Разказът на Е. Логинова за събитията в Царичина е мемоаристика с високата разделителна способност на документалистиката

Читателю, честито! Най-накрая се логна към автентична информация за съдбовния контакт в Царичина.

Има ли Елисавета Логинова сестра?

Разказът на Елисавета Логинова заслужава внимание най-малкото защото тя е не просто участник, дръзнал да проговори за секретната операция на военните отпреди четвърт век. Тя е и феноменът, който води групата в мистериозната подземна експедиция, усърдно запечатвана в съзнанието ни като „онази дупка“. Всеки, който е опитал да се разрови непредубедено в тази история обаче, удря на камък с доказуемостта на събитията покрай „голямото царичинско ровене“. До ден днешен те изглеждат като велика глупост, сътворена от военните, които пък били водени за носа от екстрасенси, контактували с извънземни. Както и да го погледнеш, звучи идиотско. Защо трябва да мислим така, е отделен въпрос.

Когато те набедят, че имаш сестра, трудно ще докажеш, че нямаш. Май по-трудно е да докажеш, че имаш сестра, когато наистина имаш. В подобна нелепа ситуация е авторката, която говори за реални събития, случили се на съвсем реално място с реални участници, които обаче категорично отказват да потвърдят реалността на тези събития. Или по-лошо – правят всичко възможно да циментират докрай и без това устойчивия образ на проекта Царичина като най-голямата идиотия в най-новата ни история. Въпреки сериозната конкуренция на случки и поведения от още по-най-новата ни история, но това също е отделен въпрос.

За какво става дума все пак?

Преди повече от четвърт век в забутаното селце Царичина край София внезапно пристига колона от военни камиони. Униформените отцепват центъра на селото и водени от трима екстрасенси, слагат началото на секретна операция, смятана за най-голямата мистерия в най-новата история на България. Бързо става ясно, че единственият човек с паранормални способности, способен да получава и да предава надеждна информация какво, къде и как да се търси в недрата на Царичина, е феноменът Елисавета Логинова. Зад операция „Слънчев лъч“, чиято цел е да се открие скелетът на първия двуполов прачовек, стоят Генералният щаб на българската армия, българският президент и пет български правителства. Извършваната работа и съпътстващите я явления са изрядно описани в дневници, заснема се видеоматериал. Впоследствие цялата документация изчезва. Освен всичко останало, тя включва и около хиляда страници с информация, изписана със странни и неразбираеми писмена, засягаща произхода и оцеляването на живота на Земята. Някак си обаче става така, че точно тази информация ни убягва.

Не знам дали разказът на Ели Логинова звучи като опит за реабилитация на проекта Царичина. Не е сигурно дали ще преобърне нечие мнение за една от най-големите загадки от най-новата ни история. (Впрочем, преобърна моето, а аз трудно си признавам.) Надявам се обаче тази книга да успее да преформулира свързаните с „голямото ровене“ въпроси. Например от „Има ли изобщо нещо там, или са гонили Михаля?“ до „Ако цялата история е била екзотична глупост, а изписаните от г-жа Логинова текстове – безсмислица, защо са изчезнали веднага след припряното запечатване на обекта?“. Надявам се също, погледнати през лупата на времето, събитията и тълкуването им да се отърсят от обективното късогледство на съвременника от 90-те, подквасено с някоя и друга манипулация, и поне да се погледнат от друг ъгъл. Въпросите, по които ви предлагам да се замислим, са от чисто земен и доволно практически характер, неизбежно подлютен с щипка народопсихология. Няма да изброявам всички най-очевидни тук, защото прилежно са изведени в края на книгата.

Много данни, факти, твърдения и връзки прозвучават за пръв път публично в спомените на Ели Логинова. Както и да изглеждат нещата четвърт век по-късно, едно е сигурно: интрига край Царичина е имало и вероятно дълго ще има. Най-голямата мистерия обаче не е свързана нито с кацането на космическия кораб, нито със загадъчните събития в царичинските недра, а с чисто земните порядки и нрави.

На всички, които, подобно на мен отпреди челния сблъсък с автентичните спомени на г-жа Логинова, смятат, че Царичина (1990–1992) е поредната щуротия на военните, изчерпана със закопаването на едни 16 милиона народна парà в „оная дупка“, предлагам да размислят над следните въпроси, твърдения и внушения от началото на 90-те:

• Как ви изглежда следната картинка: Група висши офицери, водени от екстрасенси и контактьори, въртят здраво кирките в „оная дупка“ две години подред, пряко надзиравани от генщаба на Българската армия. Тръгнали я за съкровището на Самуил, я да издирят останките на първото разумно същество на земята. В дупката не били открили нищо, но същата припряно се консервира и прецизно се заличава. (Ако идете да я търсите в Царичина, няма да разберете къде е била, ако не ви упътят.)
• Цялата документация изчезва, а тя се състои най-малкото от прецизно водените дневници за работата по обекта, тетрадките на авторката с текстове, изписани на най-чудати и неизвестни писмености, видеофилм от закриването на обекта.
• Като най-виновна за „неуспеха“ на операцията, финансово остойностен за милиони левове народна пара, е нарочена Елисавета Логинова, която получава информация от извънземен разум как да се работи под земята (от определянето на посоката до подбора на средствата). Тя ще да е злият гений, изкусно оплел в царичинската интрига трима началник-щаба на Българската армия, президента на държавата и пет поредни правителства.
• Всички споменати в книгата публични имена, имащи едно или друго отношение към проекта „Царичина“, получават услужлива амнезия и от „Осанна“ скоропостижно превключват на „Разпни я“. Как тези тъй крупни фигури сколасаха да се скрият зад гърба на една деликатна женска фигура, е въпрос, който няма общо с извънземния разум. Част от тез достойни люде впоследствие се упражняват из медийните пространства в остроумие със съмнително качество. Инак мълчат. Мълчат по същество и някак школувано.

Не изглежда ли всичко това по-мистериозно от кацането на космически кораб край обекта и от събитията и находките в него?

За някои трудности пред автора и издателя

Най-точно абсурдната ситуация с доказването на феномена Царичина е формулирана от носителката на Нобелова награда за литература Херта Мюлер. Тя, естествено, не знае, че го е направила, когато отбелязва, че има опасност „когато мълчим, да станем неприятни, а когато говорим, да станем смешни“ (перифраза).

Основната трудност в тази книга е, че се опитваме се да примирим физичното с метафизичното, да намерим доказателства, спотаили се отвъд непристъпните дувари на мълчанието. За да се асимилира този текст, а и цялата история с Царичина – последователно осмивана и опошлявана в пресата от онова време, се изисква нещо повече от дежурните реакции на праволинейния ни разум. Щом съществува понятието „магически реализъм“, „Царичина – съдбовен контакт“ ще да е реалистичен магизъм. Дали пък нему не принадлежи бъдещето?

Истини и поуки

Не знам колко предателство може да преглътне човек, явно много. Нямам представа как е оцеляла психически г-жа Логинова, но със сигурност владее някакъв космически чалъм събитията след  закриването на обекта да не й отнемат разсъдъка и да не я превърнат в заслужил циник на републиката. Както възкликна друг един човек, пряко свързан с Царичина, „Защо си го е причинила?“. Попитайте я.

Какво ли не опитахме да изровим, за да докажем документалността на събитията в Царичина, докато подготвяхме книгата за печат. (За опитите на професионалния разследващ журналист вижте интервюто на Надя Обретенова от БНТ.) Цялата документация е изчезнала, няма снимки от вътрешността на обекта, повечето участници не са между живите, другите страдат от необяснима амнезия и понятна плахост. Трети пък прилежно се дистанцират от своите предишни думи и позиции.

Аз като читател едно научих от тази книга и то е, че при челен сблъсък с подобна информация човек трябва да отвори съзнанието си. Оттам насетне у него се задейства личната му система за сканиране, интуитивното осмисляне, което определя дали „тука има“, или „тука нема“. Не че пак не може да се объркаме, но поне сме си дали шанса да приемем новото и необичайното. И като дойдат Те – както обещават „толкова естествено, както изгрява Слънцето“ – поне няма да се чувстваме като глупаци.

Да не кажете после, че не сме ви предупредили!

Дара Цветкова

Допълнителна информация

Видеообръщение от Е. Логинова
Интервю с журналистката Надя Обретенова
Откъси от книгата