Понякога не успявам да избягам от света чрез ходене, катерене или плаване и затова се научих просто да го изключвам.
Отне ми известно време да усвоя това умение. Едва когато разбрах, че тишината е жизнено необходима за мен, започнах да я търся – и ето че някъде там, заровена дълбоко под какофонията от шума на уличното движение и мислите, музиката и машините, мобилните телефони и снегорините, тя ме очакваше. Тишината.
Наскоро се опитах да убедя трите си дъщери, че всички тайни на този свят се крият в тишината. Седяхме в кухнята и споделяхме неделната си вечеря. Напоследък рядко ни се случва да се храним заедно. Останалите дни от седмицата са толкова динамични, че неделните вечери остават единственото време, в което можем да седнем заедно и да си поговорим, лице в лице.
Момичетата ме гледаха със скептично изражение. Тишината не е ли в действителност едно... нищо? Още преди да успея да обясня как тя може да бъде наш приятел, а също и лукс, далеч по-ценен от мечтаните чанти на Луи Вюитон, те вече си бяха решили, че тишината помага, когато си тъжен, но извън това е безполезна.
И докато седяхме на масата в кухнята, аз изведнъж си спомних колко бяха любопитни момичетата като малки. Как се чудеха какво може да се крие зад вратата. С какво удивление се взираха в ключа на лампата и ме караха да отворя светлината.
