Запазена марка на моето рисувално дело е, че мога да изобразявам само мъже. Защо – питах се аз, – къде са корените на тази крупна артистична загадка?

Кажа ли, че имам някакво предпочитание към мъжете – ще излъжа. Мислих, мислих, и постепенно го доизмислих: именно заради моята много висока – или съвсем ниска – любов към по-умната половина от населението на Земята, съм неспособен  да  изографисам портрет на жена.  Все едно да караш някой от върлите запалянковци на една от трите монотеистични религии да ти  нарисува Бог. По принцип тази работа е забранена на всички изцяло доверяващи се на отвъд-звездното. И правилно – тъкмо по причина на преклонението си към Него те биха го нарисували така, както го виждат в мечтите си.

Като анализирах така нещата, разбрах, че ако понеча да рисувам жена, така ще се увлека, че красивата й коса ще опаше цялата Земя и ще искри тази коса като полярно сияние. Или пък ще нарисувам желаната прелест с безумно красиви крака, които ще се съединяват някъде към Полярната звезда! И ще бъде облечена само с почти невидима миниполичка, но с много шарени дантели.

Накратко, оставам си аз при солдатите на Дунавския полк, може би дори създадох направление в изкуството „Войнишки реализъм“.

От мойте  зографии мигом проличава, че солдатите на този известен европейски полк не са нито страшни, нито опасни. То и затова никоя държава не ги търси за своята наемна армия. Но вие смело можете да си купите един, двама или трима от тези юнаци, за да ви пазят от духове, таласъми, вампири, върколаци и други подобни. Само от самодиви няма да ви бранят…

А и покупката на неколцина войници от Дунавския полк няма да ви струва никакво злато, а само малко сребро. Тук ценообразуването е на глава: картина с една глава ще ви струва три пъти по-евтино от такава с три юнашки глави.

Щастливи са сега войниците на Дунавския полк, попаднали в  центъра на прочутия Женски пазар, насред най-концентрираното множество от жени в София.

Досега Дунавският полк никога не се е подвизавал по бреговете на великата река. Още от началото на XXI в. неговото любимо поле за действие са малки и големи изложби в Париж, както и по Лазурния бряг, по главните улици на неведоми за вас селца и градчета.

Освен дунавските войници в прекрасната галерия „Сердика“ ще ви срещне и книгата „От облак на облак“. Нейната цена също е народна,  като ценообразуването върви пак почти на глава: един добронамерен посетител – една купена от него книги. Може да купи и две: и за неговата любима, пък и за съпругата, та да не се карат вкъщи кой да я чете.

Сега нещо за литературата: тя бива всякаква, разнообразна като човеците. „От облак на облак“ не е от танковата бригада на сериозните и громолящи  като бомбардировка книги. Нито поучителна, нито нравоучителна, четенето й върви с лекотата, с каквато се  хрупка свежа ябълка, откъсната по късна доба от чужд двор.

За да поговорим за книги и дунавски войници, елате на 29 октомври в 18 ч. в галерия „Сердика“. Намира се в сърцето на славния Женски пазар – на „Цар Самуил“ 90/Б, ет. 2.

А сега няколко думи и за мен.

Колкото и бляскаво да осветлявам сам себе си, друго си е да цитираш публикация. Тя е от „Nice matin” (Утринна Ница). Самото заглавие „Георги Бранев: художник сюрнаивист, който очарова децата“, дълбоко трогва, поне мен.

Ето накратко:

„Бранев е по произход българин и живее от години във Франция като  „емоционален емигрант”. Напуска своята родина и се разделя с Москва, където е завършил своето кинематографично образование, само заради голямото си желание да живее в нашата страна. Създавайки 17  реализирани сценария за  пълнометражни филми, един от които руска продукция, и работейки по снимачните площадки, той усъвършенства усета си за форма, композиция, светлина и цвят. Автор на разкази, сътворени с думи, той  не е подозира дори, че е развил и  живописно мислене. След като се установява окончателно във Франция, наложителното усъвършенстване на френския го отвежда в езикови курсове, които на свой ред го връщат в ранните му  ученически години…

„И като малък ученик, заставен  ежедневно да  прекарва часове в клас, аз неусетно се захванах да драскам по листовете с упражнения.  В някакъв момент една преподавателка разгневена заяви, че рисувам карикатури за нея. Тогава и забелязах, че моите драскулки са интересни…”.

 От този момент Бранев  започва да рисува. През 2000 г. прави и следващата стъпка – самостоятелна изложба в едно бистро. В парижкото си ателие той и сега рисува в своя „сюрнаивистичен стил”: живопис, богата на ярки багри, предимно портрети, винаги до известна степен деструктурирани. Редовен посетител на селището Руре на Лазурния бряг, той и там бива поканен да изложи своята живопис, притежаваща странното свойство да очарова и възрастни, и деца. Клас след клас учениците идват в салона на общината, за да се запознаят с художника, заменил четката с перо и организатор на творческо ателие за учениците. Децата, оставили настрана цветните си моливи, слушат  историята на  неговия Дунавски полк, чиито войници населяват платната му. Невинно откровени, учениците задават хиляди въпроси.  Художникът обяснява своя поглед към нещата, отговаря простичко на въпросите им и само за един учебен час установява силен контакт с тях. После им предлага да опитат самите те да нарисуват портрет на свой съученик. Не е ли изключителен фактът,  че подсъзнателно  всички тези малки любители на рисуването създават портрети, рисувани като че ли от един човек, в стил, близък до странното светоусещане на художника!”

Всъщност аз сътворих словосъчетаниeто Art Surnaïf (сюрнаивистика). То така и не намери последователи. Защо ли? Защото съм неповторим, естествено.

От друга страна, кой ли на тази земя е повторим? Никой – всеки човек е отделна вселена.

А аз продължавам все така – от облак на облак.

Георги Бранев