Сладкарница „Прага“ и „Унгарския“ - емблематични „кръчми“ от онова време

Сладкарница „Прага“ и „Унгарския“ - емблематични „кръчми“ от онова време

Из книгата По дирите на старите софийски кръчми, автор: Павлина Делчева-Вежинова

[...] През 70-те и 80-те години кръстовището на „Раковски“  и „Гурко“ беше мястото с най-много заведения – на всеки ъгъл по едно – ресторант „София“, известен като „Ашингер“, бирария „Чайка“ във вътрешността на градинката, БИАД. А на четвъртия ъгъл бе сладкарница „Прага“ и до нея – ресторант „Будапеща“ или както всички го знаеха – „Унгарския“. Там тротоарът бе по-широк и затова като се затопляше, изнасяха маси навън. В началото нищо стабилно – навес, маси и столове, широките прозорци се отваряха към улицата и обединяваха откритата и закритата част, но после обградиха заведенията с кашпи, сложиха и осветление.

Вътре в салона на „Прага“ имаше големи, виражирани в сепия снимки. Казаха ми, че дали стари фотоси на фотографа Гаро, чието ателие бе на „Раковски“ близо до „Царя“, и го накарали да ги увеличи и оцвети. Така трябваше да се пресъздаде чешката или както тогава се наричаше „чехословашка“ атмосфера на кафенето. Снимките, закачени срещу прозорците, постепенно избледняваха и никой не им обръщаше внимание. Аз даже ги бях забравила, та трябваше да ме подсещат.  

Когато бях малка, мама ме пращаше да й купя от там цигари – прословутите „Родопи“, на гърба на които тя имаше навика да си записва дочути фрази или да рисува и затова в джоба й вместо кибрит обикновено имаше молив. Ето един от подслушаните бисери: „Защо спряха „Големанов“ в Сатирата? – Защото отпадна необходимостта от сюжета“. Как да не си го запишеш! Това нормално интелигентен ум не би го измислил, нито запомнил. 

Постепенно „Прага“ се превърна в студентско кафене, нали отсреща беше ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, а малко по-надолу – Икономическия. В сладкарницата през лятото кандидат-студенти изчакваха резултатите от приемните изпити – надеждите и изписаното по лицата им нетърпение заразяваха всички, а по радостните викове или оклюмалите глави можеше да познаеш кой се класира за следващия кръг. По сесии пред изстинало кафе и пълен пепелник седяха вече приетите и зубреха „за последно“, а през останалото време просто бягаха от час. Даже от Икономическия институт прекръстиха кафенето в „66-та аудитория“, тъй като залите там били 65 и обикновено по-празни от „Прага“. Доста от студентите и от двата института така се бяха сприятелили със сервитьорките, че си говореха на „ти“ и на малки имена. Бивш студент си спомня за една, която всички наричали „мамето“, защото тя се обръщала към тях с „маме“: „…много беше добричка – случвало се е да заведа гадже и да не ми стигнат парите – бедни времена бяха – мамето само ми смигваше тайно и ни изпращаше с „пак да дойдете!“. Знаеше, че след някой ден ще се издължа, казваше ми „и да нямаш пари – пак идвай, ще ми платиш, когато имаш!“.

Другото интересно на „Прага“ беше един художник, който често сядаше на някоя крайна маса и от черна гланцова хартия с малка ножичка сръчно изрязваше профили на посетителите. Не пречеше никому, не нахалстваше, не настояваше за пари за работата си – приемаше да го почерпиш я кафе, я порция кренвирши, я нещо по-силно. В „Унгарския“ не бе „добре дошъл“ и затова постът му беше в кафенето. Може би все още в някои софийски къщи по чекмеджета или кутии със стари спомени могат да се намерят неговите творения.

Една от интересните фигури, движещи се по „Раковски“ и сядащи понякога тук, бе на около 40-годишен висок мъж, с дълго палто и демонично лице. Не зная какво работеше и работеше ли въобще, но понякога го снимаха в киното – все малки почти безсловесни роли на диверсанти, предатели, бейове и въобще отрицателни герои. Наскоро от надписите на стар филм разбрах, че името му е Никола Караджов. Изчезна внезапно, какво ли е станало с него? 

С времето „Прага“ и „Будапеща“ се наложиха като централни заведения и след няколко ремонта ги обградиха по-стабилно. През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха по-„чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в късните часове цигуларят обикаляше масите и свиреше „на ухо“. След него се появяваше и лелята с букетчетата.

Там научих какво е стек „добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно.

Обичах Унгарския – освен че ми бе на две крачки, в него имаше атмосфера, която липсваше в другите кръчми. Беше си страшно приятно да седнеш и да гледаш кой минава. Ако постоиш по-дълго, със сигурност ще видиш точно който ти трябва. Актьори, писатели, поети, художници, музиканти, кинаджии… По „Раковски“ сякаш се извървяваше половината град. Или поне познатата му половина. И как няма да минат, като наоколо бяха Сатирата, Народния, Военния, Сълзата,… Дома на киното (през 60-те и 70-те),… изложбената зала на СБХ и постоянната галерия, позната като „Досевата“,… в БИАД имаше малки концерти, а недалеч беше и зала „България“.

Ето го Генко Генков – неговият остър език и „хулиганско” поведение стряскаха кротките и плашливи минувачи и радваха свободните души. Вечно  усмихнатите Асен Старейшински и Фери Кемилев, крачат и си говорят. Към Сатирата подтичкват Георги Парцалев и Енчо Багаров, а в обратната посока бързат Апостол Карамитев и Лео Конфорти. Тежко пристъпва, оглеждайки се във витрините, кинорежисьорът Христо Христов. Ивайло Тренчев се надпива с някого и масата е отрупана с бутилки от бира – почнали са отрано. Ето я и черната фигура на Иван Кожухаров, графикът с мрачен поглед и умни очи. Все още младите Джеки, Чарли, Джони чакат своя ред да станат прочути. Някои са се запътили за работа, други си търсят приятели или празна маса. Независимо от часа. А ние даже не сме се наредили на опашката за слава – само слушаме, гледаме и попиваме. И трупаме спомени.

За съжаление, тази прекрасна атмосфера приключи, когато решиха да обградят тротоара и да построят някакви „джобове” към заведенията. Те останаха затворени за уличния живот – изгубиха своя дух и своите най-интересни клиенти. Започна ерата на клубовете.
[...]

Допълнителна информация

Книгата „По дирите на изчезналите софийски кръчми“
Интервю с авторката
Мнение за книгата – Наздраве за безследно изчезналите софийски кръчми

Още от Откъси от книги

Как да се настроим към Процеса ПРИСЪСТВИЕ: какво е осъзнатостта и къде „живее“; някои...

Откъс от книгата „Процесът ПРИСЪСТВИЕ“

„Процесът ПРИСЪСТВИЕ“ е практическо ръководство за самостоятелна работа, подчинена на намерението да се измъкнем от повтарящи се неблагоприятни сценарии, детски травми,...

Отличникът подпалвач, или как вещо се съсипва лаборатория на Факултета по...

Откъс от книгата „Германия, моя любов“

Накратко, през 2000 година първенецът на софийската „Немска“, надлежно преодолял абсурдната въртележка на визовия режим, заминава в престижен мюнхенски университет да учи...

КОГА ДА СЕ ХРАНИМ, ЗА ДА ПОСТИГНЕМ ПОКОЙ

Откъс от 4-седмичната практическа програма „Активност и Покой“. Из книгата „Магията на покоя“

Из Въведение

Светът е трудно място. Да бъдеш възрастен, е трудно. Необходими са ни невероятно много сили, енергия и други ресурси, за да се...

Архив

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА