Другите ви хвалят, вие не им вярвате. Да, минавате за успял човек, хората не се съмняват във вашата компетентност, постиженията ви са налице, радвате се на признание. Вие обаче си мислите – хм, не просто си мислите, убедени сте!, че целият свят пребивава в някаква колективна заблуда, хората нещо са се объркали и всеки момент ще прогледнат. И какво ще видят, като се вдигне мъглата?
Посредствен, но хитроумен тарикат, който вещо се маскира като експерт. Изкусен измамник, който някак целокупно успява да излъже колко го бива, при това всички наоколо – от най-близките си хора, колегите, началниците и клиентите до статистиката и числата. Последните всъщност сочат тъкмо обратното – но това изобщо не ви трогва.
Страхът от разобличаване расте, вината ви притиска, хлътвате в депресия, а оттам до окончателното съсипване на здравето е има-няма крачка…

Звучи парадоксално? И още как!

Всъщност има своето обяснение, психолозите и психотерапевтите все по-сериозно търсят отговори на въпросите: кои са факторите за появата му, защо се разпространява бързо днес, кой страда от Синдрома на самозванеца, какви рискове крие: за здравето, личностното развитие, кариерата, личния живот и т.н.

Книгата на Виктория Викторова е първият за България опит тези въпроси и възможните им аргументирани отговори да се съберат на едно място. И други интересни наблюдения и анализи ще намерите в книгата ѝ: Как станахме самозванци в България, Самозванецът и травмата от чуждото мнение, Самозванецът и дилемата „можене срещу късмет“, Самозванецът в капана на премълчаните „провали“, Самозванецът в надпревара с целия свят и пр.

***

Глава 1. Сянката на страха

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СИНДРОМЪТ НА САМОЗВАНЕЦА

Пътувах към поредното интервю в сутрешен блок на национална телевизия. Макар началото на деня да беше мрачновато – от онези, които те карат да останеш на топло в леглото, всичките ми сетива бяха изострени до крайност. Не се вълнувах, че ще ме хвалят по телевизията заради наградата, която бях получила наскоро, нито пък се притеснявах, че след броени минути ще съм под прожектори и пред камери.

Бях на тръни от една мисъл, която се въртеше непрекъснато в главата ми: Този път вече със сигурност истината ще лъсне. Всички ще разберат, че наградата не е нищо особено и че не заслужавам нито признание, нито похвали!.

С натежало сърце влязох в студиото. Посрещнаха ме топло; хора, които виждах за пръв път, ме поздравяваха за международното отличие. Аз, с обичайното си неумение да приемам хвалби и комплименти, вещо ги отбивах. Трябва да ми се признае, че съм много добра в отклоняването на всяка добра дума по свой адрес.

Моля ви, не е кой знае какво! 40 души го получават всяка година.
Много благодаря, но конкуренцията не беше голяма, а и наградата е само за Югоизточна Европа.
По-скоро аз се възхищавам на вас! Да ставаш всеки ден за работа в ранни зори – ето това е истинско постижение!

В този дух мина и интервюто. Станеше ли дума за наградата, виртуозно пренасочвах признанието към екипа си, как заслугата била на много хора, които вършели отлично работата си и т.н. Пестях, естествено, коментарите си и за самата статуетка, в чиято престижност откровено се съмнявах.

Водещите бяха добре изглеждащи мъж и жена около 40-те, любезни и предразполагащи. Беше ми малко топло от прожекторите, но дланите ми се потяха по съвсем друга причина. Боях се, че ще поискат да разгледат статуетката отблизо – дори, о ужас! – да я покажат с камерата в едър план. Отдалеч тя изглежда добре, но погледнеш ли я отблизо, веднага забелязваш, че е пластмасова и че... всъщност е евтина изработка.

С една дума – „драгоценната“ ми награда беше чудесна метафора за начина, по който възприемах постиженията си като цяло.

Не знам как точно става, обаче и това интервю, подобно на всички останали, мина гладко. Заваляха обичайните след медийно участие поздравления, хората споделяха колко са впечатлени и т.н., и т.н. И пак като във всички други случаи, нито една хубава дума не успя да пробие здравата броня, зад която криех истинските си чувства.

Уф, и този път ми се размина! Не се усетиха!, мислех си с облекчение, стискайки кухата статуетка в потната си длан. Слава богу, никой не поиска да я разгледа отблизо. Отново можех да дишам спокойно.

До следващия път.

Близките ми хора, с които коментирах подобни епизоди, винаги реагираха еднакво. Никой от тях не можеше да разбере ама как така! не осъзнавам какво съм постигнала, защо ме хвалят и награждават.

След поредния подобен разговор реших, че трябва да се взема в ръце. Не можех да продължавам да живея в страх и напрежение, че все някога все някой „ще разобличи“ огромната ми срамна тайна.

Стига толкова! Време е да овладея този т.нар. Синдром на самозванеца, преди той да е завладял живота ми изцяло!

• • •

И така, вече сте приели факта, че имате проблем. Какво следва? Първата стъпка, естествено, е да съберете информация за него. Точно това направих и аз. Бързо открих, че мислите и усещанията, свързани с „незаслуженото признание“ за постижения, които са „всичко друго, но не и лична заслуга“ на съответния човек, са често срещано бреме, което повечето хора пазят в тайна.

Статистиката сочи, че около 70% от населението на планетата страда от Синдром на самозванеца в една или друга степен. Излиза, че близо три четвърти от нас някак са се научили да съжителстват с този емоционален товар и се опитват всячески да го прикрият. Отчасти с нахакани снимки в социалните мрежи.

Какво на практика представлява това явление и как се проявява?

С термина „Синдром на самозванеца“* се обозначава убеждението, че човек не заслужава успеха, който е постигнал, че не е толкова умен и талантлив, колкото изглежда отстрани. Омаловажаването на поводи за гордост е типично проявление на този феномен – постиженията се приписват на външни обстоятелства, на късмет и човек е искрено убеден, че „не са нищо особено“. Страхът, че досега сте „минавали между капките“ и че всеки момент ще бъдете разобличени като мошеници, измамници и самозванци, е знак, че сте жертва на това когнитивно изкривяване. За краткост в текста ще го срещате и просто като Синдром.

* По-правилно би било феноменът да се нарича „Синдром на мнимия самозванец“, но тъй като изразът „Синдром на самозванеца“ вече е терминологизиран и възприет в специализираната литература, тук също го използваме. – Бел. ред.

Аз наричам хората със Синдрома „самозвани самозванци“. Казано иначе, незаслужено се самопровъзгласяваме за самозванци.

• • •

Тъй като в България този феномен не е специално изследван, разработихме и проведохме проучване, в което се включиха 654 души от различни професионални области, като преобладават представителите на ИТ Участниците в проучването са в активна възраст, като най-голям е делът на 30 – 34-годишните. Вторият по големина сегмент е на 35 – 39-годишните.

Що се отнася до положението и ролята на респондентите в организационната йерархия, резултатите също са показателни в контекста на Синдрома (по-нататък ще ги разгледам по-подробно). От диаграмата се вижда, че повечето участници в проучването са експерти/специалисти в областта си:

Образователната степен на участниците в допитването се оказа неочаквано висока: по-голямата част са със степен „магистър“, следва групата на бакалаврите.

Фигура 4. Образователна степен на участниците в допитването

[…]

В светлината на тези обективни постижения и фактори резултатите от проучването ни категорично потвърдиха световните твърдения: около 70% от т.нар. самозванци са имали усещането, че постиженията и уменията им са надценявани. Интересен и слабоизвестен факт e, че дори Айнщайн преди смъртта си е смятал, че постиженията му се надценяват, а той самият се е мислел за... измамник. Месец преди да напусне този свят ученият, когото светът възприема като гений, споделя със свой приятел: „Неловко ми е заради подчертаното уважение, с което се отнасят към работата ми. Неволно се чувствам като мошеник“.

Фигура 5. Самооценка на уменията

[…]

Резултатите от първото за България официално проведено проучване върху Синдрома на самозванеца недвусмислено потвърждават необходимостта от повече информация и задълбочено изследване на проблема.

Останалите резултати от нашето допитване са представени и коментирани по-нататък в книгата.

• • •

Синдромът на самозванеца не е обособен като психично разстройство или заболяване. В специализираната литература са изведени различни категории, или типове, но тук е възприет моделът на водещия експерт по темата д-р Валери Янг. Тя ми помагаше със съвети, докато подготвях книгата.

Д-р Валери Янг е съосновател на Института за Синдром на самозванеца и световен авторитет по темата от четири десетилетия. Представила е авторската си програма, насочена към преосмисляне на Синдрома, Rethinking Impostor Syndrome™ (Преосмисляне на Синдрома на самозванеца), на над половин милион души в различни организации като Pfizer, Google, NASA, Харвард, Станфорд и Оксфорд. Има докторска степен от Масачузетския университет в Амхърст, където помага за създаването на програмата Social Justice Education (Образование за социална справедливост), предшественик на днешната Diversity, Equity, and Inclusion (Разнообразие, равенство и приобщаване). Книгата є The Secret Thoughts of Successful Women: Why Capable People Suffer from Impostor Syndrome and How to Thrive in Spite of It (Тайните мисли на успешните жени: Защо способните хора страдат от Синдрома на самозванеца и как да преуспеят въпреки него) е издадена на пет езика.

СИНДРОМ НА САМОЗВАНЕЦА: РАЗНОВИДНОСТИ

В изведените от д-р Янг разновидности на Синдрома са представени характерните за тях особености и проявления. За всеки подвид има по няколко въпроса, които могат да ви послужат като ориентир дали казаното се отнася за вас. […]

***

Из Глава 7. СЯНКАТА НА УСПЕХА
Известните също страдат от Синдрома. Как (не) се справят?

[…] Никой не е застрахован от разрушителни чувства като отчаяние, неувереност, гняв, тревожност… Известните, богатите и като цяло успелите често са в пъти по-притеснени от нас, простосмъртните. Зачудих се дали и Синдромът на самозванеца не е също толкова (ако не и повече) разпространен сред тях. Нищо изненадващо: статистиката за 70-те процента (цитирана в Първа глава) важи с пълна сила и за представителите на т.нар. „хайлайф“, „каймак“ и пр. в световен мащаб. Впечатляващо много популярни лица открито говорят за своята ежедневна битка със Синдрома. Колко ли други остават в сянка...

Напрежението от Синдрома на самозванеца при успелите е още по-голямо, защото те са обект и субект на непрекъснато, открито и безжалостно сравняване и надпревара в изключително конкурентна среда с високи стандарти. За мнозина от тях да признаят, че са неуверени или че не знаят какво правят, е не просто непосилно, а равносилно на провал. Успехът задължава – и точка! Не им остава нищо друго, освен да живеят в отровната сянка на очакванията, които той поражда.

По-долу ще видите „самопризнанията“ на хора, за които едва ли би ли ви хрумнало да причислите към групата на самозванците. Публични личности от сферата на политиката, културата, киното, медиите, спорта и бизнеса говорят открито за борбата си с все по-широкоразпространения Синдром. Всеки от тях е постигнал слава, на която мнозина биха завидели. Но както отбелязва колкото талантливият, толкова и скандален френски писател Фредерик Бегбедѐ: „… славата не успокоява самозванците – те се съмняват в стойността си“.

[Цитирани са изказвания на 21 публични личности: актьори, носители на оскар; певци; художници; спортисти; политици и пр. – Бел. ред.]

Били Айлиш
През 2022 година в поредицата на Дейвид Летърман „My Next Guest Needs No Introduction“ (Следващият ми гост не се нуждае от представяне) гостува музикалното явление Били Айлиш. Пред легендарния водещ тя споделя за колко много неща изпитва неувереност, че се чувства обикновена тийнейджърка, която не прави кой знае какво, и че не може да свикне със славата. Летърман предизвиква нейния Синдром на самозванеца с факта, че на крехката си възраст тя вече има няколко награди „Грами“. Айлиш обяснява откровено как абсолютно омаловажава постиженията си: „Не че започнах да ценя повече способностите си, когато спечелих грамитата. Казах си, че явно не са кой знае какво, щом ги дават на мен“.

Дензъл Уошингтън
С речта си по време на церемонията на NAACP Image Awards легендарният актьор трогва публиката, споделяйки с нея сблъсъците си с усещането, че не е на мястото си, и със Синдрома на самозванеца. Въпреки звездния си статут в Холивуд той признава, че борбата със съмненията в себе си го съпътства през целия му професионален път.

Джоди Фостър
Джоди Фостър е носителка на цели два оскара за най-добра актриса, когато през 1980 година започва обучението си в „Йейл“. Надява се никой да не забележи, че мястото ѝ не е там.

„Не бях достатъчно нито умна, нито задълбочена или готина, за да се впиша там“, признава тя. За своя Синдром на самозванеца оскароносната актриса говори на откриването на тридневно събитие – кулминация на инициативата 50WomenAtYale150 през 2021 година. „За въпросната самозванка обаче това [усещане] се превърна в мотивиращ фактор“, допълва звездата от „Обвинената“, „Мълчанието на агнетата“, „Паник стая“ и редица други кино хитове.

Трансформацията ѝ отнема години и както става ясно, Синдромът я съпътства дори след като печели първите си големи отличия. Пред „CBS“ през 1995 и „Hollywood Reporter“ през 2007 година тя открито заявява, че се чувства като измамница и че не знае какво точно прави.

„Мислех си как всички ще разберат, че съм измамница, и ще си вземат обратно оскара. Че ще дойдат до дома ми, ще почукат на вратата и ще кажат „Извинете, но възнамерявахме да го дадем на друг“, признава звездата.

Кейт Уинслет
Кейт Уинслет е една от малкото изпълнителки, печелили наградите „Оскар“, „Еми“ и „Грами“. Въпреки безспорните си постижения звездата от „Титаник“ споделя пред „The ​​Mirror“ през 2009 година: „Понякога сутрин, преди да отида на снимки, се събуждам с мисълта, че съм шарлатанка и няма да се справя. И добавя: „През повечето време съм в блажено неведение какво мислят хората за мен. Обичам да играя и единственото, което се стремя да правя, е да давам най-доброто от себе си. До ден днешен обаче се страхувам от емоциите си, когато стоя на снимачната площадка и си мисля, че съм нищо, че всички ще видят, че са избрали грешния човек. Но с времето поне си дадох сметка, че тези терзания са част от моя процес“.

Мерил Стрийп
Трудно е за вярване, но и Мерил Стрийп – още една звезда със световна слава – се нарежда сред жертвите на Синдрома. Тя има най-много номинации за „Оскар“ от всички актьори в историята, тъй като е номинирана 21 пъти и печели три статуетки. Въпреки това Мерил Стрийп се съмнява в способностите си, както става ясно от интервюто ѝ за „USA Weekend“ през 2002 година: „Чудя се защо някой би искал да ме гледа отново във филм. Бездруго не знам как се играе,… защо изобщо го правя?“.

Мишел Обама
Бившата първа дама на Съединените щати говори за опита си със Синдрома на самозванеца в мемоарите си „Becoming“* [*На български издадена като „Моята история“ – бел. ред.]. Мишел Обама откровено разказва за своята несигурност, за терзанията, породени от въпроса дали наистина заслужва всичко, което е постигнала. Въпреки впечатляващия си актив от дейности за социална промяна, тя признава, че понякога се чувства като самозванка и се опасява, че не прави достатъчно. Думите ѝ звучат странно на фона на свършеното от нея – като популяризатор на идеята за значимостта на образованието тя дава началото на инициативата „Reach Higher“ (Постигнете повече), насърчаваща младите хора да се стремят към висше образование и да реализират пълния си потенциал. Чрез вдъхновяващите си речи и книги Мишел Обама издига мощен глас в защита на правата на жените, социалното равенство и важността на гражданската активност дори и сега, години след като приключи президентският мандат на съпруга ѝ в Белия дом.

Нийл Геймън
Прочутият автор на романи и графични новели в жанра „фентъзи“ неколкократно е споделял, че се чувства като измамник, който непрекъснато се бои как хората ще разберат, че не е „истински писател“. Въпреки признанието, завоювано с романа „Американски богове“ (American Gods) и поредицата „Пясъчният човек“ (Sandman), в речта си като почетен гост при откриването на Университета по изкуствата във Филаделфия той е пределно откровен за борбата, която води с нездравословното съмняване в себе си. Усещането, че е самозванец, не го напуска нито за миг, макар че продължава да се радва на огромна читателска аудитория и на многобройни награди.

Пенелопе Крус
И Пенелопе Крус се нарежда в галерията звезди, които говорят открито за вътрешната си борба с усещането, че е надценявана. В интервю за „CBS“ през 2009 година актрисата заявява: „Всеки път, когато се снимам, се чувствам, сякаш това е първият ми филм. Всеки път се боя, че ще ме уволнят. И не се шегувам! През първата седмица на всеки филм непрекъснато изпитвам ужас, че ще ме уволнят!“.

Серена Уилямс
Легендата в тениса, известна с ненадминатите си постижения на корта, признава, че един от най-трудните ѝ съперници е Синдромът на самозванеца. В интервю за „Yahoo! Sports“ тя разказва за вътрешните си страхове и несигурност, особено когато се сблъсква с очакванията на другите и с расовите предразсъдъци.

Том Ханкс
В интервю за предаването „Fresh Air“ на „NPR“ (National Public Radio) Том Ханкс, един от най-прочутите холивудски актьори, споделя как дори след десетилетия професионални успехи и награди продължава да се бори с чувството, че не ги заслужава. Макар че през последните три десетилетия неизменно е сред най-разпознаваемите и уважавани представители на актьорската гилдия, той признава как до ден днешен при започването на нов проект страхът, че няма да оправдае очакванията, надига глава. Той поражда у него съмнения в собствените му сили и му отнема усещането за лекота, с която иначе би си свършил работата.

Шерил Сандбърг
Шерил Сандбърг, в пpoдължeниe нa 14 гoдини глaвeн oпepaтивeн диpeĸтop нa Fасеbооk, а после и нa Меtа, автор на книгата „Реши се. Жените, работата и волята за лидерство“ (Сиела, 2014), е прочута и като защитничка на жените на ръководни позиции. Тя разказва как въпреки множеството си безспорни постижения се бори със Синдрома на самозванеца, особено в доминирани от мъжете професионални области, където е смятала, че трябва постоянно да се доказва.

Към книгата „СИНДРОМ НА САМОЗВАНЕЦА. Как да излезем от сянката му“
Към текста „Глътка надежда и енергийно блокче за мнимите самозванци“