Изумих се от отдадеността на една жена да разкаже всичко, до което е достигнала по пътя си, и да даде наготово всичките си победи, всичките си достижения, всичките си механизми за справяне. Да преживее собственото си усещане за нещастие – миг по миг, да му се отдаде, а после да се събере и да го победи.

Защото тази книга изобщо не е само за хашимото. Тя даже е най-малко за него – въпреки всички безценни препоръки и пътеки за третирането му, които ще намерите в нея. Тя е за това как един човек попада в центрофугата на съдбата си, за да стигне дъното, а после... после се събира. И се вдига над живота си, за да го преосмисли и да го пренареди нататък, както иска. С убеждение и откровение.

Мария Касимова-Моасе, журналист и писател

***

В началото беше хашимото...

Шегувам се, разбира се! Но... и не съвсем.

Ако трябва да разгледам живота си като цяло, ще е „преди“ и „след“.

Аз „преди“ хашимото и Аз „след“ хашимото.

Аз „преди“ хашимото...

Честно, справедливо и прекалено наивно или невинно, идеалистично момиченце, което на колкото и години да стане, все ще има нужда от някого, от нещо, от грижа; все ще е зависимо от другите и това е толкова естествено, че дори не го забелязва...

Аз преди хашимото бях като лека прашинка във въздуха, която се рее свободно, и все търси за кого да се закачи, за да изисква обгрижване. Неуспяваща да поема отговорност за живота си, неуспяваща да вижда себе си като самостоятелно същество. Бях бледо и доста зависимо от другите и от света копие на себе си.

Позволявах всеки да влиза и излиза и да си взема каквото и когато пожелае. С единствената цел да ме харесват. Да ме приемат в техния отбор. Да не съм аутсайдер. И аз да съм като другите. И евентуално, да ме обичат. Да заслужа тяхната грижа и обич. И все не правех достатъчно за тях. Защото все не ми стигаше тая любов. Все трябваше да им доказвам стойността си, защото това, което очаквах да ми върнат обратно, все го нямаше. Зееше огромна дупка.

Спомням си брака си. От периода „преди“. Както и поредица от токсични отношения със съпруга си, роднините, приятелите, близки и не толкова близки хора... Тогава не разбирах, че токсичността я създавам аз самата. Как? Като не се обичам достатъчно и не съм автентична с тези хора. Като поставям себе си в ролята на зависима и искаща от тях това, което не вярвах, че мога да си дам сама на себе си. Като им позволявах да се възползват от слабостта ми и по този начин да ме контролират и манипулират.

Аз самата бях токсична за самата себе си. Съответно превръщах почти всяка връзка и отношения в такива. Лесно е да хвърля цялата вина върху другите. Да кажа:

– Да, бившият ми съпруг ме контролираше и манипулира ше, купуваше и свръхобгрижваше до степен, до която се задушавах под купчина скъпи дрехи, луксозни почивки, безлимитни кредитни карти и тежък и голям джип.

И вие ще попитате:

– Че какво пък му е лошото на тоя живот?

А аз ще ви отговоря:

– Защото позволих да бъда контролирана и манипулирана, търсейки любов и валидация, невярвайки, че мога и сама да се погрижа за себе си. Защото позволих да се превърна в Жертва. Защото доброволно влязох в съзависимост и позволих да бъда купена. Защото търсех любовта, която трябваше да си дам сама на себе си, отвън.

И как, мислите, се държах в една такава токсична среда?

Ами, ще ви кажа как. Когато бившият ми мъж ми подари чисто нов джип, бях в кухнята и миех чинии – нещо, което мразя да правя. Той влезе с победоносна стъпка и грейнало от героизъм лице, и нареди:

– Ела с мен долу! Има нещо, което те чака.

Аз, разбира се, вече знаех какво ме чака, защото заедно го избирахме един месец преди това. Дори не го погледнах. Само бавно и с отчаяни нотки в гласа, без да отмествам поглед от поредната чиния в ръцете си, отвърнах:

– Добре! След като свърша с чиниите, ще слезем!

А вътре у мен крещеше един отчаян глас: „Не искам джипове, бе! Не искам да ме купуваш! Не искам да ме излъскваш и полираш. Искам любов, пък било то и в сламена колиба! Искам някой да ме обича заради мен, а не заради себе си и егото си! Любов искам!“. Тогава, докато миех чинии, а долу ме чакаше чисто нов джип, не осъзнавах, че тази отчаяна нужда от любов е любовта, която мога и трябва да си дам сама на себе си.

И така започна хашимото...

Първо на вътрешно ниво...

Заради цялата тази не-любов, почти омраза. Не разбирах, че вместо да сменям мъжа, за да търся „Този, който ще ме обича“, трябва да осъзная, че „Тази, която ме обича и винаги ще ме обича“, е вътре у мен и винаги ще е тук...

И добре че дойде болестта да ми отвори очите и да ми покаже истинското ми отношение към мен самата... За това и за няколко други неща винаги ще му бъда благодарна! И въпреки че вече не е в живота ми, си останахме приятели. [...]

Искам и да ви кажа нещо изключително важно:

Хашимото обича да се крие зад извинения и приятно опаковани оправдания. Като например: Нямам време за себе си!

„Нямам време да ходя и да бягам в парка!“ „Нямам достатъчно енергия за тренировки!“ „Нямам нужната воля, за да правя тази диета!“ „Мъжът ми има нужда от мен, децата ми се нуждаят от мен, не мога да ги зарежа, за да правя програми“... и т.н., и т.н. Списъкът може да продължи до безкрай.

Любимото ми е: „Нямам пари!“ „Нямам пари за чисти хранители добавки, нямам пари за тренировки, нямам пари за програми!“ Повярвайте ми! Това са мои думи отпреди 10 години. Знам!

Докато един ден не се събудих с усещането, че предавам себе си. Буквално предавам себе си! Осъзнах ясно, че хашимото – и не само, а всички болести и неразположения обожават играта на мозъка, който ни кара да вярваме в тези оправдания и извинения, като ги маскира и опакова в чудесни опаковки. Истината, до която достигнах по трудния начин, е, че вътрешните саботиращи вярвания и програми, за които изобщо не подозираме, всъщност ни карат да продължаваме да стоим в зоната си на комфорт, която в този случай е да си останем болни от хашимото.

Колко по-лесно звучи да си кажеш: Ами, разболях се, да! Значи нямам енергия да ходя на работа, нямам възможност да си плащам сметките, нямам излишно количество енергия да се грижа за другите, чудесно. Крайно време е ТЕ да започнат да се грижат за мен! Аз не съм виновна, че съм болна и нищо не мога да направя по въпроса. Това е положението! И така хашимото се превръща в съюзник – подсъзнателно, разбира се; използваме го като много удобно извинение да не направим много неща, което всъщност означава да излезем от зоната си на комфорт.

Написах такава статия наскоро, която никак не се хареса на доста хора, но тя, истината, винаги е неудобна. Озаглавих я: „Хашимото зависимите“.

Искам да ви кажа:

Борбата изисква воля!
Борбата изисква жертви!
Борбата изисква да излезеш от зоната си на комфорт!

А това е много по-трудно, отколкото да ходиш на изследвания, да си пиеш лекарствата, да спиш почти 24/7, да не можеш да свършиш работата си, защото нямаш енергия...
Просто е по-лесно.

Аз избрах трудния начин! Излизането от комфорта. Борбата. Избрах връщането на енергията и жизнеността си, избрах ги пред това да си остана болна. И ми се получи.

В тази книга много ще говоря за себе си, за това какво направих и как успях за по-малко от 2 години да постигна успешна дългогодишна ремисия. Аз казвам: „Излекувах се!“ за ужас на някои специалисти, с които през годините съм водила много спорове (някои от тях са ми приятели). Не! Не омаловажавам техния труд, знания и умения. Уважавам ги! Аз самата не съм медицинско лице, нямам медицинско образование, не изписвам рецепти.

Моята програма е лично преживяване, личната ми история; това, което ми върна състоянието на пълно здраве, жизненост и енергия и не е в разрез с медицинската грижа – спокойно можете да ги прилагате и двете в комплект. Моята програма, моята вълшебна формула, която ще споделя, е микс от много проби и грешки, които направих по пътя си.

Когато ми откриха автоимунния процес преди повече от 10 години, нямаше почти никаква литература, семинари или уебинари – следях и четях всичко, което излиза на чуждия пазар, особено американския. Тук нямаше почти нищо, което да науча за това състояние. Всичко, което чух от ендокринолога си, беше:

– Ами, това не се лекува! То е до живот! Ти почти нищо не можеш да направиш, освен да си следиш хормоните! И да си пиеш хапчетата. Цял живот. Това е![...]

След един опустошителен развод, следствие на отегчителен и депресиращ брак с контролиращ мъж; при две много малки деца, родени доста бързо едно след друго, в рамките на година и половина; след терзанията и драмата с бившия ми съпруг, който ме манипулираше емоционално в продължение на година, за да получи това, което иска от развода; след 3 месеца, в които нито спях, нито се хранех и бях в постоянен режим „Бий се или бягай!“, нямаше как нещо такова да не последва. Даже си го казах една сутрин, в 6 часа сутринта, януари месец, седнала на терасата навън, в студа, увита в някакви одеала, пушейки цигара след цигара и пиейки 16-ото кафе на гладно.

И почувствах, че нещо в тялото ми се промени. Просто го почувствах. Тогава си казах на глас:

– Лидия! Стани! Така или ще влезеш в лудница, или в болница, или и двете. Имаш две малки деца, за които да останеш жива и здрава.

Е! Жива останах. Но здрава – не!

И така започна моето връщане към себе си. Защото с хашимото, или Хаши, както галено го наричах, си станахме приятели с времето. Защото се появи в точния момент, за да ми каже:

– Момиче! Не си на пътя си! Стани! Тръгни по правилния път! Но първо виж грешките си, оправи ги! После виж пътя си и тръгни по него!

За това ще говорим в тази книга. За моя път и опит, за щастие – успешен. За менталната нагласа. За автоагресията, която се превръща в автоимунен процес. За не-любовта към себе си. За това как да се превърнем в най-добрия лечител сами на себе си. За грешни модели на поведение, начин на живот, но не само хранене и тренировки – това ще го прочетете и чуете навсякъде.

Обикновено хората се ограничават до тези две неща – хранене и тренировки. И да, може да има подобрение, но пълна ремисия и пълно излекуване – почти невъзможно. Защо?

Защото не сте си научили урока и не сте тръгнали по пътя си. Не сте научили това, заради което болестта е дошла в живота ви.

Сигурно сте чували, че автоимунните състояния могат да се „местят“ по тялото, тоест да засягат различни органи и системи. Така е! Кога става така според мен? Ами, да кажем, имате болестта на Хашимото, започвате да се лекувате – хранене, движение, добавки... Стабилизирате тялото си. Връщате си някаква част от енергията. Но след това се появява някъде другаде в тялото, като друг автоимунен процес или като друго хронично възпаление, или се появяват чести панически атаки, или...

Много от специалистите ще ви кажат, че хашимото се дължи на хронични възпалителни процеси в тялото, на алергенни храни, на нездравословен начин на живот, на токсини, на наличието на паразити и бактерии в тялото, на недостиг на важни елементи, на проблем с надбъбречните жлези и т.н., и т.н. И не че тези неща не са верни, но за мен те са следствие! Първопричината е на ментално, емоционално и духовно ниво.

И именно за тези причини ще си говорим най-много тук.

Ще ви докажа, че психоемоционалните причини, които са започнали далеч преди хашимото да се появи във физическия ви свят, са първопричината. И заради това промяната на майндсета и начина на възприемане на света и на себе си, връщането към себе си и любовта към себе си може да започне обратно регенеративен процес.

Но да започнем с личната ми история...

[...]

Какво направих веднага след като ми поставиха диагнозата?

Взех решение и съзнателно предприех тези стъпки.

Моите лични стъпки за самолечение:

1. Трябва да променя живота си!

Взех съзнателно и твърдо решение да се променя – живота и съответно съдбата си.

2. Бях готова да платя цената на промяната.

Изчетох всичко, научих всичко за тялото си, посетих всеки полезен семинар, научих се да живея здравословно.

3. Промених начина си на хранене.

Направих си изследвания, разбрах какви са липсите ми, алергиите, непоносимостите, направих елиминационна диета, разбрах от каква храна има нужда моето тяло. (Забравете за общите диети – изследвайте сами нуждите на своето тяло в момента, слушайте тялото си – то ви говори!)

4. Включих в ежедневната си рутина активно движение.

Всеки ден. Йога, бягане в парка, колоездене, кондиционни тренировки... Двайсетте години плюс практикуване на йога като начин на живот ми помогнаха да включа също дихателни практики, релаксации и медитации. Създадох собствена креативна, лечебна визуализация за разговор с тялото си – активна медитация или медитация в движение, която слушах всеки ден, докато спортувах.

5. Направих си ежедневна рутина.

И независимо как се чувстваше тялото ми в момента, я спазвах. Една година нонстоп. Всяка сутрин. Ставах в 6 часа, бягах в парка 1 час, докато разговарях с тялото си, след което имах лека здравословна закуска и кратка почивка. Следваше допълнително движение по избор, всеки ден различно – колоездене, кондиционна тренировка, йога практика или само дихателни практики. Важното беше да ми харесва и да се наслаждавам на това, което правя. Здравословен лек обяд, следобеден сън или почивка минимум 2 часа. И заспивах много рано вечер. И така, цяла година.

6. Започнах активна работа със себе си.

Търсене и анализ на емоционалното ми състояние и причините, довели да отключване на болестта. Открих липса на любов към себе си, ниско самочувствие, чувство на жертвеност, неудовлетворение, постоянен стрес и борба с живота, който не ме устройваше, постоянно хронично състояние „Бий се или бягай!“.

7. Започнах да променям живота си.

Всичко, което не ми харесваше, започнах да променям. Работа, партньор, отношения, семейство, деца... Всичко. Стъпка по стъпка, всеки ден по малко. С бебешки стъпки. Направих си списък с нещата, които бих искала да променя, и поддържах в представите си Лидия такава, в каквато бих искала да се превърне.

И така, бавно и лека полека, в процеса започнах да осъзнавам, че:

• Хашимото е автоимунно състояние, което е толкова разпространено, защото се дължи най-вече на стресовия начин на живот в комплект с неправилна храна и движение, както и вътрешни паразити, бактерии и токсини;
• Хашимото в същината си е състояние, свързано с неправилен начин на живот на психическо и ментално ниво, и чак тогава на биологично;
• Хашимото се лекува, независимо какво казват докторите, или поне може лесно да се вкара в ремисия, което е по-приемливия начин медиците да го възприемат;
• Хашимото е автоимунно състояние, което означава „автоагресия“, тоест тялото атакува собственото си тяло. А това е свързано с премахването на вашата автоагресия и изобщо на агресията. А тя в повечето случаи идва от стаени и потиснати емоции и неудовлетворителен начин на живот;
• Хашимото е ваш приятел, а не враг, защото ви показва ясно – буквално ви крещи в лицето, че не живеете правилно и имате нужда от сериозна промяна;
• Хашимото е гласът на вашата интуиция, или душа, която се опитва да проведе с вас един съкровен разговор, който да доведе до връщането ви на пътя на душата;
• Хашимото е вик за себеизразяване, за откриване на любовта и грижата към себе си; вик за помощ не за тялото, а за душата;
• Хашимото няма да излекувате или да вкарате в ремисия само ако си правите изследвания, спазвате диети, спортувате, вземате хранителни добавки, изчиствате тялото си... Знаете ли защо? Защото това са само помощни съпътстващи средства за облекчение на симптомите, но не е лекуване в дълбочината на проблема.

А вие знаете ли ги тези неща?

Вярвате ли изобщо, че лечение е възможно?

Вярвате ли на мен, че се излекувах и вече не живея с хашимото?

Вярвате ли ми, че няколко години живеех с моя Хаши като най-добър свой приятел и буквално го обичах?

И знаете ли – именно това ме излекува.

Когато ми поставиха диагнозата, след първоначалния шок се съвзех и изчетох всичко навсякъде. А тогава, преди 10 години, нямаше почти нищо на български език. Нищо! Един ственото, което се доближаваше, беше една елиминационна диета на български нутриционист и той точно тогава обяви, че може да помогне и за хашимото.

Господи! Колко много исках да се запиша за този курс. Направо сън не ме хващаше. Но нямах пари. Никакви. Каквото имах, го давах за чиста храна и добавките, от които имах нужда. Но толкова много исках да се включа. Тогава той направи нещо готино – обяви конкурс за видео, и който го спечели, може да се включи безплатно. Хванах тази възможност като най-големия подарък от Господ. Направих всичко възможно да спечеля – и спечелих! Бях най-щастливият човек на света.

Защо?

Първо, защото бях готова да направя всичко, за да се излекувам.

Второ, защото това беше цената, която знаех, че трябва да платя по пътя на своето лечение. И аз я платих с огромен респект.

Трето, защото осъзнавах, че част от моето лечение е да се променя. И бях готова да направя всичко необходимо.

Имах куража да поискам да се излекувам. Имах куража да поискам да се променя. Имах куража да направя промяната. И имах куража да си платя цената за тази промяна.

Цената не беше само финансова. Всъщност беше най-малко финансова. Емоционална, психическа, ментална, ежедневна промяна на вътрешно ниво. Ежедневна! Години наред. А за това си трябва кураж.

Много по-лесно е да живееш с хашимото. Да се научиш просто да си правиш изследванията, да свикнеш да си половин човек, да си вземаш хапчетата и да направиш така, че хашимото да ти служи за удобно извинение. Минах и през това.

Всъщност повечето хора, които казват, че искат да се излекуват от хашимото, изобщо не го искат. Поне не на подсъзнателно ниво. Изобщо не са готови да се мръднат. Изобщо не са готови да платят цената. Изобщо не са готови да извървят пътя на промяната.

Болестта е вик за помощ.
Не за тялото.
А най-вече за душата!

Към предварителна поръчка на книгата „Да заОбичаш хашимото“