка албинос) и компания разчепкват мистериозното изчезване на леля Упокойна. Интересно, къде толкова може да се дене стопанката на вила Упадък, след като сантиметър по сантиметър под лупа са изследвани първо прашната стая на леля, а после любимият й Салон за чай, както и Ужасното западно крило, Таванът с паяците, Скърцащата стълба, дори тежкият, надупчен от дървояди гардероб на баба Злокобна?

Само питам, но случайно да сте чували за растението бъбрив бръшлян, което може да те задуши от любов към словото? И аз не бях, най-вероятно световният научноботанически елит – хич изобщо, освен ако не разполага с антикварно издание на „Подценявани растения“, любимата стара книга на леля.

В един унилодъждовен ден Мортина е увесила нос в самотен унес, защото децата от селото ги няма, а Скръбен, обичайно за хрътка албинос и по съвместителство – изтънчен парижки коафьор, още призори е излязъл на лов за жаби. Не щеш ли, изневиделица на вратата на вила Упадък без пведупвеждение цъфва братовчедът Дивберт от вила Финтифлюшка. Отначало още не е омразен, защото Морти изобщо даже не подозира, че била имала братовчед, а и той се явява точно навреме, за да я отърве от скуката. Обаче кой, да му се не види, би харесал префърцунения надувко, който още от вратата започва да каканиже колко мрачно е антрето, колко малка е гостната и колко неудобна е лежанката на дядо Гробовен, откъдето изгони (котката) Сянка, за да се излегне. И който, щом се изтяга в аристократична поза, си поръчва хладка настойка от тиква с три кубчета захаросан джинджифил, поръсена със стрити яйца от паяк. И който ти оглежда приятелите с израз на превъзходство и липса на ентусиазъм. Вижда се, че проблемът не е само в смахнатия правоговор на досадния Дилберт. Вече е кристално ясно: братовчедът зомби си е направо дразнител с часовников механизъм!

На всичко отгоре, с идването му започват да се случват странни неща: приятелчетата на Морти от селото пристигат, защото някой им е пратил тайнствени покани за вечеря, надписани (сякаш) с треперливия заврънкулчест почерк на леля Упокойна. Всички са в наличност, чудят се и се маят какво се случва, защото Морти всъщност не знае за вечерята с приятели. Липсва обаче тъкмо леля, която би могла да внесе яснота. Сякаш е потънала вдън земя, никой не я е виждал, нито прачичо Фатален, който придремва на тоалетката, нито снимката призрак на дядо Гробовен, разгневен, че не са си доиграли партията шах. Внезапно някой започва да свири на пиано; изчезва Тереза, по която въздиша Скръбен, натъкмен специално за нея в копринения си халат; сенки бродят из коридорите на вила Упадък и си е страшничко, макар че къщата открай време си беше пълна с призраци, но пък те всички бяха роднини на Мортина. Вдън земя пропада и пренеприятният братовчед Дилберт…

Дали обаче това не е постановка и дразнителят от вила Финтифлюшка няма пръст в тази история?!

Както в първата книга на талантливата Барбара Кантини, и тук илюстрации и текст изобилстват от находчиви хрумки и намигвания – рефлекс от школата на анимацията, с която сеньора Кантини се занимава професионално. Неописуема е насладата за ума, окото и чувството за хумор на мало и голямо. Подозирам, че самата авторка също здраво се забавлява с приключенията на шарената компания, оглавявана от по-различното симпатично и меганаходчиво момиченце. Моят безспорен фаворит от предишната ни среща с мис Морти, както си казах, е палтото от черен дебелугер на леля. Тук обаче се колебая между чесъна (който крием, когато на гости ни идва чичо Влад от Трансилвания) и упоменатия вече бъбрив бръшлян (Hedera Blaterans). Последният е представен на цяла страница с наукообразно описание – колкото енциклопедично, толкова и поучително. Мен ако питате, нему се полага оскарът за поддържаща роля, ако не и за главна.

Така или иначе, напрежението се сгъстява, в събитията настъпва неочакван обрат (учете се, Артър Конан Дойл, сър!) и след няколко напрегнати часа всички читатели – деца и възрастни, заедно с Мортина стигаме поне до два явни извода (има и други, по-скрити). Единият е колко убийствена – буквално – може да бъде силата на думите. Другият – колко е вярно наистина, че всеки има някакъв талант. Поуката от първата книга „Мортина. История, от която да умреш от смях“, пък гласи, че всички, независимо как изглеждаме, заслужаваме приятели и човешко отношение.

Поне така трябва да бъде и в двата случая, нали?

Дара Цветкова

Допълнителна информация

Към „Мортина. История, от която да умреш от смях“
Към „Мортина и омразният братовчед“
Към „Чаровното хлапе Мортина е с ДНК-то на семейство Адамс и сбъркано име..."