из книгата Петте неща, които не можем да променим, автор: Дейвид Ричо
Защитите на нашия ум не действат срещу този противник. Страхът ни предизвиква да правим неблагоразумни избори и после се присмива на безразсъдството ни. Той убива важни неща – доверието в нас самите и вярата, че е възможен изход, алтернативен на онзи, който драматизиращият ни ум е измислил.
Нашите най-добри възможности за победа са куражът и божията благодат – единствените защити, които страхът не може да преодолее. Какво значи кураж?
Означава да направим три прости стъпки:
- Да признаем, че се страхуваме.
- Да се оставим да почувстваме страха напълно.
- Да действаме въпреки страха, без да му позволяваме да ни предизвиква или възпира.
А как да разбираме божията благодат? Като отправим молба за помощ от сила, по-висша от нашето его, и завършим с благодарност за тази помощ.
И четирите основни чувства (изяснени по-рано в книгата – Д.Ц.) са важни съставки на нашата жизнена енергия. Страхът не бива да бъде потискан – така модерно в наши дни – защото блокирането му намалява жизнената ни енергия. Като „запазваме самообладание“, ние замразяваме своята виталност.
Някои практики от движението за самопомощ (selfhelp) може да се окажат сериозни пречки, когато става дума за изразяване на чувства по директен и решителен начин. За да „смекчат“ и „притъпят“ съприкосновението със своите истински чувства, мнозина прибягват до психотерапия, билки, йога и други техники. Зад това може би се крият нуждата ни да контролираме и страхът от чувствата си. Ние се боим от тях, защото понякога те не са хубави, т.е. не можем да контролираме до какво ще ни доведат. Боим се от тях с опасението, че може да се разпаднем... (Не и ние, казваме си, успяваме така добре да се контролираме през цялото време.) Може да се страхуваме от тъгата, защото не искаме да се озовем сред бъркотията на скръбта. Може да ни се струва, че по-смело е да стискаме зъби, отколкото да плачем открито и силно. Разнищваме в детайли своята скръб и губим връзка с тъгата, която ни прави така трогателни и привлекателни същества. Иронично е, но най-добрата утеха идва, когато почувстваме своята тъга напълно и видим, че сме оцелели след нея, а после се отворим към състраданието на другите към нас и към цялата близост, която може да произтече от това. Често, когато показваме своите чувства, ние получаваме подкрепа от хората, които ни обичат или проявяват обич в този момент. Да не би точно от това да сме се страхували толкова дълго?
Може да се боим от гнева на другите, защото го свързваме с насилие или опасност. Но най-голямата опасност може да бъде усещането, че ще загубим връзка с човека, който ни е ядосан: „Той е бесен, значи ще ме напусне“. Може да се боим да изразим собствения си гняв, понеже не искаме да загубим одобрението на другите. Страхуваме се да кажем: „Стига!“, след като са ни наранили, защото така може да прекъсне връзката ни с другия човек. Когато сме ядосани, може да ни се струва, че е по-зряло да „го изговорим“, вместо да го покажем. Зад нашия страх от гнева се крие страхът да отстояваме себе си и да покажем, че можем да бъдем уязвени от поведението на другите. Страхът от гнева ни пречи да изразим своите най-дълбоки потребности, ценности, желания и заложби – съставките на нашия истински аз, стъпалата към еволюцията. Как може да се разгърне съдбата ни, ако най-доброто от нас е скрито?
Всъщност ние се страхуваме от самия страх. [...]
Допълнителна информация
Резюме на книгата
Мнение за книгата – Психотерапия по книга
