Накратко, първенецът на софийската „Немска“, надлежно преодолял абсурдната въртележка на визовия режим, заминава в престижен мюнхенски университет да учи фармация, но се връща като доктор по филология. За 3 месеца сменя куп квартири и работни места и извършва чутовни дела, сред които блести опожаряването на персонално зачислената му химическа лаборатория… И още много, много смешни – и не толкова – подвизи каляват характера на нашето момче. Изобщо хер Дренков забърква гърмяща смес, изобилно подправена с автентичен хумор: културен шок, корабокруширали надежди с хепиенд, интензивни изблици на балкански инат и амбиция с покритие плюс девствено неведение относно близкото бъдеще.

Смях до сълзи или смях през сълзи? Зависи. За читателите, лишени от опита на хер Дренков с ученето и оцеляването в Германия, книгата ще е просто любопитна и смешна. За онези, които са преживели сродни ситуации, и за родата им нюансите ще са доста по-наситени. (към целия отзив в блога)

Илюстрация: Ваня Абаджиева

***

Из Глава „Университет 3“

[…] Трябва да призная, че имах вече някакво понатрупано самочувствие. Истината беше, че на писмените изпити, с които започнаха да ни стрелят още от първата седмица, аз бях абсолютен, непобедим лидер, първенец без конкуренция. Разбирах ги задачите. Вярно, учех денонощно, но ги разбирах перфектно. А много от немските колеги ги късаха като за световно. Двама вече дори заминаха по трасето, защото ги скъсаха на три изпита, а скъсат ли те три пъти в немски университет, заминаваш. Но за мен такава опасност нямаше. Изпитите винаги бяха анонимни и съдържаха само и единствено задачи от органична и неорганична химия. Никакви текстове. Нищо. […]

[…] Колкото другите лаборатории бяха подредени и бляскави, толкова моята беше някакъв пълен хаос. И аз в началото правех списъци, в които описвах нещата без имена, по мой се тертип. Вместо да използвам имената на съответните професионални предмети, си измислях свои. Например:

1. Горелка жълта с драскотина под формата на облак – 1 бр.
2. Горелка жълта малко по-голяма от предишната с Х до изхода на газа – Х го бях нарисувал с химикал, което шокира асистентите, които казаха, че съм можел да я взривя тая горелка, та ми я взеха.
3. Колби с дължина на средния пръст – 7 бр.
4. Колби с дължина на химикалка с капачка – 30 бр.

И така нататък. Естествено, този метод не работеше. Не работеше не само защото така и не исках да им науча имената и обозначенията на сичкото посуда в тая ми ти лаборатория, но и защото не намирах почти нищо от списъка на следващата сутрин.

Причината беше проста: не си оставях колбите за миене, а те трябваше да се мият по специален начин в някакво специално помещение и тинтири-минтири. Аз ги преплаквах и веднага ги задействах в следващия експеримент. Та много от колбите се чупеха. Други просто изчезваха.

Ходех си с горелките насам-натам. Бяха ми интересни. Неведнъж се опитвах да си сгрея кафето с тях или пък да си разтопя химикалката. Ми интересно ми беше! Не бях виждал на такова близко разстояние горелка до този момент. Броя на съсипаните горелки остава неизвестен до този момент за мен.

За два месеца експерименти бях спастрил толкова материал, колкото цял випуск не беше успял за цяла година. Краузе, разбира се, не пропусна да подчертае този факт. А аз изиграх пред всички танц на победата и крещях на шега, но в истерия: „Олимпийско злато за България! Бихме целия отбор на Германия!“. Колегите се смееха. На Краузе не му беше смешно и не спираше да повтаря, че ако не спазвам изискванията за безопасност, ще ме сложат в лаборатория с някой от асистентите. Куче със салам ще плашиш! Тъкмо аз ще си топля кафето на горелката, а тоя ще ми търси анионите.

Цялата сага не приключваше с лековатото ми отношение към материалите. Спомняте си, вероятно, че споменах за един бидон в лабораторията. Странно присъствие на точно този домакински съд, мислех си в началото. Оказа се, че е меганеобходим и важен. В него не слагаме сурова туршия, а изхвърляме остатъците от опитите, които сме сътворили в колбите.

Ползвах го – не е да не го ползвах. Но и тук нещо бях пропуснал, и то очевидно. Докато трамбовах из лабораториите на колегите, ми правеше силно впечатление, че техните бидони бяха нормални, стояха мирно, бяха чисти, спретнати и съдържаха много малко химичен отпадък. Но моят си живееше собствен живот.

Първото, което учудваше до безумие хората, които ги изхвърляха веднъж в седмицата в някакви специални контейнери, беше, че моят винаги е препълнен. Ама не просто до последната резба, а аха-аха да прелее. Но по-странното беше, че в моя бидон се случваше нещо. Нещо странно, интересно и страшно едновременно. В моя бидон се случваше Страшният съд. Нещо там не спираше да ври, да подскача, да съска и да движи съответно този съд. Всеки път, когато изхвърлях нещо в бидона, ставаше интересно, така че реакциите там се усилваха неимоверно. Толкова бях свикнал с този така любопитен факт, че изработих стратегия, според която по време на хвърлянето на забъркания бълвоч силно отскачах назад, тъй като неведнъж или два пъти се случваше бидонът да изригне и да бъда залят от еликсира, който самият аз бях произвел. В резултат на това моята престилка единствена изглеждаше доста откутюр – имаше всякакви цветове по нея плюс много обгорени места, конци се стелеха от разядената материя и т.н.

Без да искам, ми тръгна име на човек, който малко прекалява с темперамента на своите експерименти. Разнесе се мълвата и по другите лаборатории и никой не ми даваше да си изхвърля химичния отпадък в неговия бидон. Ингрид беше най-несговорчива в това отношение:

– Да, здравей, съкровище, само да метна тука тая каша в твоя бидон, че моят пак ми е сърдит и ме е страх да му отворя капака!

– О, не! Ти – не! Няма да изхвърляш каквото и да било в моя бидон! – беше категорична и ясно даваше да се разбере, че място за преговори няма.

Немил-недраг, отхвърлен от всички състуденти, включително и от иначе много отворения Себастиан, се прибирах в лабораторията си и със страх и трепет чаках да видя с какво този път ще ме залее моят бидон.

Само бидонът да беше! Изобщо подходът ми към лабораторните приключения будеше непрекъснато прогресиращи притеснения у академичен персонал и състуденти. Някъде, някога, много някога и някъде в някакво обучение ни бяха казали да прибираме винаги бурканите с елементите обратно в съответния защитен шкаф. Също толкова някога ни бяха казали никога да не ги оставяме отворени за повече от 10 секунди. Съображения за сигурност... дрън-дрън-дрън. Тези мерки на мен ми минаха покрай ушите.

На моя плот за химически експерименти редовно беше извадено цялото съдържание на шкафа с елементи. И си седеше така, от никого обезпокоявано. Често някои от бурканите оставях отворени, да подишат един вид, барем изплюят камъчето какви, аджеба, йони са скрити в моята проба. Естествено, щото сме в Германия, щото там всичко е подредено и щото са расисти по презумпция, тази така естествена подредба на химичните елементи за мен не се харесваше на асистентите, на Краузе и на сичкото академичен персонал, дето се стелеше по лабораториите.

Говореха нещо, записваха, снимаха с нек’ви камери. Казваха, че ме глобявали с някакви точки. Плашеха ме, че ще ме лишат от право да ползвам лабораторията, ама то това беше, защото ми завиждат и защото отказвах да участвам в тяхната супертъпа игра „Вервайте ни! Елементите са истински!“. Да ме глобяват! Аз пари нямам!

Понеже в края на деня имаше много незатворени буркани с елементи, а и много запушалки за тези буркани, поставени така лежерно на случаен принцип из цялата лаборатория, аз отговорно – според изискванията, съвсем хаотично затварях който буркан видя с първата ми попаднала запушалка. Така се прави! Лесно, бързо, удобно! Бързам все пак, имам един час път до вкъщи.

И това не им харесваше на асистентите. Взеха ми два буркана. Оставиха обаче останалите 70. Завист, ей, завист голяма ги гонеше тия германци!

Всичко за мен беше нормално, направо чудесно. Забавлявах публиката с лекотата на поведението си до момента, в който не влизах в чужда лаборатория. Тогава ставаха зли и ме молеха (ама то фалшиво) да дойда пак, след като съм заключил лабораторията. Пак злоба! Аман! Но аз нямах проблеми. Нека злобеят! Дребни душици.

Така се стигна до един прекрасен есенен ден в късния ноември, който щеше да преобърне съдбата ми. А и тази на цялото човечество!

Денят беше четвъртък и както съдбата повелява, всичко беше изпълнено с тежест на напрежение от наближаващи срокове. С теоретичните изпити нещата бяха съвсем по план, но с откриването на шибаните йони го бях докарал до кривата круша, а именно кесех над третата поправка за съответния етап от лабораторните упражнения. Не успея ли да ги открия тия гадини, започвах семестъра отначало. А завистливите и расистки настроени германски фармацевти искаха точно това. Нямах намерение да се давам!

Часът беше някъде около 13:00. Топло меко слънце се процеждаше през алуминиевите щори на моята лаборатория. Два дена се кахърях неуморно над статива със спектралния анализ, над машината за центрофуга, над горелките. Таман откриех нещо, и после бързо го изтривах, защото следващият тест отричаше категорично предходното. Овъртолил се бях в собственото си неможене.

Нямаше кой да помогне! Никой не искаше да помогне, смятах тогава. Впоследствие истината се оказа друга, а именно, че било забранено да стоят повече от двама души в една лаборатория за повече от 20 минути. Познайте защо! От съображения за сигурност, разбира се. Затова сам оплаквах горката си съдба. На моя лист, предвиден за нанасяне на резултати, седеше едно самотно К+ за калий. Дали го бях открил аз, дали просто го надрасках в отчаянието си, за да не ме стряска белият лист – не знам. Факт беше обаче, че нещата не се развиваха по предвидения начин.

Хаосът в главата ми се отразяваше по един прекрасен начин в цялата подредба на лабораторията ми. Няколко колби се бяха спукали от прекалено нагряване на горелките и се намираха под формата на парчета на пода. Една горелка се разля нещо и си я оставих да си изтича в близост до вратата. Не знам защо я бях оставил там – може би защото нашите оставяха боклука за изхвърляне до вратата, преди да излизаме, за да не го забравим. Сигурно по същата логика позиционирах и нещастната горелка на изхода, барем некой се сети да си я прибере и да я изхвърли или да я ремонтира – каквото му душа иска. Стативът за спектрален анализ беше кльофнал отчаяно и уморено и не даваше вид като да може скоро да заеме отново работна позиция. Машината за центрофуга единствено енергично въртеше две епруветки, забравени сигурно отпреди новата ера от мен. Явно не е бил важен резултатът. А бидонът… Бидонът буквално танцуваше, разхождаше се, сякаш нервничеше в очакване на поредния необуздан ход от моя страна.

Моят лабораторен тезгях приличаше на нещо, което е трудно да опиша. Не защото нямам богат речник, а просто защото нямаше откъде да го подпочна. Целият шкаф с елементите беше изваден и тържествено строен на него. Естествено, всичко беше отворено, защото не се знаеше в кой точно момент ще ми дойде гениална идея и ще трябва да добавя някой от елементите към вече приготвения микс в поредната колба. Не било сигурно! Каква сигурност, скъпи дами и господа асистенти! Тук се готви нещо невиждано и нечувано.

Стресът се подсилваше от факта, че цялата група чакаше моя резултат. Ако се издъня, те продължават без мен. Но ако си позная йоните, продължаваме всички заедно. Странно правило – с оглед на липсата на каквато и да е сплотеност в нашата група въпреки моите неуморни опити да постигна сближаване. Та всички чакаха мен! А аз чаках магически върху листчето ми да се изпишат два катиона (един нещастен калий вече палаво помахваше) и три аниона. За това имах още точно 1 час и 42 минути. Така че трябваше да бъде аламинут – време за гурме вечери нямаше.

Но да се върнем на тезгяха. С цел бързо и качествено откриване на елементите всички вещества бяха стоварени там – отворени, разбира се. Защо да не са отворени? Това са играчки. Нищо няма да стане. А ако не са отворени, можеше да се забавя, а оттам не само да забавя цялата група, но и да трябва нищо да не правя цяла година до следващия семестър. И двата варианта бяха немислими.

Реалността говореше красноречиво! В отчаянието си реших да подходя от там, където беше най-голямата ми сила – теорията. Започнах да разсъждавам:

Какъв цвят има? – Бял. Като вар. Много бял. Какъв елемент тогава? – Не знам.

Има ли мирис? – Не. Какъв елемент тогава? – Не знам.

Разтваря ли се във вода с реакция, или без? – Не се разтваря. Какъв елемент тогава? – Не знам.

Отчаянието беше пълно. И в този момент – да, точно в този момент някакъв гълъб се удря в прозореца на моята лаборатория. Удря се – ама здравата, но се окопитва и полита. Аз приемам това за божи знак. Ще ги намеря тия шибани аниони или ще пиша произволно нещо, пък каквото ще да става. За миг ме осенява мисълта, че тоя гълъб никак не е случайно там; не е случайно, че е избрал точно прозореца на моята лаборатория, за да се шибне в него. Това, дами и господа, означава, че ако не мисля много-много, мога просто да напиша някакви елементи и те ще са верни. Това е! Това е знакът!

Къде ми е химикалката? Какво ще пишем? Няма значение! Няма да го мислим сега! Къде е тъпата химикалка? А, ето я – на средата на тезгяха точно между четири буркана. Замахвам с жест категоричен и героичен едновременно, за да мога по-бързо да се докопам до таз ми ти химикалка, и от толкова плам и жар, и героизъм български закачам с ръка четирите буркана с нек’ви елементи. Закачам ги яко. Те се удрят един в друг, чупят се и политат на земята.

Но да забавим малко. Кои бяха тези четири елемента? На бурканите ясно беше обозначено – H2SO4 (сярна киселина), KCN (цианкалий), NaOH (натриева основа) и нещо друго на прах, което много харесвах, защото имаше синкав цвят – така... небесносиньо, красиво. Не си спомням какъв елемент беше – виках му Синьото. Не знаех какво е и какво прави, но обичах да си го гледам в моментите, в които търсех вдъхновение.

Та в тази идилия от четири елемента трябваше петият. И той не беше любовта, а бях аз. Българчето, което ще покорява световната фармацевтична индустрия. И ето ги тези четири калпазанина на пода – лиснати, захаросани хубаво в синьото.

Първата ми реакция, няколко стотни след инцидента, беше напълно спокойна. Хм, разляла се малко водичка и малко синя готварска захар за торти. Къде е санитарният персонал да почисти и да продължавам, че време няма. И ако може, бурканите да се заменят с пълни, че ми е неспокойно, когато нещо ми липсва.

Обаче веднага след тази толкова по момчешки наивна реакция последва друга: алелеее! Да бегаме! Целият под се оцвети в черно със скоростта на светлината, почти в същия момент започнаха да излизат черни гъсти пушеци, ама не такива, каквито излизат, когато правите карамел за крем карамел, а страховито гъсти, на кълбета, които бързо изпълниха моята лаборатория. Инстинктивно сложих маска, без никога преди това да съм ползвал такава.

Някъде от някого или може би съвсем автоматично се задейства ужасяващо пронизваща аларма. Завиха някакви сирени. Отделението за спектралния анализ се затвори с някакъв метален параван, за чието съществуване преди това дори и не подозирах. Чу се страховит басов и нетърпящ възражения глас, който явно идваше от някаква централна система:

– Evakuation! Sofort die Fluchtwege befolgen! Evakuation! Sofort die Fluchtwege befolgen! (Евакуация! Следвайте незабавно пътищата до аварийните изходи! Евакуация! Следвайте веднага пътищата до аварийните изходи!)

Як екшън, един вид. Обаче аз не се притесних много. От прекомерна самоувереност ли, от какво – не знам, но реших, че не съм аз причината за цялата тая патърдия. Но евакуация, нали. Започнах да си събирам партакешите сред гъстите кълба черен дим, но в един момент подът започна да гори. Ама яко, с огромни пламъци. На моята врата се показа любимецът ми Краузе! Ръкомаха и крещи:

– Verlassen Sie sofort das Labor! Nur Sie können die Tür von innen entriegeln. Sofort raus! (Напуснете веднага лабораторията! Само вие можете да отключите вратата отвътре. Вън! Веднага!)

Ох, добре бе, Фюрере... излизам, излизам! Прескачам, стъпвам по някакви по- необгорени парчета от пода. От тавана започва да пръска нещо. Не е вода, а някаква пяна. Пръска яко, стеле се по мен и по очилата ми, по кожата на лицето ми. Как ще ме разпознае сега тая идиотия с ириса? Няма как! Краузе вижда, че нещата се бавят повече от необходимото, започва да крещи нещо за някакъв червен бутон. Смътно си спомних, че и в хилядите тренировки за безопасност някой все каканижеше нещо за тоя червен бутон. Ама кой да слуша тогава. Сега тоя червен бутон ми трябваше и беше жизненоважно да го намеря, щото от пушека ли, от горещината ли, от какво, започваше да ми става лошо. Пипах, пипах и натиснах нещо! Червения бутон! Преди да се отвори врата, метален глас изрева:

– Sie haben drei Sekunden, um den Raum zu verlassen! (Имате три секунди, за да напуснете помещението!)

Значи 3 секунди имам. За 3 секунди трябва да се изстрелям от лабораторията, която вече си гореше сериозно и падащата пяна не се справяше особено убедително с гасенето. Като много пластична боа се изнизах от лабораторията, която се превръщаше в сцена на невиждан апокалипсис. В цялото чудо имаше и експлозия – май бидонът най-сетне гръмна, след като седмици наред му се искаше да направи точно това.

Отпред ме чакаше Краузе с медицински екип. Цялата ни група се беше подредила и на лицата им се четеше страх. За мен! А от мен капеше пяна. Очилата – черни от изпарения ли, от какво. Прическата – един път. Обувките – крайно обгорени и със стопени подметки. Прекалено иронично в едната си ръка държах химикалката, която предизвика цялото това шоу, а в другата – тапата на един от бурканите. На кой – не знам и до ден днешен!

Университет 4

Веднъж излязъл от лабораторията, попаднах под обгрижването на медицинския екип. То ме разсъбличаха, то ме обдишваха. Накараха ме да легна на носилка и хайдеее, щели да ме водят в болницата. Ма, каква болница, бе хора! Нищо не е станало. Ние, в България, с голи ръце режем електропроводи и нищо ни няма, вие тука за малко пушек такава патърдия вдигате. Не, няма, не искам!

Отиваме с линейка до клиниката, която е на точно 30 крачки от лабораторията. Краузе е с мен в линейката. Не изглежда особено щастлив, но той кога ли пък е изглеждал щастлив. По път към линейката – Себастиан, Ингрид и сие отдават почит на пострадалия си боен другар. Кълна се, че видях и просълзени очи. А на мен ми беше адски неудобно, че заради мен са хабили противопожарна пяна или каквото там било.

Както и да е. В болницата всичко беше супер. Мина кой ли не да види „мнимия болен“, сиреч мен. Вътрешни – супер, кардиолог – супер, кожни – супер, психиатър – не супер, но по причини, различни от инцидента. След около 5 часа престой си събрах партакешите и тръгнах да излизам от болницата.

Във фоайето чака Краузе. Чака, както чакат близките на пострадали при инцидент по филмите – тъмни кръгове под очите, сурата безизразна от притеснение и прекалено дълго висене. Отивам при него с най-широката усмивка:

– Всичко е наред! Защо чакате? Тръгвайте! Аз ви казах още в линейката, че е безсмислено да ме водят по лекари. В България к’ви неща сме виждали, ехеее! Един път една стъклена врата се разби в главата ми. Нищо ми нямаше. А колко пиратки са избухнали в ръцете ми… ум да ти зайде!

На Краузе не му беше до майтапи, но той така и така не изглеждаше да бъде от хората, които могат да се забавляват така… на богато. Стисна и без това много тънките си устни и процеди:

– Утре, преди да влезете в сградата за лекции, отбийте се при декана, моля! – и отпраши. […]

[…] Добре – първо при декана. Тръгвам, намирам го през девет планини в десетата. Влизам в приемната, където чака секретарка в предпенсионна възраст. Пита ме за какво съм. Представям се. Още със споменаването на името Дренков, тя вече бърза към вратата на кабинета. Открехва леко и прошепва:

– Хер Дренков е вече тук!

Следва широко отваряне на вратата и съм въведен в огромен, но суперстерилен кабинет, доминиран от бяло и метал като цялата сграда.

Самият декан – някакъв си хер професор Крауцбахер (после разбрах, че бил в някакъв екип, спечелил Нобеловата награда, ама аз не го знаех) – седи зад огромно бюро, също решено в любимите на фармацевтите бяло и метал. Повдига се, сваля очилата и:

– А, хер Дренков, от вчера ви очаквам. Седнете, моля!

Лелеее, известен съм! Суперяко!

– Кафе? Вода?

Закуска по-скоро, ама като няма, бих изпил едно кафе с декана. Предпенсионната идва тутакси с кафе – без захар, без мляко. Черно като душата ѝ.

– Хер Дренков, успяхте ли да се възстановите от инцидента вчера? Хер Краузе беше много притеснен.

– За какво? То не беше нищо! Нищо ми няма! Мога веднага да продължа с опитите.

– Да, точно затова съм ви поканил. Повече опити няма да има! Разбирате ли?

– Не! Как така?

– Не ви познавам лично, но бях въведен във вашия случай обстойно от колегите, които общуват с вас на ежедневна база. Те ви представиха като млад и амбициозен човек с рядко и екзотично чувство за хумор.

Екзотично? Просто чувство за хумор, което явно не вирее сред белота и метал.

– Хер Краузе не пропусна да сподели хвалебствия за вашата интелигентност, за лекотата, с която доминирате в теоретичната част.

– Да. Чудесно!

– Но също така общото мнение на целия колектив е, че от вас фармацевт няма да излезе. Съжалявам, че трябва да го кажа така директно, но имам още много задачи.

– Как така? Не разбирам?

– Вижте, вие сте много колоритен, забавен, как да кажа... един лек човек, не физически, а чисто като присъствие. Забавлявате всички, което е чудесно, но фармацията изисква много други качества, които вие не притежавате и които застрашават не само материалната база на факултета, но и живота на обитателите му, включително и вашия, както видяхме вчера. Просто нямате усет за мерки за безопасност, нямате нито уменията, нито съзнанието, нито желанието за правилно боравене с оборудването в лабораторията. А това са ключови характеристики, които един фармацевт трябва да притежава, ако иска да завърши успешно следването си и след това да работи като фармацевт. Поради тази причина искаме да ви изключим от по-нататъшно следване във Факултета по фармация.

– Ама как така! Това не е възможно. Аз просто не мислех, че това са истински елементи. Кой луд би дал истинска сярна киселина на студент в първи курс, вие нормални ли сте? А и малко въведение в употребата на всичките ви смотани горелки, които си приличат по един отвратителен начин не би било зле.

– Да-ммм, разбирам и отчитам предложенията ви. Но всички ваши колеги от Германия познават отлично разликите между горелките и нямат никакъв проблем с използването им. А причината, поради която сте решили, че не сме ви оставили истинските елементи, не мога да я разбера. Вие имате много богато въображение, хер Дренков, а такова не е особено ценно, бих казал, дори е опасно в науки като химия и фармация.

– Не, не приемам вашето предложение! Отивам обратно в лабораторията да си изследвам йоните. Вие не можете да застанете на пътя ми. Аз имам светло бъдеще като фармацевт. Имате ли идея, ако Мари Кюри се беше отказала още при първото гръмване на лабораторията, къде щеше да бъде светът сега? Обратно в Средновековието – не мога да крия, че може да съм използвал малко патос, вдъхновен от български политици преди избори. Ми к’во! Така се прави!

– Лабораторията на Мари Кюри никога не е гърмяла. Знам го със сигурност. Също така това е първият случай на подобен инцидент, откакто аз съм декан на факултета, а това са вече над петнайсет години. Вижте, мнението на колегите в момента напълно се затвърждава за мен. Бихте направили прекрасна кариера в нещо творческо – театър, цирк или може би нещо във филологиите – имате забележителен и цветущ немски език.

– НЕ! В никакъв случай! Искам втори шанс! На всеки се полага втори шанс! Това е нехуманно. Само защото съм разлял няколко колби ще затриете бъдещето ми като световен фармацевт? Един ден ще се гордеете, че съм я взривил тази лаборатория. Ще посрещате туристи в нея и ще им събирате пари за вход! Затова по-добре не я ремонтирайте, а я съхранете. И ми дайте нова, за да продължа да си търся йоните! Сега! Веднагааа!

Професор Крауцбахер се видя в чудо. Той през живота си може би толкова плам за фармацията не беше виждал. Не, не беше виждал толкова плам изобщо. Усмихваше се! Отпи кафе. Загледа компютъра, започна да драска нещо на някаква бележка. Облегна се назад. После пак се изправи, пак отпи кафе.

– Хм, много сте интересен. Признавам, не съм виждал човек като вас досега. Аз работя с млади хора – да, бе, Керстин ли е млада, от третата лаборатория, сигурно е към средата на 30-те. – Вие не сте за фармация, хер Дренков. Това е самотна и много вглъбена професия, която изисква изключителен фокус върху детайла. Няма да се чувствате щастлив дори да достигнете до края на следването си.

– Ох, звучите точно като майка ми.

– Защото и двамата имаме достатъчно опит, за да преценим, че този тип наука не е за вас. Вие сте роден да работите с езика и да общувате с хора. Нещо в хуманитарните специалности би било наистина прекрасно попадение за вас. Но тук – не!

– Но… Ще дойде едно „но“, нали?

– Да, но аз съм готов да ви дам втори шанс, ако покриете разходите по възстановяването на лабораторията. Ще завършите теоретичните изпити и другия семестър продължаваме с лабораторните упражнения под строгото наблюдение на хер Краузе. Става ли така?

– Ето това исках да чуя. Става, разбира се! Колко са разходите за лабораторията, за да изтегля веднага от банкомата?

– С банкомат няма да стане, опасявам се. Разходите възлизат на четиридесет и три хиляди седемстотин осемдесет и две марки и трийсет и четири пфенига! Трябва да преведете сумата на сметката на факултета. Моята секретарка ще подготви документите за превода.

Колко десет хиляди? Майко мила! И колко пфенига? Отпуснах се назад в креслото. Не мислех много. Човек трябваше да приема знаците на съдбата. Надигнах се бавно от стола си и подадох ръка:

– Много ви благодаря, господин декан! Аз всъщност винаги съм искал да стана филолог, просто не знам какво ме отвя във фармацията!

– И аз не знам, но ви пожелавам успех. Ще се радвам да не ни посещавате често, че то не се знае...

– Няма, няма! Живея далеч и дори пътувам тегаво и дълго до тази крепост от цимент и метал.

– Радвам се. Още веднъж – успех!

И така моята одисея с фармацията приключи. Експлозивно! Събрах, каквото имам да събирам от чекмеджета, шкафчета и не знам какво си. Казах едно звучно „чао“ и бързо-бързо се запътих към метрото.

Тъпо ми беше. Поредната част от кошницата, с която тръгнах за Германия, се изпари в ония токсични черни пари, които излизаха от пода на задимената лаборатория. Обвинявах се, разбира се. Чувствах се нескопосан, тъп, смотан, недостатъчно квалифициран, недостатъчно умен и какво ли още не. Но най-вече се чувствах наникъде. […]

Към книгата „Германия, моя любов!“
Към мнение за книгата „Германия, моя любов!“