Авторът Даниел Божков-Дефото „дефектира от България през 1983 и живее в Калифорния“, пописвайки „разчекнат между комунизма в България и капитализма в Америка“. ХИМНИ НА АБСУРДА е сборник с есета, гравитиращи около житейски нелепици и парадокси – някои с български, други с американски произход.
***
Аспирин надолу
Към края на ХХ век стана ясно, че съм влязъл в списъците на сенчести служби: подлежа на наблюдение, разработка и специално внимание. И тук и там. Всеки път, когато влизам в УСА, ме задържат за вторичен контрол и подлагат на разпит: защо ходите в България, с кого се срещате, към коя държава сте лоялен, защо поддържате двойно гражданство... и прочие миазми на блатна тиня.
Добре, обаче аз съм беглец от железните клещи на българската Държавна сигурност и калявал стоманата си от техните методи.
През 2007-а, едва дочакал да навърши 18 години, изведох първородния син Кирил за два месеца в България, Австрия, Сърбия, Турция. Тръгваме обратно със свръзка в Денвър, Колорадо! Верен на интуиция и опит, предупреждавам Кирил за приближаващата схватка.
В момента, в който прекара паспорта ми през магнитното устройство, лицето на офицера светна от радост. Чете с огромен интерес по монитора, взе двата паспорта и ни съпровожда до офис на спецслужба. Чакаме дълго; изпускаме връзката за Калифорния.
Вика ме корпорално разширен офицер за разпит. Агресията тежи във въздуха. Киро стои зад мен. Въпросите се степенуват по абсурдност. Кара ме да си изпразня джобовете. Рови в портфейла ми. Повтаря въпросите в обратен словоред! Визуализирам надписа „Не нам, не нам...“ на Руски паметник.
– Защо ходите в България? – отново!
– Защото съм българин.
Оня се вбеси, взе да размахва паспорта пред лицето ми и крещи:
– YOU ARE an AMERICAN!* (* Ти си американец!)
С равен тон обяснявам, че съм американски гражданин, но съм етнически българин, винаги ще бъда такъв и за бонус вадя българския си паспорт. Сега аз го размахвам:
– Двойно гражданство!
Офицерът измуча на умряло и зове за помощ – явява се друг униформен. Ето – викам си на акъла, – почва се неустоимата извечна игра на архетипове – доброто и лошото ченге. Новият офицер – спретнат, усмихнат, с любезен, умерен глас, почва разпит от А до Я. В центъра на гравитацията отново е клишето: „Какво правите в България?“.
Сега аз се привеждам напред. С тих поверителен глас обявявам, че съм участвал в световно съревнование! Състезание по търкаляне на кръгли хапчета аспирин надолу по наклон.
Добавям:
– Аз лично предпочитам Bayer от Мексико, щото са по 500 милиграма. Малко са по-тежки, но се валят добре.
Отне им около 30-ина секунди да стоплят. Доброто ченге пребледня, лошото се изрина в червени петна.
Кирил се разкрещя, че си знае конституционните права, а аз, милинкият аз – много се харесвам!, достигнах до пълното органично познание на извечната сентенция „От трън, та на глог“.
