Мирогледът като лечение и антикризисна програма. Моят опит с „Болестта като път“

Мирогледът като лечение и антикризисна програма. Моят опит с „Болестта като път“

Не правете моята грешка. Преди много години ми попада книгата и аз решавам направо да си взема каквото ми трябва. Тоест, прескачам първата част с теориите и задълбавам във втората половина с конкретните болести. Какво пък, викам си, доста съм попрочела по темата, така че пропускам алабализмите – и към целта. Да, ама не! В резултат опорочих  първата си среща с книгата, изплъзнаха ми се и болестта, и пътят. Причината е банална – оказах се неподготвена да приема връзките и тълкуванията в конкретната втора част без нагласата, която изгражда теоретичната първата част. Следствие първо: пропуснати ползи и мултиплицирани вреди, а и минаха години, преди отново да отворя книгата. Урок първи: „Болестта като път“ се чете отначало, дума по дума. Казват си го авторите в началото, но вехти циници като мен винаги си имаме едно на ум. Което явно не ни прави нито мъдри, още по-малко здрави.

Инак двояко възприемам психосоматичната теория на авторите. Някои неща прегърнах веднага, други не приемам и досега. Смятам, че този подход е най-полезен, доколкото отдава дължимото и на двата полюса. И ако глобалната причина за страданията на човека е в двуполюсния модел на съзнанието му, в извечния центробежен опит на егото да се конфронтира с цялото, ето моята първа центростремителна крачица към здравето според философията на психосоматиката. Не е малко, нали, хер Далке?!

Моят случай – здравето. Налага се да се отуча да живея живота си във, чрез и почти изцяло в главата. Удобното ми алиби винаги е било, че това е моят работен инструмент и е нормално всичко да минава през нея, да се осмисля, обработва и нарежда в някаква система, която ще ми облекчи живота. Нещо такова. Е, нито животът ми се облекчава, нито главата ми издържа подобни напрежения. И сега ми предстои да я разтоваря от главенстващата й роля, да върна автономията на останалата част от своята анатомия, която да оставя да си поеме функциите и отговорностите. Проста работа. Проста работа?

Моят случай – в по-широк смисъл. 20 години от живота ми минаха на едно работно място. Обичах го, бях сред хората, които го основахме, и сред тези, които хлопнахме вратата за последно, когато едни доморасли академични стратези, чиято визия се изчерпва с растежа на печалбата, го закриха. Но това е друга тема. Всяко работно място си има цикъл с привикване, възход, кулминация и спад; казват, че траел около три години. Някъде към 6-та вече усещах, че мухлясвам там. Наум си пожелавах „да стане, ако трябва най-лошото, само да приключи тази агония“. Е, приключи, хлопнаха му кепенците. И аз реших, че и животът ми приключи. Господ обаче е голям шегаджия и тези, които ни закриха, ме поканиха на работа. Реших, че нямам друг полезен ход и приех. Година и половина продължи най-страшната професионална агония в живота ми. Не бях на мястото си, гневът ме ядеше отвътре, усещах, че ракът ми помахва приятелски с щипка от съвсем близкото бъдеще. Добре, че нещата стигнаха до момент, в който просто осъзнах – за милимунда време – дотук съм, повече не може! От там насетне нещата се развиха главоломно положително за мен. Но това е друга тема, за нея – пак отделно. Въпросът е, че през цялото време, докато нищех причините за катаклизмите, които ми се изсипаха на главата (къде другаде?!) за година и половина – две, и винях за тях разни хора, ЗНАЕХ, че съм ги предизвикала. Знаех го през цялото време, но емоциите изкривяваха картината. Туйто: всичко, което ни се случва, сме пожелали някога на някакво ниво на съзнанието си, справка – „Болестта като път“, вж. частта за злополуките и прочее „внезапни“ беди.

Но – да, не приемам всичко в книгата. По трудния начин обаче научих, че ако човек поне малко от малко милее за себе си, трябва сериозно да разшири пространството между стимула/дразнителя и реакцията. Тоест, преди да отхвърли дадена аргументирана теория като нелепа, ирационална и абсурдна, преброява наум две-три … стада овце и приема, че има и такова обяснение. От опит знам, а авторите го обосновават, че е по-добре да пуснеш такова познание през вратата, за да не влезе през прозорчето на мазето и да те задейства отдолу нагоре. С други думи, пускаме го доброволно в съзнанието си, за да не окупира доброзорно подсъзнанието. Или несъзнаваното. Там подмолните действия на отхвърленото познание ни работят още по-коварно, бетер отхвърлена жена, а и уроците са по-сурови. С което стигаме до

Урок втори: умната с умните теории на подготвени хора, особено с теориите, които ни се струват нелепи!

И урок трети, който е колкото банален, толкова неотменен: човек трябва да е честен със и пред себе си (с другите е по-лесно). Това е и отправната точка на излекуването.

Харесвам книгата, защото признавам тази методология, вярвам в основните й принципи, в последователната им аргументация. В аналогиите като водещо начало в света на цялото, където частното – човекът, е негово повторение. Вярвам в ключовата роля на честността, тук към себе си. Която обаче не оставя пространство за маневриране – или си признаваш и приемаш, с което започва лечебният процес в класическата психотерапия.

Или пък не го правиш, само дето така приближаваш скоропостижното си финале, което никак няма да е гранде.

Дара Цветкова

Още по темата:

Марияна Златарева за книгата като читател и управител на КИБЕА
Интервю с Лучана Узунова, инициатор и организатор на семинара
Споделени мнения за книгата
За Болестта като път и символ, философия и програма за действие
Видеообръщение на д-р Р. Далке към будните българи

Още от Мнения за книги

Ръководство за 12-седмичен курс по творческо писане

Плюс психотерапия за творци, които търсят начин да изживеят призванието си

Много питахте за тази книга, ето я пак. В чест на 30-то ѝ юбилейно издание ви предлагаме отново близка среща с творческото ви начало, при това насаме, в защитена среда....

Предговор: „За архитектурата“ на Витрувий

Елена Йонкова, преводач на текста от латински

Единственото произведение за теорията на античната архитектура и по-специално за архитектурата и строителната техника на Древен Рим, достигнало до наши дни, е прочутият трактат...

Витрувий и неговата вселена

Проф. д-р арх. Георгий Станишев за класическия труд на Витрувий „За архитектурата“

Никога не чета книгите, които трябва да тълкувам... За да не се повлияя...

Оскар Уайлд

Текстовете, написани върху книгата на Витрувий, многократно...

Архив

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА