1996 е най-смъртоносната за експедициите, поели към Покрива на света. За кратко време загиват много хора, част от които безспорни професионалисти. От шестимата в групата на журналиста Джон Кракауер, изпратен през май’96 да пише за комерсиализацията в бизнеса с „покоряването“ на Еверест, оцеляват двама. Единият е Джон Кракауер.
„Разяждан“ по собствените му думи от събитията, той написва поръчаната статия, много бързо след това и книга. Държи „изповедта да притежава сурова безмилостна честност, която би се загубила след време, когато болката се поуталожи“. В крайна сметка „В разредения въздух“ се оказва неуспешен опит да се отърси от преживения кошмар чрез документиране, осмисляне и равносметка на събитията.
Нещо повече, връзката между разследването на драмата и отшумяването на кошмара е обратнопропорционална. Като психотерапевтично средство писането не му помага нито да забрави, още по-малко да превъзмогне случилото се. Колкото по-високо копае, колкото по-прилежно събира различни гледни точки и чинно спазва постулатите на журналистическата етика, толкова по-обречен става опитът му да се отърси от Еверест.
През септември 2015 излиза американският филм „Еверест“, пресъздаващ трагичните събития от 1996. Единият от персонажите носи името на Кракауер. Самият той обаче рязко критикува лентата, на първо място заради волната интерпретация на редица факти.
Защо книгата печели доверието на читателя
Защото не се опитва да ни убеди в нищо. Сурова документалистика, с много студ, малко кислород и твърде много смърт. Оставя читателя с тягостно чувство и много въпроси. Опит на съвестен журналист и почтен човек да разкаже обективно „какво се обърква тогава“, без грам художествено притворство и лукави похвати за постигане на експресивни внушения и сензации.
Разяждан от вината на оцелелия, Кракауер е фанатично обсебен от стремежа да проумее истината и само истината – и своята, и каквато я виждат останалите свидетели на събитията. Друг един връх покорява авторът – книгата е образец на добрата стара журналистика, почитаща обективното проследяване на събитията, причините и последиците, независимо от последвалите очаквани реакции. Като че ли най-суров Кракауер е към себе си. Отделно му се стоварва недоволството на хора с възпалено его, които не изглеждат достатъчно героично в книгата, и това им причинява непоносима болка. От там до жаждата за мъст е една крачка.
Отвъд подчертано документалния текст прозират етичността и почтеността, смирението пред природата и планината, не на последно място умелостта, тренираността и познанията на катерача. Тъкмо затова тъй дразнещо отеква стържещият дисонанс, който внася безсмислен и арогантен лаф като „покоряването на Еверест“. Да повторим за протокола: от шестимата души в групата на Кракауер оцеляват двама.
През цялата си кариера на планинар и катерач Кракауер мечтае за мига, в който ще стъпи на Покрива на света. „На 10 май достигнах върха, ала за покоряването му беше платена ужасна цена. … Ето, че когато най-сетне бях тук, на самия Еверест, не можех да събера сили, за да изпитам каквото и да било…. При тези обстоятелства не бях в състояние да усетя нищо повече от студ и умора.“
Джон Кракауер, Сиатъл, ноември 1996:
Имаше огромен брой основателни причини да не отивам, но опитът да бъде изкачен Еверест е необясним ирационален акт – победа на желанието над разума. Всеки човек, решен на подобно действие, по правило е глух за разумните доводи.
Истината е, че си давах сметка за всичко това, но все пак отидох на Еверест. С тази своя постъпка станах част от смъртта на добри хора и това ще тежи на съвестта ми много дълго време.
Дарина Цветкова
#EverestKibea
