Драги читателю,
Мисля, че преди да седнем на масата, е редно да се представя.
Родена съм в София преди повече от половин век. Както повечето български семейства по това време, живеехме три поколения заедно. И двамата ми родители работеха, така че естественото време за общуване беше вечер, около масата. Хранехме се без глезотии и излишества, но и без да отстъпваме от нормалното: супа (от супник!), основно ястие (не обичам бездушния русизъм „второ“) и десерт. И двете ми баби – софийската и видинската – бяха всепризнати майсторки в кухнята, и най-важното, готвеха с настроение. Майка ми се научи от тях и съумява – да е жива и здрава! – да го прави до ден днешен, въпреки че отдаде близо 40 години на тежката и ограничаваща личното време лекарска професия. Самата аз още от малка попивах умение и ентусиазъм. Омъжих се твърде млада и влязох в семейство, в което доброто хранене беше на почит. Вечер свекърва ми оставяше тегобите на юридическата професия пред прага на кухнята и за по-малко от час сътворяваше блюда, които на мнозина други биха отнели доста време. Бабата на мъжа ми, родена по времето, когато в България е управлявал Стефан Стамболов, говореше свободно седем езика и много често името на някой зеленчук или подправка идваше в съзнанието ѝ на 4-5 други езика преди българския, който не й беше роден. Тя записваше рецепти в дебели тетрадки на езика, на който мислеше в момента, и впоследствие често ми се е налагало да разшифровам рецепта, започваща на италиански, завършваща на немски и ползваща английски мерки.
Освен самоходен речник тя беше и жив мост между кухните на Централна Европа, където се беше родила, на Западна Европа, където беше живяла дълги години, и на България, където житейският ѝ път завърши на 93-годишна възраст след хубаво коледно похапване и чашка коняк.
Завърших история, специализирайки антична древност. Никога не съм крила, че любителят на добрата храна Петроний ми е много по-близък по дух от сипещия поучения Светоний. Древните траки, които бяха тясната ми специалност, винаги са ми били по-интересни с угощенията и гъстото си вино, отколкото с войнствеността и орфизма. Станах учителка точно когато бе въведен недомисленият учебен предмет „Морал и право“. Стараех се да дам на осмокласниците практически знания, които да им бъдат полезни в живота.
Работих и доста години в издателство „Наука и изкуство“. Тогава всички издателства бяха държавни, но някои бяха още по-държавни, а шегите не се насърчаваха.
После трябваше да последвам мъжа си на другия край на планетата и да прекарам почти четири години във Виетнам, Лаос и Камбоджа. Там, наред с чисто битовите предизвикателства (оцеляване при температури над 40° и 100-процентова влажност, миене на зъби с преварена вода, дезинфекция на листни зеленчуци така, че да се отървеш от амебите, но и същевременно да не се отровиш с калиев перманганат) всекидневно се сблъсквах и с кулинарни предизвикателства – как да превърна мърлявия бут със зловеща черна четина в апетитно свинско, или как да се справя с пълна вана тихоокеански раци, всеки от които жадува да ми откъсне пръста. Изправена пред коренно различното азиатско светоусещане, аз се убедих колко вярна е китайската поговорка, която мъжът ми обича да повтаря – яде се всичко, което ходи, пълзи, лети или плува и не успее да те изяде първо. Беше някак естествено малкият ми син да израсне със супа от змии, лотосови зърна и черни дървесни гъби или с пържоли от вретеновидни черни лаоски прасета.
Прибрах се в България малко преди да избухне демокрацията, която набързо видя сметката на държавните издателства. Заех се с антикварна дейност и с наслада започнах да попълвам колекцията си от стари готварски книги. Някои от тях бяха великолепни, но трогателно безполезни в гладната зима, когато трябваше да станеш в четири часа, за да купиш малко мляко. И тогава, и доста след това човек можеше да избира дали да изпадне в униние или искрено да се забавлява, четейки френски рецепти от 1910 година, които започваха примерно така: „Вземете 24 средно големи трюфела и 48 петльови сърца...“
След осем години пазарна демокрация с мъжа ми започнахме да губим чувство за хумор и се преселихме в Англия, където съдбата ми отреди да прекарам 12 години. По това време английското общество тъкмо беше започнало да привиква към мисълта, че кулинарията не се изчерпва с кървав стек, овнешки бут с гъст сос и недоварени зеленчуци, и че вкусното хапване не е непременно патент на китайците, индийците, турците и арабите. Нароиха се телевизионни готвачи – от девет сутринта по всички възможни канали се пържеше, печеше, вареше, задушаваше, мариноваше. Повечето от тези телеготвачи бяха забравени, но някои като Джейми Оливър, се наложиха с простотата на рецептите си, изяществото на изпълнението и смисленото отношение към храната въобще. Още през първите години в Англия една статистика ме порази.
Някой беше изчислил, че през 2000 година 67%, тоест две трети от британските домакинства не притежават маса за хранене (!) Престанах да се чудя защо повечето англичани, които добросъвестно искаха да ни върнат вечерята след гостуване у нас, правеха това с покана за ресторант. Но все си мисля, че проблемът е далеч по-дълбок и крие съществена част от отговорите на въпросите, които така тормозят жителите на Острова – защо родители и деца не се разбират помежду си, защо младото поколение затлъстява, подивява и се напива до несвяст и т. н.
Но нека оставим англичаните и техните проблеми. Иска ми се да се надявам, че българинът, колкото и да го брулят, е стъпил здраво на земята.
От четири години насам живея в Белгия и съм домакиня на пълно работно време. Продължавам да търся и изпълнявам интересни и необичайни рецепти. Двамата ми синове – единият надхвърлил, другият наближаващ тридесетте – много обичат да готвят и може би ме превъзхождат, но необяснимо за мен пренебрегват зеленчуците. През последните години голямото ни семейство, разпростряло се от Белгия през България до Австралия, се обогати с три внучета. Когато са край мен, се стремя да ги храня по възможно най-естествения и разнообразен начин. Твърдо съм убедена, че така не само се изгражда непредубедено отношение към храненето, но и се издига ефикасна естествена бариера срещу Макдоналдс, Кей Еф Си, пакетираните мазно-солени боклуци и целия печалбарски заговор срещу човешкото здраве и добро настроение.
Вече повече от 35 години моят мъж е човекът, който винаги ме е вдъхновявал, уважавал е готварските ми експерименти и е бил най-точният ми критерий и най-справедливият ми съдник. Класически Телец, той изпитва удоволствие да си похапва вкусно. Пътувал е по света повече от мен и обича да казва, че е опитвал всичко освен камбоджански блатни костенурки, но най-вкусно му е вкъщи. От десетина години той се зарази с неизлечима болест – колекционерството. Започна на шега да събира фигурки на жаби – една, втора, пета, и неусетно симпатичните животинки запълниха цялата ни къща. Сега вече съм заразена и аз, жабите, надхвърлящи три хиляди, са навсякъде: на жаба-закачалка виси жаба-миксер, жаба-солница прегръща жаба-пиперница, върху жаба-салфетка се мъдри жаба-чинийка. Затова си позволявам, без да ви ги натрапвам, да покажа част от моите спътници във всекидневието.
