Сладкарница „Прага“ и „Унгарския“ - емблематични „кръчми“ от онова време

Сладкарница „Прага“ и „Унгарския“ - емблематични „кръчми“ от онова време

Из книгата По дирите на старите софийски кръчми, автор: Павлина Делчева-Вежинова

[...] През 70-те и 80-те години кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше мястото с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно – ресторант „София“, известен като „Ашингер“, бирария „Чайка“ във вътрешността на градинката, БИАД. А на четвъртия ъгъл бе сладкарница „Прага“ и до нея – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“. Там тротоарът бе по-широк и затова като се затопляше, изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, широките прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част, но после обградиха заведенията с кашпи, сложиха и осветление.

Вътре в салона на „Прага“ имаше големи, виражирани в сепия снимки. Казаха ми, че дали стари фотоси на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на кафенето. Снимките, закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.  

Когато бях малка, мама ме пращаше да й купя от там цигари – прословутите „Родопи“, на гърба на които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил, нито запомнил. 

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско кафене, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. В сладкарницата през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – надеждите и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой се класира за следващия кръг. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономическия институт прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите там били 65 и обикновено по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често сядаше на някоя крайна маса и от черна гланцова хартия с малка ножичка сръчно изрязваше профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кренвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по „Раковски“ и сядащи понякога тук, бе на около 40-годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на стар филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Изчезна внезапно, какво ли е станало с него? 

С времето „Прага“ и „Будапеща“ се наложиха като централни заведения и след няколко ремонта ги обградиха по-стабилно. През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха по-„чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в късните часове цигуларят обикаляше масите и свиреше „на ухо“. След него се появяваше и лелята с букетчетата.

Там научих какво е стек „добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно.

Обичах Унгарския – освен че ми бе на две крачки, в него имаше атмосфера, която липсваше в другите кръчми. Беше си страшно приятно да седнеш и да гледаш кой минава. Ако постоиш по-дълго, със сигурност ще видиш точно който ти трябва. Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии… По „Раковски“ сякаш се извървяваше половината град. Или поне познатата му половина. И как няма да минат, като наоколо бяха Сатирата, Народния, Военния, Сълзата,… Дома на киното (през 60-те и 70-те),… изложбената зала на СБХ и постоянната галерия, позната като „Досевата“,… в БИАД имаше малки концерти, а недалеч беше и зала „България“.

Ето го Генко Генков – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Вечно  усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, крачат и си говорят. Към Сатирата подтичкват Георги Парцалев и Енчо Багаров, а в обратната посока бързат Апостол Карамитев и Лео Конфорти. Тежко пристъпва, оглеждайки се във витрините, кинорежисьорът Христо Христов. Ивайло Тренчев се надпива с някого и масата е отрупана с бутилки от бира – почнали са отрано. Ето я и черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи. Все още младите Джеки, Чарли, Джони чакат своя ред да станат прочути. Някои са се запътили за работа, други си търсят приятели или празна маса. Независимо от часа. А ние даже не сме се наредили на опашката за слава – само слушаме, гледаме и попиваме. И трупаме спомени.

За съжаление, тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят тротоара и да построят някакви „джобове” към заведенията. Те останаха затворени за уличния живот – изгубиха своя дух и своите най-интересни клиенти. Започна ерата на клубовете.
[...]

Допълнителна информация

Книгата „По дирите на изчезналите софийски кръчми“
Интервю с авторката
Мнение за книгата – Наздраве за безследно изчезналите софийски кръчми

Още от Откъси от книги

„Негативното мислене“ не е това, което мислите: За неговата сила, болестта и изцелението

Четем „Когато тялото казва НЕ“ от д-р Габор Мате

Книгата изследва единството ум – тяло и влиянието му върху връзката стрес – болест. Насърчава познанието и изцелението и може да промени живота...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА