Павлина Делчева-Вежинова: Книгата не е за кръчмите, а за хората в тях

Павлина Делчева-Вежинова: Книгата не е за кръчмите, а за хората в тях

Защо точно кръчмите, г-жо Делчева? И за кръчмите ли е книгата, колкото и събирателно да е това нарицателно в книгата Ви?

Защото е забавно? Защото е приятно да се сещаш за интересни случки и личности? Защото там човек можеше да срещне различни хора от различни среди, прослойки, групи, с които да му е хубаво да седне, да слуша и да разговаря. Наблягам на „разговаря“, защото често така наречените „кръчми“ бяха средища на свободния дух, на сладкодумство и волнодумство. Там човек можеше да избира средата си, а не да му я натрапват. Пък и от една маса винаги можеш да станеш, ако ти е неприятно.

И не – книгата не е за кръчмите, а за хората в тях.

Какво друго, свързано със старите софийски кръчми, изчезна безследно заедно с тях? Коректно ли е да се твърди, че днес хората не си приказват за култура или на сериозни теми, когато са на кръчма?

И преди, и сега на маса хората говорят за това, което им е най-близко, най-важно и най-забавно. Дали това ще са техническите параметри на нова марка лека кола, философските внушения на последния филм на Вим Вендерс, изсичането на горите в Амазония и Пирин или „за жени и вино, вино и жени“ –   зависи от самите хора. И ми се струва, че умният събеседник винаги ще открие и нещо за себе си. Най-важно е отпускането и отдалечаването от злободневните проблеми, от всекидневните ядове и задачи. Кръчмите бяха нашият отдушник. Пловдивският поет Тодор Чонов го казва много точно: „В тях ние лекувахме раните, нанесени на душите, умовете и съвестите ни.“ Е, едва ли сме се излекували, но поне сме оживели.

За кого ще бъде интересна книгата, без да броим поколенията, които ще припознаят в някои „заведения за обществено хранене“ от ония години ярки маркери от младостта си? Не се ли опасявате, че може да подкладете със задна дата класово напрежение сред Вашето поколение – не всички имаха достъп до култовите места?

Първоначално смятах, че книгата ще е интересна само за моите приятели и връстници. Но в един момент откъси и случки, поместени в блога ми и прехвърлени от там във фейсбук, предизвикаха лавина от одобрения, допълнения, редакции, спорове. И то на хора значително по-млади от тези, за които ставаше дума в спомените ми. Те бяха най-любопитни, най-вдъхновени от възможността да си спомнят и да научат нещо ново. Те бяха и най-настоятелни в насърченията си да събера тези разходки из миналото в книга. Направих го. Дано да им хареса.

На втория Ви въпрос – никога нито аз, нито моите приятели сме се причислявали към някаква по-привилегирована класа. Можехме да седим на една маса и с писатели и с печатари, и с истински интелектуалци и с общи работници, и с професори и със студенти. Важното беше да ни приемат и да намерим общ език. Защото ни интересуваше разнообразието и пълнотата на живота около нас.

Предполагам, че с въпроса си за „класово напрежение“ намеквате за клубовете към творческите съюзи или към театрите. Така нареченият „затворен режим“ беше значително по-„отворен“ отколкото се предполагаше. Този, който наистина искаше да влезе, винаги намираше начин. Днес много подигравка и злъч се излива върху тези заведения и хората в тях. Разбира се, както навсякъде там имаше и завистници, и бездарници, и мижитурки, и доносници. Но имаше и умни и талантливи хора, до които ти се иска тихо да седнеш, да слушаш какво говорят и да се опитваш да запомниш.

Сещате ли се за нещо, което Ви е яд, че сте пропуснали да включите в книгата? Сега е моментът.

Със сигурност съм пропуснала много неща – някои съзнателно, други не. Не ми е присъщо да размахвам пръст и да нравоучителствам. Искам хората да се сещат за хубавите неща в миналото си. Когато си пишех с познати и непознати, разбрах колко ни е нужно да се върнем назад не с омраза и гняв, а с усмивка.

Книгата е отворена, тя предлага всеки да се сети за своите приятели, разговори, кръчми… Преди много повече от век просветителят Цани Гинчев се е провикнал: „Записвайте! Та всеки лист книга струва пет пари, а шише мастило – един грош!“. Сега нито хартия е нужна, нито мастило. Записвайте – някога някой, може би вашият син или дъщеря, ще ги прелисти с интерес и ще се върне към своята младост. И вярвайте ми, това „записване“ ще е удоволствие и за вас – вашите спомени са също толкова интересни, колкото моите. Даже може би повече. Защото са ваши.

Кой свиден Вам откъс препоръчвате да пуснем предварително в блога?

Първите 25 години живях на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Гурко“. Наоколо бяха приятелите ми, бяха кината, изложбените зали, театрите, книжарниците. Тук бяха и кръчмите. В ранната си младост можех да приседна на масата на интересни хора и да слушам разговорите им, а наученото до голяма степен определи не само професионалния, но и житейския ми път. Затова ви предлагам откъс за две емблематични „кръчми“ от онова време – сладкарница „Прага“ и Унгарския ресторант. [...]

Допълнителна информация

Откъс от книгата
Към книгата
Мнение за книгата – Наздраве за безследно изчезналите софийски кръчми

Още от Интервюта

ОСТАНЕТЕ СИ ВКЪЩИ! С ЧИСТИ ПОМИСЛИ И ЧИСТИ РЪЦЕ

Обръщение от Марияна Златарева, управител и собственик на ИК КИБЕА

Здравейте, по читатели на писаното слово!

Сякаш древното проклятие да живееш в интересни времена потропа на вратата ни. Малцина са онези,...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА