„Хората, които успяват късно“ черпи информация от дългогодишни изследвания, личен опит, интервюта с невролози, психолози и множество професионалисти на различни етапи от кариерата им. Основни акценти на книгата, написана също от късно избуял, но успял професионалист – посредствен студент, впоследствие основател на „Форбс“ и автор, са: Как и кога човек разгръща пълния си потенциал и защо вманиачаването по ранния успех е не просто дълбоко погрешно, но дори вредно?

• • •

Късно избуяващите имат следния проблем: този път е претъпкан с ранно избуяли хора! Докато стигнем до своите пътеки, там вече няма свободни възможности. Пак сме закъснели – такава е нашата житейска история! Това може да ни накара да се чувстваме маргинализирани или дори да изпитаме срам от себе си.

При това положение защо повече хора не се бунтуват срещу подобни културни очаквания? Защо не прескочим „нормалното“, не пренебрегнем конвенционалното и не поемем щастливо по пътя, по който вървят по-малко хора? Защото в действителност откъсването от културните норми е много трудно начинание.

Ние сме социални създания. Това е най-значимата характеристика на нашия вид в културно отношение. Усещането за самите себе си е основано и се формира от социалните връзки и принадлежности. От еволюционна гледна точка ние като вид сме народ. Както казва Джейн Хауърд – биограф на антроположката Маргарет Мийд:

„Наречете го „клан“, наречете го „мрежа“, наречете го „племе“, наречете го „семейство“ – както и да го наречете, който и да сте, вие имате нужда от него (23).

Грегъри Бърнс и неговият екип от изследователи от Университета Емъри провеждат едно от най-влиятелните невробиологични проучвания на груповия конформизъм. Те изследват физиологичното изражение на отклоненията от нормата, като използват магнитнорезонансна томография за сканиране на мозъка на участниците (24). Насочват вниманието си върху мозъчната дейност на човека, когато е под натиск да се нагоди към групата. Амигдалата, която е свързана с отрицателните емоции, се активира, щом участниците се стремят да се откопчат от влиянието на мнозинството. С други думи, съпротивата на нормативното социално влияние – дори когато мнението на мнозинството е очевидно погрешно – може да доведе до негативни физиологични последици. Това показва, че имаме физиологична когнитивна настройка да се съобразяваме с груповото мнение, независимо колко погрешно може да е то.

Почти нищо не може да се мери със силната омраза към хората, които обръщат гръб на групата. Ние ги наричаме „вълци, които си сменят кожата“; „предатели“; „дезертьори“ и „хора, които забиват нож в гърба“. В американската политика днес най-ожесточените битки се водят не между републиканците и демократите, а между самите републиканци и самите демократи, за да решат кое мислене е правилно и нормално за техните партии. Представите за „нормално“ са способни да дадат власт на тиранина и диктатора. Всички култури и социални групи са изработили последствия за хората с различно мнение или поведение. Варират от вдигане на рамене и особени погледи до позорни названия, физическо преследване и дори затвор и смърт. Едно от най-разпространените наказания е социалният остракизъм – определяне на различието като извратеност, оригиналността като странност и уникалността като девиантно поведение.

Ето я невидимата желязна хватка на културата, съкрушителната заливаща вълна на нормите, създадени от семейството, групата и обществото. Това е натискът за приспособяване, който се изисква чрез нормативно социално влияние, нормативно мислене и познаване на културата. Какво тогава трябва да правят хората с различни дарби и собствен темп на развитие – с други думи, ние, които се реализираме късно? Как може любопитните и креативните, търсещите и изследователски настроените да скочат от конвейерната лента на доминантната култура и да започнат да коват собствената си съдба?

За да откриете отговора, четете нататък.

Глава 6. Капитулирай!
Подривни съвети за късно успяващи

ПРЕДАЙ СЕ!

Да, точно така. Просто се откажи.

Завърших предишната глава с въпроса: Как може любопитните и креативните, търсещите и изследователски настроените да скочат от конвейерната лента на доминантната култура и да започнат да коват собствената си съдба? Начинът да го направим е като се предадем. Откажете се от пътя, по който сте тръгнали. Напуснете гадната работа. Оставете специалността, която мразите. Отстранете се от приятелите и сътрудниците, които повече ви нараняват, отколкото ви помагат. Не се борете да спасите живота, за който съжалявате.

Както видяхме в последната глава, нашата култура и социални норми създават мощни неписани закони за това кое мислене е правилно и кое поведение – приемливо. Несъгласието с културата и нейните социални норми не е лесно. Но ние, късно изкласяващите, трябва да се изправим и да го направим, независимо от всичко. Защо? По простата причина, че тъй като израстваме късно, нашата култура и социални норми не са ни послужили много добре. На този етап от човешката история неписаните закони са в полза на хората, които успяват рано.

Да вземем културните разбирания по отношение на капитулацията в живота. Неписаните закони по въпроса са следните: щом се отказвате, значи не можете да се справите с трудностите; не можете да издържате на стреса; липсва ви вътрешна твърдост и сила на волята. Който се отказва, никога не печели, а победителите никога не се отказват. Ако се отказвате, никога няма да успеете.

Нашата култура ни залива с идеята, че тайната на успеха е да постоянстваш, да упорстваш във всички предизвикателства, да преодоляваш трудностите и най-вече никога да не се отказваш. И да, неотклонната решимост безспорно е добродетел. Закърмени сме с безброй истории за хора, които с упоритост са постигнали успех. Идеята, че упоритостта е от съществено значение за успеха и щастието, е дълбоко заложена както в популярните, така и в научните текстове. Ако искаме да постигнем успех, трябва да полагаме максимални усилия. Трябва да сме готови да се жертваме, дори да страдаме. Нужно е да сме ожесточени и решителни.

Множество книги възхваляват достойнствата на решителността и постоянството: „Силата на навиците“ от журналиста Чарлс Дюиг [Издадена на български от изд. Хермес, 2019 г. – Бел.прев.], „Дисциплината ни прави свободни“ от бившия тюлен от Военоморските сили Джоко Уилинк, „Самоконтрол“ от Кели Макгонигъл [Издадена на български от изд. Skyprint, 2019 г. – Бел. прев.], „Оправи си леглото“ от Уилям Х. Макрейвън и изключително популярните „12 правила за живота“ на Джордан Питърсън [Издадена на български от изд. „Гнездото“, 2019 г. – Бел. прев.]. Всяка от тях по свой начин възхвалява върховенството на дисциплината, твърдостта и решителността. Много от теориите на авторите със сигурност са валидни в определени ситуации. Ала днес упоритостта и решителността се изтъкват като единствения път към успеха.

Упоритостта безспорно е безценно качество. Както пише Самюъл Джонсън: „Извършването на велики дела изисква не сила, а издръжливост“. И както ще видим по-нататък в тази книга, упоритостта има своята роля в арсенала на хората, които избуяват късно, стига да се прилага правилно, с търпение и целенасоченост. Според мен обаче съвременната мания за несломима решителност силно преувеличава ролята на това качество.

Въпреки че постоянството може и да доведе до успех, монетата има и друга страна: понякога правилното решение е да се откажеш. Ако имаш добри причини да се откажеш, то може да ти донесе изключителен успех.

Даниел Джеймс Браун прави своя пробив със световния си бестселър „Момчетата в лодката“ след 60-годишна възраст. В началото на живота му се налага да взема трудни решения кой път да следва – решения, които разстройват най-близките и най-важни за него хора.

Браун се предава за пръв път в гимназията. Той разказва:

Още преди да навърша 17, имах проблеми с безпокойството. Като ученик имах панически атаки; ходенето на училище ми причиняваше голяма тревога. В онези дни нямаше много разбиране за тревожните разстройства. От мен се очакваше просто да се стегна.

Години наред страдах. Бях истински нещастен. Тогава дойде решаващият ден. Бях 11 клас в гимназията и се намирах в лабораторията по биология. Не помня какво ме провокира, но изведнъж бях изцяло обзет от тревога. Причината не беше в учебния материал. Бе свързана със социалния аспект в училището и дали се вписвах в него.

Аз просто станах, пресякох улицата и се качих на моята „Шеви Импала“, модел 1963 г. Прибрах се вкъщи. Казах на майка си, че никога няма да се върна в училище. Тя го прие много емоционално. Силно се разстрои. Не се ядоса, а просто много се разстрои. Баща ми беше шокиран, когато се прибра и му казах. Но аз бях абсолютно решен, че ще поема контрол над живота си.

Не знаех какво да правя. Само знаех, че не мога повече да издържам. И така майка ми, Бог да я благослови, говори с училищната управа. Договориха се да премина на дистанционна форма на обучение. Условието бе да прекарвам по 8 часа на ден в библиотеката в кампуса на „Бъркли“.

В крайна сметка щях да получа диплома за средно образование. Настъпи огромна промяна в живота ми, защото започнах да ходя всеки ден в библиотеката. Заданията не бяха много трудни. Обикновено свършвах за няколко часа. Но тази организация на учене ме изпрати в университетски кампус, разбирате ли? Ето това промени живота ми. Пребивавах ежедневно сред книги в библиотека от световна класа (2).

Дали Даниел Дж. Браун е „пораженец“ в обичайния смисъл на думата? Дали му е липсвал кураж? Или пък амбиция? Трябваше ли да си остане в гимназията, нещастен и отлъчен, може би обречен на психически срив? Според мен най-добрият възможен вариант за младия Дан Браун е бил да се откаже. Като казва НЕ на очакванията на другите, включително на родителите си, животът му поема по много по-здравословен път.

По-късно в живота Браун извършва още един бунтовен акт на капитулация. Той предава очакванията на баща си:

Брат ми беше капитан във ВВС. След това следва право и стана професор. Аз преподавах литературна композиция на непълно работно време в щата Сан Хосе и едва успявах да си платя наема. Тогава баща ми почина. Сигурно си е заминал, чудейки се: „Дали от Дан някога ще излезе нещо?“. Не че беше човек, който наистина мери хората по този начин. Не бе такъв. Но никога не ме видя успял, женен и с деца. Това е жалко.

Баща ми е трябвало да напусне юридическото училище заради Депресията. Не знам дали брат ми Рик чувстваше натиск върху себе си заради това, но мисля, че бе наясно, че ако избере този път, ще спечели одобрението на татко. Всъщност и аз се опитах да направя същото – да се заема да уча право и да спечеля одобрението на татко. Ала това бе поредният ми фалстарт. Кандидатствах в Юридическия факултет и ходих там общо три дни. Проблемът с тревожността, поради който отпаднах от гимназията, се върна веднага. След третия ми ден разбрах, че това място не е за мен. Обадих се на родителите си и им съобщих. Бях на 26 години. Казах, че чувствам, че ще ги разочаровам. Бях се преместил, за да уча. Само им казах: „Няма да продължа да уча. Просто не искам да го правя“.

Почувствах се зле. По-късно обаче разбрах, че съм постъпил правилно. Бях тръгнал по един път и бързо [осъзнах], че той не е правилният. Щях да намеря друг.

Ще бъда честен с вас. Не че част от мен не се почувства свободна. Но друга част от мен се почувства виновна: „Леле, отново се отказваш...“ Казах си: „О, Боже. Просто пак ще се предам. Какво ще си помисли татко?“.

Никой не иска да се превърне в сериен пораженец – човек, който се отказва при първите признаци за трудности. Но има основания за отказване, на които не се отделя достатъчно внимание и които могат да са от полза особено за хората, които избуяват късно. В днешната епоха, идеализираща вундеркинда, тийнейджъра със свръхпостижения, ние пренебрегваме или налагаме културна възбрана върху идеята за капитулация. И все пак това е стратегия, която ние, късно изкласяващите, успешно реализираме в бизнеса, в иновациите, почти във всеки аспект от живота си. Резултатите могат да ни донесат не само облекчение. Съзнателната капитулация може да се окаже начин да полетим към нашите цели.

• • •

Въпреки културния ни ентусиазъм по отношение на решителността, има ситуации, в които постоянството всъщност е признак на недобро приспособяване. Изследванията разкриват три неудобни истини за решимостта на всяка цена: (1) упоритостта или силата на волята е ограничен ресурс; (2) капитулацията може да бъде здравословна; и (3) предаването често дава по-добри резултати от магарешкото упорство.

Първият проблем с културната мания по решителността е, че ако я прилагаме неотклонно по отношение на нещо, в което всъщност не вярваме, губим ефективност. Ако упорстваме в неподходяща посока, саботираме способността си да мобилизираме силата на своята воля и постоянство, когато наистина имаме нужда от тях. Това е същността на концепцията в психологията за „изчерпване на егото“ – термин, популяризиран през 90-те години вследствие на изключително влиятелна поредица от експерименти под ръководството на Рой Ф. Баумайстер, пионер в областта на социалната психология. През 1996 г. заедно с бившите си колеги от университета „Case Western Reserve“ Елън Брацлавски, Марк Мюрейвън и Дайан Тайс изследва как съпротивата срещу изкушаваща храна се отразява върху силата на волята на участниците.

В началото на експеримента Баумайстер оставя участниците в стая, в която мирише на прясно изпечени шоколадови бисквитки. После им показва самите бисквити и други шоколадови лакомства. На някои от участниците позволява да хапнат от сладкишите. Останалите обаче са принудени да ядат сурови репички. Това са онези, чиято воля и решителност са подложени на изпитание.

Изненада – те не се зарадвали особено на подобно развитие на нещата. Както пише Баумайстер, много от хората, хапващи репички, проявяват [изявен] интерес към шоколадовите лакомства – дотолкова, че ги гледат с копнеж и в някои случаи дори вземат бисквитките, за да ги помиришат (3).

След като всички приключват с определеното им хапване, им раздават пъзел, който трябва да наредят, за да тестват упорството им. Колко дълго ще продължат да се опитват да наредят пъзела, след като силата на волята им вече е била подложена на изпитание чрез отказ от бисквитите? Резултатите са поразителни: принудените да ядат само репички посвещават на пъзела по-малко от половината от времето, което отделят участниците, на които е позволено да ядат шоколад (както и контролната група, участвала само във фазата на експеримента с нареждане на пъзела). Явно участниците, които е трябвало да се съпротивляват на сладкишите, вече не могат да мобилизират силата на волята си, за да се посветят изцяло на втора задача, изискваща упорство.

Те вече са изразходвали своята решителност. Използвали са запасите си от това качество.

Откритието, с което изследването на Баумайстер прави пробив, е, че самоконтролът – и неговите аналози като сила на волята, решителност и постоянство – може да бъде изчерпан. Решимостта не е просто умение, което трябва да се овладее или да се превърне в навик. Оказва се, че упоритостта може да ни изтощи и пречупи – точно както прекомерното трениране на мускул води до травмиране. „Нашата решителност изглежда доста изненадващо ограничена“ – пише Баумайстер.

Обобщавайки резултатите от своето известно проучване, той нарича силата на волята оскъден и ценен ресурс. Изчерпването на егото е сериозно потенциално ограничение на човешката способност за упражняване на контрол.

Още през 20-те години на миналия век Зигмунд Фройд създава предпоставки да се смята, че самоконтролът зависи от употребата на ограничен ресурс. Според него Егото (контролираният Аз) се нуждае от някаква форма на психическа или психологическа енергия, за да устои на импулсите на То (инстинктивния Аз) и Суперегото (интернализираните културни правила). Фройд прави аналогия с кон и ездач, за да изобрази връзката. Ездачът (Егото) по принцип държи управлението в свои ръце, но понякога не може да попречи на коня (То и Суперегото) да отиде там, където иска да отиде (4).

Тези ранни постановки дават основа за констатацията на Баумайстер: когато ездачът се умори, конят поема контрола.

• • •

Невероятната треньорска кариера на Бил Бауърман илюстрира един ключов елемент в границите на човешката решителност. Прекомерната упоритост може да ни изтощи, дори да ни разболее. Бауърман е треньор по лека атлетика в Университета в Орегон от 50-те до 70-те години на миналия век и съосновател на гигантската компания за обувки и облекла „Найки“. В биографията му четем, че през кариерата си е тренирал 31 олимпийски спортисти, 51 от най-добрите аматьори, 12 американски рекордьори, 22 шампиони на Националната баскетболна лига и 16 бегачи, които бягат една миля под 4 минути (5), един от които е легендарният Стив Прифонтейн.

Фактът, че Бил Бауърман става известен като треньор на бегачи на средни и дълги разстояния, е сам по себе си забележителен, тъй като той няма познания от първа ръка в тази дисциплина. Като колежанин е бил футболист и спринтьор. В спорта може би няма по-голямо разделение – както физическо, така и психическо, между мускулестите и агресивни спринтьори като във футбола (спортисти с по-развити бързи мускулни влакна) и бегачите на средни и дълги разстояния с вид на изгладнели стоици (спортисти с по-развити бавни мускулни влакна). Бауърман си създава име, като тренира своята физическа и психологическа противоположност – изпитите стоици.

Как успява да преодолее разделението? По време на пътуване до Нова Зеландия през 1962 г. се среща със самоукия късно успял треньор Артър Лидиард, който разработва изключително неортодоксални идеи за трениране на бегачи на средни и дълги разстояния. Лидиард явно оспорва популярната тогава идея, че решаващи за успеха са всекидневните високоинтензивни интервални тренировки. Според него интервалните тренировки, като например редуването 10–20 пъти на цикъл от бягане на 400 метра с всичка сила, последвано от двуминутна почивка, наистина постигат бърз успех, но след няколко месеца бегачите достигат плато. Възприетият метод за излизане от платото чрез повишаване на интензивността на интервалните тренировки върши работа за някои бегачи, но повечето се травмират или заболяват. Лидиард смята, че проблемът е ниското pH на кръвта. Допуска, че ежедневните интервални тренировки с висока интензивност създават в тялото на бегача излишък от млечна киселина, която понижава pH на кръвта и имунитета като цяло. Подложените на този режим бегачи се изтощават от тренировките през деня, а през нощта не успяват да спят добре.

Забележителното е, че Лидиард не е имал формална подготовка нито като треньор, нито като учен. Просто експериментира, наблюдава, води си бележки, мери пулс, наблюдава тенденции и внася корекции. Никоя организация не му плаща за това. За да се издържа в началото на любителската си треньорска кариера, работи допълнително като доставчик на мляко.

Млекарят постига изключителни резултати чрез своите неортодоксални методи. Тренира всичките си атлети – от бегачи на половин миля като Питър Снел до маратонци като Бари Макгий – с аеробни тренировки на дълги разстояния в продължение на няколко месеца. Целта е да изминават до 100 мили на седмица, включително неделно бягане от 20 мили или повече, но с достатъчно бавно темпо – темпо, което позволява да се води разговор по време на цялото бягане.

След като изгражда аеробна база, Лидиард променя тренировките на своите бегачи: редува дни, в които бягат по нанагорнище за сила, и дни с лесно бягане на дълги разстояния, за да се отмие млечната киселина от тренировките на хълма и да се възстанови здравословното pH на кръвта. И накрая, непосредствено преди и по време на състезателния сезон, активизира силите на своите бегачи със спринтове и няколко интервални тренировки с висока интензивност, но винаги балансира работата по скоростта с дни с бавни, лесни бягания.

Методът му дава впечатляващи резултати. На Олимпийските игри през 1960 г. в Рим неговите бегачи печелят при мъжете на 800 метра и 5000 метра и заемат второ място в маратона. Със своето население от 2,4 милиона през 1960 г. Нова Зеландия доминира на дългите дистанции при мъжете за следващите 20 години.  Всъщност това не е съвсем вярно. Този, който всъщност доминира, е един бивш млекар на име Артър Лидиард.

Американецът Бил Бауърман е зашеметен от успеха на Лидиард и се връща в Америка с тетрадки, изпълнени със записки.

Кени Мур – биографът на Бауърман, отбелязва: „Бауърман започна да съветва своите бегачи в Орегон да завършват тренировките си „въодушевени, а не изтощени“... Той оглеждаше в каква форма са и им мереше пулса на врата. Проверяваше блясъка в очите им и изпращаше атлетите с напрегнат и уморен вид под душовете – особено онези, чийто пулс не се връщаше бързо към 120 удара в минута. Веруюто му бе, че е по-добре да се направи по-малко, отколкото да се прекали с повече“. (6)

Мур отбелязва, че възставането на Бауърман срещу култа към болката не среща добър прием сред треньорското братство: „Когато Бауърман за първи път формулира метода „трудно-лесно“, го посрещнаха с презрение. Веруюто на повечето треньори по това време беше: „Колкото повече влагаш, толкова повече получаваш“. Когато Бауърман ги смъмри: „Хайде стига, най-голямо подобрение постига този, който работи най-умно!“, те се засегнаха на чест. Отвърнаха с подигравки на неговите дни с лесни тренировки – нарекоха съзнателното приспособяване на нивото на стреса към отделния индивид „лигавене“.

Разказвам историята на Бауърман, за да илюстрирам следното: възхвалата на ползите от упоритостта има смисъл само до определена степен, защото всеки от нас разполага с ограничено количество психическа и физическа решителност. Ако социалните норми ни насърчават да сме прекалено решителни или да не се отказваме от неподходящи начинания, това само ще изчерпи волевите ни ресурси. Когато сме упорити, за да осъществяваме чужди очаквания – независимо дали на семейството, групата, или обществото, ние изчерпваме резерва си от сила на волята. Ще приключваме дните си изтощени, но няма да можем да спим. А когато наистина се нуждаем от решителност, няма да ни е останала достатъчно, за да тръгнем по нов път или да последваме истинската си любов.

• • •

Идеята, че можем по някакъв начин да укрепим „мускулната сила“ на своята воля, е в най-добрия случай подвеждаща, а в най-лошия – вредна. Обикновено си мислим, че ако правим определени упражнения или изграждаме някакви навици, можем да укрепим свързания с тях мускул. Но науката и изследванията показват, че това не е вярно. Не можем безразборно да използваме решителност за всичко, което правим в живота – така ще прегорим. Когато се насилваме да правим неща, към които нямаме естествена наклонност или които не са в синхрон с нашата любов или цел в живота, ние го правим за сметка на своята мотивация и вътрешна сила.

В книгата си „Как да проектираме живота си“ авторите Бил Бърнет и Дейв Евънс пишат за жена, която тъкмо е станала партньор в голяма адвокатска кантора (7). Да спрем за момент и да видим какво означава това. Жената има изключително добри резултати в колежа – summa cum laude [Латинска оценка за отличен успех на завършващия. – Бел. прев.], за да влезе в един от десетте юридически университета, които влиятелната адвокатска кантора изисква при наемането на адвокати новобранци. В Юридическия факултет трябва да е завършила близо до върха. И още – като сътрудник във фирмата трябва да е работила по 80 или повече часа седмично в продължение на най-малко 5 години, преди да получи право на партньорство. Това са много години работа, стрес и минимален сън. Човек би предположил, че ще е доволна от резултата. Но тя не е. След като става партньор, покорявайки множество върхове на издръжливостта, за да стигне дотам, тя е изтощена. Вместо да се радва на новия си статут на партньор със седемцифрен доход, всяка вечер плаче от умора и отчаяние, докато заспи. Резервоарът ѝ с издръжливост е изпразнен.

От време на време можем да теглим от „банковата сметка на нашата воля“, но не можем да го правим неограничено. Трябва да сме разумни в избора си.

Вторият проблем с култа към упоритостта е, че на моменти е съвсем здравословно човек да се откаже (8). Много от нещата, които желаем, и то до голяма степен под влиянието на културата, са недостижими. Изследванията показват, че когато престанем да преследваме непостижими цели, сме по-щастливи, не така стресирани и дори боледуваме по-рядко. Точно така – капитулацията всъщност е физически здравословна.

Редица дългосрочни проучвания, проследяващи субектите от юношеството през младостта и до напреднала възраст, показват, че изоставянето на целите – отказването – има силно положително влияние върху физическото здраве. Три експеримента установяват, че хората, успели да се откажат от постигането на недостижими цели, имат по-здравословни хормонални модели и по-ефективен сън. Изборът да не се откажат, е свързан с по-високи нива на депресия, стрес и емоционално разстройство. Тези симптоми могат да променят биологичните процеси в ендокринната и имунната система, увеличавайки уязвимостта към здравословни проблеми като астма. Така ни правят по-податливи на болести. С други думи, когато прилагаме упорството си не на място, това може да ни разболее.

Третият проблем с манията за решителност е, че често предаването върши по-добра работа. Един от любимите ми примери е големият изпълнителен директор от края на ХХ в. Анди Гроув и неговата компания „Интел“ (9).

Познавах Гроув лично. Той беше възможно най-упоритият човек. Роден в Унгария с името Андрас Гроф, бяга от комунистическата власт, като се промушва под бодлива ограда, след като съветските танкове смазват демократичния бунт през 1956 г. Пристигайки в Ню Йорк на 20 години без пари или връзки, изкарва отлични оценки в City College of New York (CCNY) (по онова време колежът предлага безплатно обучение) и печели стипендия да следва химическо инженерство в Калифорнийския университет в Бъркли. Гроув бързо се отличава и хваща окото на Гордън Мур – известен технолог от Силициевата долина, завършил Бъркли. Той му предлага работа в компанията Fairchild Semiconductor.

През 1968 г. Мур и колегата му Робърт Нойс напускат „Феърчайлд“, за да стартират „Интел“, и вземат младия Анди Гроув със себе си като служител номер три. През 70-те години „Интел“ реализира по-голямата част от приходите си и почти цялата си печалба, продавайки чипове за памет. През 1971 г. пуска нов обещаващ продукт – микропроцесор. Колкото и да е революционен, финансовият му принос е малък. Чиповете за памет се оказват насъщният хляб на фирмата.

В края на 70-те години обаче японските, а после и южнокорейските компании навлизат на пазара на чипове за памет и подбиват цените на Интел. В началото на 80-те години компанията изпада във финансова криза. Гроув предлага радикално решение: Интел трябва да напусне бизнеса с чипове и да заложи бъдещето си на микропроцесора. Останалите реагират с бурно несъгласие.

Според Боб Нойс напускането на бизнеса с чиповете е равностойно на загуба. Но Гроув настоява. Както разказва години по-късно: „Попитах Гордън [Мур] дали знае какво ще се случи, ако някой друг поеме компанията? Какво би направил новият ръководител?“. На което Гордън отговаря: „Новият собственик ще се отърве от нас (смях) и ще излезе от бизнеса с чиповете“.(10) „Интел“ прави точно това. Компанията напуска един отмиращ и безполезен бизнес, за да се съсредоточи върху бъдещето си.

Всеки опитен основател на технологична компания ще ви каже колко е важно да знаете кога да се откажете. Успешните фирми като „Интел“ постоянно напускат проекти и бизнеси. Предприемачът и милиардер Ричард Брансън е сериен капитулиращ. Помислете за бизнесите, които е напуснал, когато резултатите не са отговорили на очакванията му: Virgin Cola, Virgin Digital, Virgin Cars, Virgin Brides.

В Силициевата долина има една мантра: „Проваляйте се често, за да успеете по-бързо“. Но за да се провалите, трябва първо да направите опит. След това да се опитате още по-сериозно. Щом обаче настъпи момент, в който стане ясно, че ситуацията е безнадеждна или че има по-добър начин да използвате своето време, талант и ценни ресурси, преминете към следващата възможност. Наистина не е продуктивно да лепваме етикета неудачник на човек, отказал се от някоя безнадеждна цел, при положение че се възхищаваме на предприемачите за абсолютно същото нещо. Ако по този начин постъпи някой генерал, ще получи похвали за стратегическото си отстъпление или гъвкавата тактика.

• • •

Разбира се, да се откажеш, не е лесно. Трудно е. Когато се откажем, изпитваме вина. Обзема ни срам. Да се предадем, означава да преодолеем културните очаквания и да игнорираме социалния натиск. Непоклатимата упоритост е просто популярна културна норма, създадена, подкрепяна и възхвалявана от обществото. Тя понякога ни кара да живеем изтощени и недоволни от посоката, която следваме. Бомбардират ни истории за неумолима решимост, водеща до успех, но чуваме малко за положителните последствия от изоставянето на някой проект или път, който вече няма смисъл.

Един от аспектите на манията за ранни постижения е, че сме превърнали отказването в нещо отрицателно; в обида, която се отразява пряко върху усещането за собствената ни стойност. Не само е несправедливо, но е и пагубно. В стремежа си да потисне индивидуалността и да затвърди културните норми обществото е превърнало един от най-ефективните инструменти за откриване на себе си в нарицателно за провал. Това е най-лошата форма на тейлъризъм, която затвърждава внушението: „За нищо на света не напускайте културно одобрената конвейерна лента за успех!“.

Културната съпротива срещу предаването е много съществен проблем, но не е единственият източник на погрешно мислене. Всички притежаваме когнитивни пристрастия, които препятстват способността да се откажем от някоя безплодна дейност или работа, ако ни прави нещастни. Тези предразсъдъци могат да бъдат илюстрирани най-добре чрез две икономически концепции: погрешната представа за невъзвръщаеми разходи и алтернативните разходи. Първата е насочена към миналото. „Невъзвръщаеми разходи“ са парите, времето или усилията, които вече сме вложили в даден проект или посока (11). Колкото повече и по-дълго инвестираме в нещо, толкова по-трудно е да се откажем от него. Идеята за невъзвръщаемите разходи ни подвежда чрез внушението, че вече не можем да се откажем от нещо, тъй като сме вложили толкова време или сме похарчили толкова пари (12).

Втората икономическа концепция са алтернативните разходи (13). За разлика от невъзвръщаемите разходи, тук фокусът е върху бъдещето. За всеки час или долар, който изразходваме за дадена цел, ние се отказваме от възможността да ги изразходваме за друга, по-добра цел. С други думи, вместо да съсредоточим усилията си върху нещо, което не ни върши работа или не ни прави щастливи, бихме могли да насочим енергията си към нещо, което може да ни направи по-щастливи, да подхожда по-добре на начина ни на живот или да ни помогне да печелим повече пари – стига да не се притеснявахме толкова много за невъзвръщаемите разходи.

Именно тук е уловката: ние, възрастните, трудно се освобождаваме от невъзвръщаемите разходи. Не трябва да им се връзваме толкова, но го правим непрекъснато. Хал Аркес – психолог от Университета в Охайо, в сътрудничество с колегата си Катрин Блъмър установява колко зле преценяваме невъзвръщаемите разходи. Според тях колкото и да е смущаващо, повечето възрастни се справят по-зле с тази преценка, отколкото децата и кучетата. Да, дори кучетата – толкова силно сме се вкопчили в това погрешно виждане (14).

Защо? Според Аркес и Блъмър отраствайки, сме възприели твърде навътре едно правило, на което са ни учили като деца: Недей да прахосваш! Ама прекаляваме с това правило. Когато се откажем от нещо, чувстваме, че сме пропилели цялото време и усилия, вложени в ученето на пиано, подготовката за медицинското училище или преследването на мечта, която да угоди на родителите ни. За да разберете по-добре тази динамика, помислете за следния сценарий от проучването на Аркес и Блъмър:

Да предположим, че сте похарчили 100 долара за карта за ски уикенд в Мичиган. Няколко седмици по-късно купувате карта за 50 долара за ски уикенд в Уисконсин. Мислите, че ще се насладите на ски пътуването в Уисконсин повече от това в Мичиган. Когато прибирате току-що закупената карта за Уисконсин в портфейла си, забелязвате, че пътуването до Мичиган и Уисконсин са за един и същи уикенд. Късно е да продадете която и да е от двете карти и не можете да ги върнете. Трябва да използвате само едната. Кое пътуване ще изберете? (15)

А вие кое пътуване ще изберете? Това, което струва повече, или това, което ще ви донесе по-голямо удоволствие?

Над половината от запитаните казват, че биха предпочели ски уикенда, на който ще се радват по-малко – този в Мичиган. Защо? Инвестицията в това пътуване е по-голяма (невъзвръщаеми разходи) и следователно пропиляването ѝ изглежда по-разточително. Редица други експерименти подкрепят идеята, че желанието да не прахосваш, е огромен фактор в решенията на хората. То ги подтиква да не се отказват от неуспешни действия или посока само за да избегнат невъзвръщаемите разходи.

От гледна точка на тези разходи отказът от някое неуспешно начинание изглежда като прахосване на ресурсите, които вече сме изразходвали. За хората, които успяват късно, това се равнява на усещането, че ако се откажат от докторската степен, партньорството в адвокатска кантора или кариерата в модата, всички години, през които са преследвали тези цели, ще се окажат пълна загуба на време, пари, пот и сълзи.

Представата за невъзвръщаемите разходи е основна пречка за осъществяване на положителни промени, а оттам – на по-добър живот. Има обаче допълнителни психологически фактори, които ни пречат да се отказваме, за да бъдем по-щастливи или по-успели. Според Дан Ариели – автор на бестселъра от 2008 г. „Предвидимо ирационални“ [Издадена на български от изд. НСМ-Медиа, 2012 г. – Бел. прев.], съществува едно психическо състояние, което ни пречи да се отказваме дори когато е нужно. Нарича се „когнитивен дисонанс“ (16). Ариели твърди, че ако сме действали по-продължително по определен начин, започваме да оправдаваме поведението си повече, отколкото е необходимо. Ако вложим десет години в дадена работа (дори всеки ден да сме я презирали), ще си внушим, че я обичаме. Нещо повече, според Ариели всъщност ни харесва да страдаме за неща, които обичаме. Толкова ни харесва, че щом страдаме за нещо, решаваме, че трябва да го заобичаме! Изтъква, че различните видове братства, клубове, армията и спортните отбори се възползват от тази психологическа склонност, като карат своите членове да страдат от унижения или крайни трудности. Процесите трансформират унижението в лоялност, свързвайки силното желание за принадлежност с не по-малко силното желание да оправдаем своите действия.

Понякога може да ни излезе скъпо да не изоставим инвестициите си в колежа, работата или неподходящата за нас посока. Когато упорстваме в нещо, което не ни върши работа, изпускаме други потенциално ценни възможности. Както показват поведенческата икономика и психология, истинската загуба не е да жертваме миналото, като се откажем от неуспешното начинание. Тя е да жертваме бъдещето си, като не се насочим към нещо по-добро.

• • •

Наречете го „стратегическо отстъпление“. Погледнете на него като на повратна точка или прераждане. Ако играете на карти, можете да го сравните с момента, в който „знаеш кога да се откажеш“. Факт е, че да знаете кога да пуснете нещо и да промените посоката, е не по-малко важно, отколкото да знаете кога да устоявате в избраната посока. Всички сме съжалявали, че не сме се отказали от някоя работа, която ни е водела в задънена улица, или не сме прекратили по-бързо някоя затормозяваща или нещастна връзка. Когато се откажем от нещата, които не ни вършат добра работа, освобождаваме силата на волята и постоянството си за нещата, които наистина имат значение. Всички разполагаме с ограничено време и внимание.

Ако се откажем от нещо, това не означава непременно, че сме слаби или мързеливи. Понякога е признак, че сме честни със себе си. Предаването е начин да кажем Не. То често може да е най-доброто, което можем да направим, за да подобрим живота си, независимо дали го казваме на късен нощен имейл, на работа, на град, или на непостижима цел. Ако се замислим, ще видим, че всеки успешен или изключителен човек в даден момент се е предавал. В своята книга „Дълбоките води: да знаеш кога да се отказваш и кога да продължаваш“ Сет Годин твърди, че истински успелите хора умеят „да се отказват мъдро“ (17) и променят курса, щом разберат, че той нямада ги приближи към крайните им цели. Ограничавайки своите загуби, успелите хора пренасочват времето и енергията си към нещата, които продължават да ги движат напред. „Усетът кога да се откажете от непродуктивните дейности ви изпълва с чувството, че притежавате власт над живота си“ – казва Годин.

Съществува ли уловка в капитулацията? Да. Когато се откажем от нещо, утвърждаваме истинската си същност и таланти, а това изисква да поемем лична отговорност. С този акт признаваме както своите граници, така и своя потенциал. За повечето от нас подобен тип лично решение демонстрира високо ниво на осъзнатост. Когато имаме нужда от сила да променим курса на живота си (ако се окаже, че вървим по грешен път), можем да я открием в способността да се откажем.

Ето ви ключът: в отказването се крие сила.

Когато се откажем с основателна причина, не означава, че сме се предали окончателно. Не сме се покорили, не сме се признали за победени. Означава просто, че дадена дейност не ни подхожда; опитали сме нещо и не сме го харесали. В този смисъл отказването е част от процеса на откривателство. Акт, чрез който се самоопределяме, независимо дали става въпрос за изоставяне на клуб, училище, работа, или хоби. Насилственото упорство и безпрекословната преданост води до атрофия, до бавна смърт. Отказването обаче е жизнен процес на растеж.

Както казва Стивън Левит – съавтор на „Големите измами и как всички участваме в тях“ [Издадена на български от изд. Кръгозор, 2006 г. – Бел. прев.]:

Ако трябва да дам най-важното обяснение за начина, по който успях да постигна успех в областта на икономиката въпреки всичко, то е, че се отказвах. От самото начало моята мантра бе: Проваляй се бързо. Когато за почна със 100 идеи, имам късмет, ако 2 или 3 от тях изобщо се превърнат в научни статии. Едно от големите ми умения като икономист беше да разпознавам кога е необходимо бързо да се проваля, да съм готов да прекратя проекта веднага щом разбера, че вероятно няма да постигне успех. (18)

Имайте предвид, че за късно изкласяващите отказването не е непременно завинаги. Много от нас напускат училище, а след това се връщат. Ето защо празните години в образованието (виж Глава 3.) станаха толкова популярни. При тях отказването е вид търпение. Тялото или умът ни проговарят (а ние, като късно изкласяващи, се вслушваме в тях), че не сме достатъчно готови за определено предизвикателство или етап от живота. Търпението показва, че отказването често не е крайна спирка, а прогрес или етап от пътя. Благодарение на него разгаряме пламъка на своята страст: фотографията прераства в създаване на филми, поезията се превръща в копирайтинг, юридическият факултет продължава в посока правоприлагане, трудните години следване на медицина се трансформират в дългогодишна кариера като медицинска сестра.

Как можем да открием истинското си призвание, ако не опитваме различни неща и не се отказваме, когато се налага?

Няма друг начин.

Тук възниква следният важен въпрос: как да разберем кога е време да се откажем? Лесен отговор няма. Да се откажеш, е лично решение, но изследванията могат да ни предложат няколко полезни съвета. Стивън Левит веднъж казва по отношение на славата на „Големите измами и как всички участваме в тях: Отказал съм се от почти всичко, в което не съм добър (19). Според Хал Аркес – експерт по невъзвръщаемите разходи: „Първото, което трябва да направите, е да дръпнете този лейкопласт, и то бързо“. (20) Аркес вярва, че хората, които наистина са успешни в напускането на работа или осъществяването на сериозен поврат, вземат решението бързо и действат незабавно. Той казва: „Мисля си как човек не трябва да поглежда назад – знам, че това е клише, но толкова много хора, които са в състояние да преминат към нещо друго, просто продължават със старото“. Лично аз вярвам, че човек трябва да се откаже, когато разполага с ясна представа за план Б, има визия за своето прераждане. Отказването от някой неуспешен път в живота, точно както и отказването от лош навик, е по-лесно, ако има с какво да го заменим.

Най-важният урок за отказването (надявам се да го запомните) е, че то е признак на сила, а не на провал. Трябва да преодолеем естествената си склонност да се подвеждаме по страха от невъзвръщаемите разходи. Трябва да видим отказването такова, каквото всъщност е, а именно: добродетел – способността „да се проваляш бързо“ и пъргаво да правиш обрат.

Факт е, че всички се отказват. Успешните късно изкласяващи просто са по-добри в това.

Към книгата „Хората, които успяват късно“
Авторът Рич Карлгард чете откъс от книгата си