Не правете моята грешка. Преди много години ми попада книгата и аз решавам направо да си взема каквото ми трябва. Тоест, прескачам първата част с теориите и задълбавам във втората половина с конкретните болести. Какво пък, викам си, доста съм попрочела по темата, така че пропускам алабализмите – и към целта. Да, ама не! В резултат опорочих  първата си среща с книгата, изплъзнаха ми се и болестта, и пътят. Причината е банална – оказах се неподготвена да приема връзките и тълкуванията в конкретната втора част без нагласата, която изгражда теоретичната първата част. Следствие първо: пропуснати ползи и мултиплицирани вреди, а и минаха години, преди отново да отворя книгата. Урок първи: „Болестта като път“ се чете отначало, дума по дума. Казват си го авторите в началото, но вехти циници като мен винаги си имаме едно на ум. Което явно не ни прави нито мъдри, още по-малко здрави.

Инак двояко възприемам психосоматичната теория на авторите. Някои неща прегърнах веднага, други не приемам и досега. Смятам, че този подход е най-полезен, доколкото отдава дължимото и на двата полюса. И ако глобалната причина за страданията на човека е в двуполюсния модел на съзнанието му, в извечния центробежен опит на егото да се конфронтира с цялото, ето моята първа центростремителна крачица към здравето според философията на психосоматиката. Не е малко, нали, хер Далке?!

Моят случай – здравето. Налага се да се отуча да живея живота си във, чрез и почти изцяло в главата. Удобното ми алиби винаги е било, че това е моят работен инструмент и е нормално всичко да минава през нея, да се осмисля, обработва и нарежда в някаква система, която ще ми облекчи живота. Нещо такова. Е, нито животът ми се облекчава, нито главата ми издържа подобни напрежения. И сега ми предстои да я разтоваря от главенстващата й роля, да върна автономията на останалата част от своята анатомия, която да оставя да си поеме функциите и отговорностите. Проста работа. Проста работа?

Моят случай – в по-широк смисъл. 20 години от живота ми минаха на едно работно място. Обичах го, бях сред хората, които го основахме, и сред тези, които хлопнахме вратата за последно, когато едни доморасли академични стратези, чиято визия се изчерпва с растежа на печалбата, го закриха. Но това е друга тема. Всяко работно място си има цикъл с привикване, възход, кулминация и спад; казват, че траел около три години. Някъде към 6-та вече усещах, че мухлясвам там. Наум си пожелавах „да стане, ако трябва най-лошото, само да приключи тази агония“. Е, приключи, хлопнаха му кепенците. И аз реших, че и животът ми приключи. Господ обаче е голям шегаджия и тези, които ни закриха, ме поканиха на работа. Реших, че нямам друг полезен ход и приех. Година и половина продължи най-страшната професионална агония в живота ми. Не бях на мястото си, гневът ме ядеше отвътре, усещах, че ракът ми помахва приятелски с щипка от съвсем близкото бъдеще. Добре, че нещата стигнаха до момент, в който просто осъзнах – за милимунда време – дотук съм, повече не може! От там насетне нещата се развиха главоломно положително за мен. Но това е друга тема, за нея – пак отделно. Въпросът е, че през цялото време, докато нищех причините за катаклизмите, които ми се изсипаха на главата (къде другаде?!) за година и половина – две, и винях за тях разни хора, ЗНАЕХ, че съм ги предизвикала. Знаех го през цялото време, но емоциите изкривяваха картината. Туйто: всичко, което ни се случва, сме пожелали някога на някакво ниво на съзнанието си, справка – „Болестта като път“, вж. частта за злополуките и прочее „внезапни“ беди.

Но – да, не приемам всичко в книгата. По трудния начин обаче научих, че ако човек поне малко от малко милее за себе си, трябва сериозно да разшири пространството между стимула/дразнителя и реакцията. Тоест, преди да отхвърли дадена аргументирана теория като нелепа, ирационална и абсурдна, преброява наум две-три … стада овце и приема, че има и такова обяснение. От опит знам, а авторите го обосновават, че е по-добре да пуснеш такова познание през вратата, за да не влезе през прозорчето на мазето и да те задейства отдолу нагоре. С други думи, пускаме го доброволно в съзнанието си, за да не окупира доброзорно подсъзнанието. Или несъзнаваното. Там подмолните действия на отхвърленото познание ни работят още по-коварно, бетер отхвърлена жена, а и уроците са по-сурови. С което стигаме до

Урок втори: умната с умните теории на подготвени хора, особено с теориите, които ни се струват нелепи!

И урок трети, който е колкото банален, толкова неотменен: човек трябва да е честен със и пред себе си (с другите е по-лесно). Това е и отправната точка на излекуването.

Харесвам книгата, защото признавам тази методология, вярвам в основните й принципи, в последователната им аргументация. В аналогиите като водещо начало в света на цялото, където частното – човекът, е негово повторение. Вярвам в ключовата роля на честността, тук към себе си. Която обаче не оставя пространство за маневриране – или си признаваш и приемаш, с което започва лечебният процес в класическата психотерапия.

Или пък не го правиш, само дето така приближаваш скоропостижното си финале, което никак няма да е гранде.

Дара Цветкова

Още по темата:

Марияна Златарева за книгата като читател и управител на КИБЕА
Интервю с Лучана Узунова, инициатор и организатор на семинара
Споделени мнения за книгата
За Болестта като път и символ, философия и програма за действие
Видеообръщение на д-р Р. Далке към будните българи