Изчезналата писателка Евгения Димитрова и романът й „Зара“, който търси своите читатели век по-късно. Тя е първата, която се занимава с психологията на детето
Евгения Димитрова е основателка на Клуба на българските писателки, но името й е изгубено в гънките на твърде бурната история от първата половина на 20 век. За съвремието я преоткрива проф. Милена Кирова, заедно с издателство „Кибеа“.
Родена е през 1875 г. в известен възрожденски род, известно време учи медицина във Виена, занимава се с преводи. Докато учителства, се влюбва в по-млад от нея студент, двамата се женят, но скоро след сватбата мъжът умира от туберкулоза. Евгения Димитрова отглежда сама сина си от предишен брак, от който също е останала вдовица. Пише разкази, два романа с език, който проф. Кирова определя като „жив, обикновен и сякаш съвременен“. Фокус на цялото й творчество е любовта. Така е и в издадения през 1914 година роман „Зара“, в който виждаме и класически любовен триъгълник.
В „Романът на Яворов“ Михаил Кремен ще нарече Евгения Димитрова „една сантиментална фантастка от типа на тогавашните свободомислещи жени“. Тя има определен интерес към „женската тема“, към психологията и съдбата на жената в един мъжки свят. През 1913 г. става – заедно с Мара Белчева и Ана Карима – съоснователка на Съюза на българските писатели. През 1930 г. е сред основателките на Клуба на българските писателки. По това време вече е безнадеждно болна и малко по-късно през същата година умира.
„Има една тематична област, в която прозата на Евгения Димитрова заема неоспоримото място на пионер и първопроходник: психология на детето - пише проф. Кирова. - Българската литература в онзи момент (освен ако не е специално написана за деца) употребява детските образи, за да изразява не-детски проблеми. По тази причина нейните деца изглеждат като смалени възрастни хора; много рядко писателите проявяват съзнание за спецификата на детската психика. Димитрова винаги се е интересувала от децата, може би защото попадат в категорията на маргинализираните, често невидими хора. С годините този интерес нараства и се задълбочава в психологическо отношение; особено добре изразен го виждаме в разказите от 1926 и 1928 година. Голяма част от героите тук са деца или младежи, повествователката се стреми да вижда и да преценява света от гледната точка на тяхното преживяване, на техните оценки за това, което се случва в сюжета. Детската психика придобива индивидуалност и значимост; разказите се стараят да изразят специфичното в света на детето.“
С благодарност към Адриана Попова и Списание EVA!
https://eva.bg/article/36524-Edin-lyuboven-triagalnik-vek-po-kasno
