Селото зове

Обичам София по същия начин, по който продължаваш да обичаш болезнено своя партньор въпреки непрестанните му изневери… Това обаче е история за съвсем друга книга.

Висях на опашка, пазарувах ориз на промоция и се терзаех, че това едва ли беше най-блестящият житейски избор от моя страна. Импулсивно взех решение да отида да живея на село за няколко седмици, да отседна при някое семейство и да разбера какъв е животът там. Да надникна в тайните, които всъщност не са никакви тайни, ако само за миг спрем да мечтаем как постовете ни в социалните медии достигат стотици харесвания.

Прекарах известно време най-напред в Неговановци, на север от Видин, и разбрах, че трябва да навестя и други села. Да разговарям с повече хора от изгубеното поколение, докато все още са на този свят. Дадох си сметка колко е важно някой да седне и просто да си побъбри с тях, да ги изслуша и да им стане драго, че ги цени. Да седнем на по една ракия и да попия от тяхната мъдрост и знания.

Изпитвам срам само като си помисля, че тези хора са забравени, пренебрегвани и понякога подигравани от някои силно повярвали си градски пришълци.
Усетих, че се свързвам с идеята за селото и селските хора. По някакъв начин разбрах, че те са коренът на всичко, което е добро. Макар сега да е занемарено, селото в крайна сметка ще пребъде.

Селата отново ще се превърнат в спасителния пояс за човечеството.

•••

Няма друга точка в тази история, от която да започна, освен от самото начало в Неговановци.

През последните десетина и повече години съм обикалял из България. Минавал бях само за кратко през някои села, но никога не бях спирал и не бях оставал… Никога не бях прекарвал по-дълго време при хората в забравените и от Бога села, не бях говорил надълго и нашироко с хората там. Не бях пил и ял заедно с тях и не бях потъвал в техните спомени.

Сега именно на село открих как човек чувства тъгата и радостта едновременно, а те до голяма степен зависят една от друга, за да ги има.

Упътих се към автогарата една сутрин. Слизам от автобуса и се „заселвам“ далеч от града. На село проумях, че най-добрият начин да опознаеш някого е като готвиш заедно с него, а след това да ядете и да пиете заедно.

Баба Ана от Неговановци

И ето ме сега в село Неговановци, което се намира недалеч от Дунава, на север от Видин. Изглежда като да му е провървяло една идея повече в сравнение с други по-отдалечени села.

Нямах думата при избора нито на селото, нито на хората, при които в крайна сметка отседнах – всичко бе подбрано и уговорено вместо мен. Цялата работа свършиха с ентусиазъм и напълно доброволно група сърцати и енергични хора. Чувствам се изключение от тях с моята възраст към четиридесетте, без никакви амбиции за академична кариера и без достатъчно дълбок джоб, за да се преструвам на важна клечка.

Малко по-късно съобразих, че имам нужда от фотограф, който не само да снима, а и да ме спасява от недоразумения, ако се загубя по пътя или в превода. Което често се случваше.

Най-напред тръгнахме с мой близък приятел фотограф, известен като Китаеца (въпреки че аз настоявам да го наричам с рожденото му име Иво). Нямам представа защо така му казват. В България почти всеки си има прякор, чийто произход надали не може да обясни. Това ми се струваше досадно, но после си дадох сметка, че просто завиждам, защото аз си нямам прякор!

По-късно към нас се присъедини втори фотограф – Стефан от Ямбол. Без тях и без снимки нямаше как да завърша този проект!

Единственото ми изискване, където и да отида, беше хората да обичат да готвят… А това свеждаше кръга практически до всеки човек във всяко село.

Във всеки случай едва ли бих могъл да си пожелая по-добра обстановка или по-витални и очарователни домакини. Нарамих малкото неща, които бях донесъл, и предприех триминутна разходка в прахоляка – от площада на селото до портата на баба Ана и дядо Емил.

•••

Неговановци е село, пълно с празни къщи и с добитък по пътищата. Като всяко населено място извън окръжния град, то е жертва на упадък и запуснатост. Ако не се преселят в града, мнозина изпадат в депресия, стигат до алкохолизъм и пр.
Тукашният район е уникален със своето историческо и културно наследство. Той е един от малкото останали „острови“, населени от власи, и затова разполага с изобилие от културни съкровища и истории, които чакат да бъдат забелязани и открити. За съжаление, броят на власите в България е намалял застрашително и вече е под  4000 души.

Не можеш и за миг да предвидиш какво ще стане след това… Просто трябва да живееш „на око“.

•••

Накрая стигнах до големия неугледен дом на любезните ми домакини – извънредно сърдечните баба Ана и дядо Емил, когото тукашните хора са кръстили „Дядо България“. Двамата ми позволиха да надникна в битието им и ми разказаха това-онова за себе си, за съвместния им живот, за техните родове и разбира се, за селото.

Къщата им едва се вижда сред дърветата, потънали в буен летен цъфтеж. Чардакът, нагизден с асма, хвърля сянка върху трапезата и предразполага за задушевни срещи.
Зърнах няколко котки, малки и големи, да изпълзяват от ъглите и тъмните дупки, за да ме посрещнат с надеждата, че ще им подхвърля някоя и друга пилешка кост.

Баба стоеше с протегната нагоре десница. Зад нея дядо, облечен в тениска, отпусна ръце, след като остави питието си на масата. Тя ми махна да вляза в двора. За двора не след дълго щях да науча, че през лятото служи по-скоро за всекидневна. През зимата оживените сбирки се местят в кухнята, където въздухът е пропит с цигарен дим и с букет от миризми на готвено.

Завъртях внимателно разхлабената дръжка на портата и пристъпих към запознанството. И двамата се спуснаха към мен, здрависахме се, а на лицата им грееха усмивки и заразително любопитство. Веднага се почувствах като у дома си, и преди да успея да отговоря с други думи освен с едно „благодаря“, вече държах две чаши. В едната ми сипаха ракия, а в другата – газирано питие в неонов цвят.

Баба Ана си е пъргава и всеки ден става преди зазоряване. Излъчва увереност и е също толкова насъщна за стабилността на домакинството, колкото всяка от бетонните му подпори. Никога не ходи без престилка с дълбок преден джоб, пристан на дребни нещица и на скопосните ѝ ръце.

Лицето ѝ сияе от мъдрост и смирение. Само да я гледаш как се суети из къщи, по двора, до магазина и обратно, ти стига да те обезоръжи и да ти вдъхне спокойствие на мига. Тя е олицетворение на добрата жена, а дълбокото ѝ чувство за дълг, наред с любовта към хората, ме поразяваше всеки път, щом ме поздрави. Чувствах се обгрижван, докато бях край нея, макар че я познавах от съвсем скоро.

Баба Ана е родена в селцето Гомотарци, Видинско. Произхожда от семейство на селскостопански работници и има по-голяма сестра. Още като малка започва работа в пекарната в Неговановци, но се хваща и като готвачка в местното основно училище. Готвенето винаги е било стихията й, стига да не работи из градината, където неуморно пъди бездомни псета, окопава зеленчука, бори се със сушата или с други, даве по-големи ядове като прегладнял съпруг или босоноги внуци.

Дядо Емил – Българията не пие вода, а „Мечка“

Мъжът ѝ Емил е знаменитост в селото и един от най-забележителните чешити, с които съм се срещал по целия свят. Наричат го „Дядо България“ заради един неизбледняващ в спомените футболен мач от младите му години.

Всеки път, щом го попитам, научавам по още малко от случилото се. Досега проумях, че той и футболният му отбор отишли да играят мач в едно румънско село. Вечерта преди мача Дядо България и двама приятели поркали до 5 часа сутринта, без да му мислят, че мачът започва в 10 часа.

Емил се взира в мен с разногледите си очи и пояснява:

— По онова време Румъния беше много, ама много бедна и нямаше никакъв алкохол – нито бира, нито вино, нито даже коняк! Затова си бяхме взели 10 литра вино.

На следващата сутрин той и аверите му се чувствали доволно зле и се наложило да употребят каквото е останало от ония 10 литра вино, за да си възвърнат формата. Мачът започнал. Заваляло като из ведро, но това никак не смутило тримцата здраво пийнали футболисти.

На 15-ата минута от първото полувреме дядо Емил успял да отправи удар с глава и с натежалата от вода топка да вкара единствения гол в мача. Около 200-те български запалянковци взели да скандират „България! България!“. И слава Богу, съумели навреме да побягнат, като ги погнали крайно гневните и враждебни румънски запалянковци, на брой над две хиляди…

Историята спира дотук. Емил излиза от въпросния мач с прякора „България“. Този разказ винаги оставаше недовършен или прекъсван с чаша вино, или пък ако беше рано за вино, то тогава с ракия.

Емил е най-добросърдечният и самоотвержен човек, с когото съм общувал. Животът му е изпълнен с огорчения и трудности. Понякога отделни моменти на чиста радост изплуват в спомените му и смекчават горчивината и тъгата. Усмивка и малки очи озаряват набразденото му от дълбоки бръчки лице и подправят с щипка хумор дори най-болезнените въпроси.

Човекът страда от тежка форма на артрит и едната му ръка е напълно обездвижена в нещо като леко свит юмрук. Повечето хора биха се предали на болестта, но не и Дядо България. Той поддържа енергичен и ползотворен ритъм на живот. Високата му слаба фигура може да се види всяка сутрин – как става заедно с жена си, за да закара допотопния си съветски трактор на работа в слънчогледовите ниви или на лозето.

Един слънчев следобед след достатъчно изпито вино той реши, че трябва да взема трактора и да се поразходя из селото, което и направих. Стана точно каквото може да се очаква от управлението на 40-годишен трактор – бавна скорост и тежка механика. Обилно бях почерпен с вино от мазето и пътуването се получи доста приятно. Отбихме се и в двата малки магазина на селото да си вземем бира и ракия. Всеки път Емил срещаше приятели, седнали отвън на пейките и на сянка, превъзбудени от алкохола и от недоволство срещу състоянието на нещата.

Пропътувахме има-няма един километър, но ни отне 3 часа да се върнем. И тогава настъпи точното време за кратка дрямка.

В обичайните делници Емил се прибира рано вечерта с малки спиртни дарове за себе си и нещо сладко за жена си. Неведнъж с гордост ми е казвал, че не бил пил вода от почти петнайсет години – само вино, обикновено „Мечка“. Водата е за миене на съдовете и за животните, твърди той.

Видно беше защо баба Ана и дядо България се обичат толкова много. Всичко започнало през една празнична новогодишна нощ, когато тя срещнала любовта на живота си – Емил. След това взели да излизат и три месеца по-късно си рекли защо пък да не се оженят и да не създадат семейство, което и сторили… незабавно, в същия този ред.

•••

Прекарвахме сутрините, следобедите и вечерите, като често-често отпивахме от „Мечката“. Не спирахме да се майтапим и да обсъждаме селските дела и някои небезизвестни пияници, които, казват, обикаляли да крадат зайци и да трошат огради. Разговаряхме за труда на полето и семейните работи – изобщо за живота с неговата тъмна и светла страна.

Между курсовете за слънчоглед с трактора, следобедната дрямка и нащърбените чаши с „Мечка“ гледах как се приготвят някои местни ястия. В това число и въздългата и изнурителна екзекуция на кокошката за чорбата кокоша саламура. За първи път опитах нещо, сготвено с животно, което само допреди час си щъкаше наоколо. Имах чувството, че за половин час съм погълнал две поколения пилета, даже цяла фамилия.
Чувах по-старите хора из дворовете, през комшулуците и оградите да разговарят на родния си говор, влашки. Очарователно наречие, вече поело по пътя към небитието. Днес е оцеляло само в устна форма и само сред възрастните от няколко села.

•••

След три седмици с мен и моите наивни и упорити въпроси съм сигурен, че хората изпитаха облекчение, когато си казахме довиждане. Връчиха ми найлонови торби, натежали от домашно вино, плодове, буркани с различни туршии и разбира се, кутия от сладолед, пълна с баница и кюфтета за из път.

И така моята странстваща американска душа откри корени. Може би не своите корени, но все пак корени. Смело казвам, че това беше първото ми преживяване на село – да живея на село и да почувствам селото.

То ме вдъхнови. След многогодишните ми обиколки из България мога да твърдя, че всичко прекрасно и истинско не се намира в града. Вече съм склонен да вярвам, че навсякъде по света положението е същото.

Като гледах Ана и Емил как ми махат усмихнати, се почувствах наистина добре. Дадох си сметка, че макар и за кратко, сме си подарили надежда един на друг, и често си мисля дали да не се върна към сутрините с мекиците, кафето и глътка ракия.

[…]

Бърза рецепта за сватбен петел, която една баба ми разкри:

Добре почистеният петел се измива и ври 2–3 часа на умерен огън. Кълките трябва да бъдат вързани, за да не се разкрачат при готвенето. Във водата се слага сол, малко лук, моркови и шепа нарязани домати. След като се свари, петелът се изважда от тенджерата и се оставя да изстине на хладно.

После птицата трябва да се украси.

За бляскавата премяна на кумския петел се прави следното: взема се яйце или картоф, който може да се втъкне в шията на птицата вместо глава или пък да се използва самата отрязана глава на петела; прави се наниз от малки червени чушки вместо гердан или колан. Може също да се използват навързани пуканки, боб или зърна от сурова царевица като украса.

В по-старо време хората обличали клетия петел в панталон, риза, че даже втъквали българското знаме в гърба му. Към метаморфозата могат да се добавят и различни видове зеленчуци, сушени чушки и плодове. Не на последно място, за да може петелът да е седнал, се поставя върху бутилка, несъмнено се досещате как се постига това. За още по-голяма стабилност около него се слагат погачи с цветя и здравец.

Понеже съм се женил веднъж преди много години, си давам сметка, че ритуалът с кумския петел прави къде-къде по-забавни и весели толкова напрегнатите сватбени преживявания. Следващия път… или хайде по-добре не.

*Заглавието е на КИБЕА.
Към книгата „НА ОКО. Храната в България, видяна и опитана от американец“