Веселина Пенкова, студентка по психология

Имам автоимунно заболяване и веднага мога да се сетя за минимум още 3 проблема, които го съпътстват.

През последните години научих много за това как да контролирам автоимунното си състояние, така че то да не ми пречи на ежедневните дейности. Разбрах доста и за режима на хранене и неговата основна роля в поправянето на чревните и мозъчни бариери.

Един ден си дадох сметка обаче, че не знам почти нищо за начините за справяне с психоемоционалното страдание, което върви редом с хроничните физически симптоми и конкретните диагнози. Фокусирана основно върху физическото ниво, бях забравила да работя за възстановяване на психическата си цялост и за връщането на щастието обратно в живота ми всеки ден. До момента, в който осъзнах, че там, на повърхността, на физическо ниво, се бях изчерпала и нямаше какво повече да поправям, защото се чувствах по-здрава и отпреди да се разболея. Но толкова се бях скрила в болестта, че я използвах като защита да отказвам да се изправя пред по-важните теми и конфликти в живота ми. Като важен мотив се открои също осъзнаването, че емоционалното ми тяло се затваряше, за да се предпази, когато ставах свидетел на страданията на другите. Установих, че имам нужда да остана в момента, тук и сега, но да не се затварям. Разбрах, че това е причината за периодичните прегаряния, които имах и които ме държаха със седмици, когато исках да подкрепя всички с подобни на моите здравословни проблеми, но в края на деня не ми оставаха сили за себе си. Имах нужда от по-мъдър подход, чрез който да отработя моя собствен дистрес, но и да успея да запазя себе си пред страха, фрустрацията и разочарованието на другите с подобни проблеми. А какъв по-добър начин от този, първо да успея да разбера себе си?

Научих се да разпознавам сигналите на тялото си, защото алтернативата беше катастрофална. Стремя се всеки ден да не бъда реактивна и осъждаща себе си, а да се отнасям към единствените тяло и душа, които имам, с повече мъдрост, състрадание, разбиране и любов. Този подход е много целебен за имунната система, но съществува необходимостта да се създадат специфични условия, които да поканят това отношение към себе си и към околните в сегашно време.

Когато ръцете ми започват да изтръпват, знам, че е време да отхлабя възела на контрола и да оставя нещата просто да се случват, защото контрол имам само в територията на моята личност, а всичко останало зависи от отношението ми. И да допусна, че съм човек и ми е позволено да греша и да се чувствам несигурна. И че не е слабост да поискам помощ. И че имам право на почивка, без да изпитвам вина за това.

Разбрах защо имунната ми система се беше обърнала срещу мен – защото таях толкова много гняв и агресия от всяка една болка и обида, които бях преживяла, но избирах да ги потисна и да се старая да не ги изваждам на показ, като слагах граници на всичко и всички. Най-вече на себе си. Нямах представа, че невъзможността да покажа автентичен гняв объркваше имунната ми система и я насочваше срещу мен.

Забранявах си да се трогвам, да чувствам, да живея в настоящия момент, да допускам до себе си. Исках да бъда силна, смятах, че нямам право да се ядосвам и че ако се ядосвам, няма да ме харесват. Всичките ми защитни механизми бяха активирани и пречеха на проникването на всякаква нова информация в съзнанието ми. За всяко „ДА“ имах по две „НО“. По същия начин и телесните ми защити се бяха насочили към външните дразнители, които обявявах за свои врагове. Но не допусках, че най-големият си враг съм самата аз, с всички наложени забрани, критерии и изисквания към себе си и с всички самоприложени наказания в случаите, в които не отговарях на собствените си очаквания. Смятах, че целият свят е моя отговорност и мога да се справя с всичко. С две думи, ако не вършех нещо, не съществувах и някак трябваше да оправдая съществуването си.

След натрупването на познания и опит, през призмата на времето започнах постепенно да приемам все по-спокойно всички травми, злополуки и болести, които ме бяха връхлетели. Разбрах, че няма кой да свърши работата вместо мен и че магически хапчета и изцеление за един ден не съществуват. Едва когато започнах да съм в мир със случилото се, получих възможност да направя разликата и да избера един по-смислен и осъзнат път - по-болезнен, но и по-успешен от празните, утъпкани вече пътища.

„Болестта като път“ на д-р Далке и Торвалд Детлефсен ми помогна да видя някои основни модели, по които попадаме в колелото на страданието, както и да разбера как можем да се измъкнем от него. Това включва изграждане на осъзнаване за нашата истинска същност и работа върху незадоволените ни нужди, които блокират цялостното оздравяване на тялото, духа и ума. Този труд е необходим и значим за всеки, който иска да се освободи от ненужната болка и болест на ума и тялото и да се върне към всъщност естественото за човека състояние на спокойствие и присъствие в настоящето. През моя опит аз горещо препоръчвам тази книга на желаещите да бъдат по-ефективни в здравното си ограмотяване и на всички вярващи, че неизлечимо значи просто неопределено.

Емоциите оставят трайни отпечатъци в тялото, внасяйки в него безпорядък, който разказва цяла история - история с кулминация от една дългогодишна борба за отстояване на себе си. Именно да разчитам и интерпретирам своята лична такава история, както и да приложа на практика наученото от нея, ми помогна до голяма степен и книгата на д-р Далке и Торвалд Детлефсен.

Свързани с темата:
Още споделено от читетели
За Болестта като път, символ, философия и програма за действие
Марияна Златарева като читател и управител на КИБЕА
Интервю с Лучана Узунова, инициатор и организатор на семинара
Моят опит на начинающ
Към семинара „Болестта като символ“
Видеообръщение на д-р Р. Далке към будните българи