Болестта като път и символ, философия и програма за действие

Болестта като път и символ, философия и програма за действие

Много неприятна книга. На първо място, дезактивира свидното ни алиби, че всички наши болести и страдания идват отвън, че злополуките ни сполитат внезапно и пряко нашата воля. На второ място, ни сблъсква челно с истини за нас самите, които дълбоко ни разстройват. Естественият порив е да ги обявим за абсурдни, недоказани и невалидни. В смисъл, че не важат за нас, за другите може.

Не че твърденията на д-р Рюдигер Далке и Торвалд Детлефсен са непознати. Психосоматиката не е от вчера, популярността й се дължи отчасти и на тази книга. Но че връзките, аналогиите и посланията в нея звучат шоково – факт. Който твърди обратното или не е съвсем наясно, или кокетничи. Или се храни със слънце и работи медитация по 25 часа денонощно.

„Болестта като път“ е преведена на български от двайсетина години и досега КИБЕА я преиздава няколко пъти, явно при този интерес ще продължи. Мненията за нея из родните и чуждите форуми се люшкат между осанна и разпни го: от „адски текст, който едва прочетох“, до „благодаря за тази книга…“, от „много е лесна за разбиране, нещата са прости“ до диаметрално противоположното. Лично на мен не ми изглежда просто. (Още споделени мнения – тук).

Което идва да покаже, че „Болестта като път“ е предизвикателство колкото за върлите отрицатели на психосоматиката, толкова и за горещите й почитатели.

За напредналите и почитателите. Ако сте от тази група, вероятно владеете езика на своята болест (отивало й само единствено число). Честито, вие сте сред избраните, способни да приемат, че: Болестта има дълбок смисъл и играе основна роля за еволюцията на човека. Симптомът е знак, че нещо ни липсва (а не че нещо ни има) и може да се разглежда като физически израз на психически конфликти. Боледува не тялото, а съзнанието, значи болестта предава скритите послания на психиката. Човек не се разболява, човек е болен. А е болен, защото е създание полярно, мисли се за нещо отделно от цялото, следователно само той може истински да се излекува, стига да признае своята полюсност, полярност и его-центричен модел. Само умението да приемаме и съзерцаваме света, без да го съдим и променяме (което няма общо с апатията), ни носи покой. Сами и изцяло сме отговорни за болестите и злополуките, защото ни се случва само това, което сме си пожелали на някакво ниво.

Колкото до конкретните болестни картини, щом сте наясно с философската база, значи знаете и, че отчасти: възпалението е знак за нерешен конфликт, алергията – за скрита агресия, астмата – за страхове, бъбреците – за конфликт с партньора. Захарният диабет подсказва за проблеми с отдаването и приемането на любов, увреденият черен дроб – за „прекомерност“ и мания за величие, но и дефицит на мироглед, безсънието – за зависимост от властта, контрола и интелекта; главоболието – за големи амбиции, стремеж към перфекционизъм и преекспониране на ролята на интелекта и т.н. Разбрали сте защо злополуките са „карикатура на собствените проблеми“, как си поръчваме „внезапните“ злополуки и какво ни казват те. 

За не толкова напредналите и колебаещите се. Предлагам да сключим психологически договор с типа читател, чиято болест го е разпънала на кръст(опът), на „ти“ е с конвенционалната медицина и леко се стеснява от духовната такава. Ако „Болестта като път“ е първият ви сблъсък с познанието на психосоматиката, ето един непоискан съвет. Не бързайте да я отписвате поради бруталистичните за крехкото ни его връзки ум/мисли/възприятия – тяло – душа – болест, преди да сте понавлезли. Залогът, в случая възможността да си помогнете – и не само здравословно (мислете в мащаб), е сериозен. А и ако познавате нещо, което блокира ресурсите ви повече от болестта и болката – вашата или на децата ви примерно, или пък ви е връхлитал по-вледеняващ въпрос от „какво ми/им има?“, обадете ни се. Ето затова тази книга се чете от самото начало, дума по дума. От което произтича реторическият въпрос:

Защо болестта е път, а не скоростна отсечка?

Да се нарече тази книга просто „наръчник“, означава да се осакати мащабът й. „Болестта като път“ е инструмент за изграждане или коригиране на мирогледа – оттам за възстановяване на нарушената хармония, ерго, на здравето. Тя стъпва върху разбирането за единството на света, оттам върху философията на аналогията. Каквото горе – това и долу, каквото вътре – такова вън. Поразително е на какви нива се манифестира принципът, че човекът като микрокосмос е огледало на макрокосмоса. Приемем ли този тип осъзнатост, преодолеем ли първоначалния шок от неприятните истини за себе си, стъпим ли на пътя на самопознанието, забравили всякоя претенциозност и оборудвани единствено с честност, „образно мислене, фантазия, асоциации, ирония и усет за езиковия подтекст“, има надежда. Затова книгата се чете дума по дума, от самото начало, без да се прескача теорията, за да не ни преседне практиката от втората половина. Аз се пробвах, не стана.

И все пак – да, много е неприятна тази книга, която непрекъснато ни напомня „с каква грандиозна мъдрост и ирония действа болестта“. Човек и добре да живее, докъм 20-та страница вече му е светнало, че приказките за единството на света, хармонията на вселената и прочее освен патетична възбуда пораждат едно противно следствие, което осезаемо трови битието ни. Съгласно него болестта ни заставя да интегрираме в живота си неща, които не-, под- или съвсем съзнателно сме изтикали в света на сенките. Уви, тъкмо те ни липсват, за да сме цел(остн)и, тоест здрави. Колкото по-бързо изкараме тази сянка на светло и без срам си я припознаем, толкова пò удължаваме обратния си път към царството на минералите. Нали сме част от него и болни или здрави, там ще се върнем...

Кой знае, може би ако приключим този си път като еволюирал и по-ценен минерал, хигиената на преражданията ще ни отреди по-добра стартова позиция следващия път.

Послеслов. Или предисловие?

Винаги ме е дразнел фактът, че стойностни книги увисват непредставени официално, какъвто до този момент беше случаят с „Болестта като път“. И ето на – двайсетина години след първото издание на български, една млада жена намира в книгата решение на здравословен проблем. Щом помогна на мен, защо да не помогне на повече хора, хич не се пита тя и кани д-р Рюдигер Далке в България. Той пък намира пролука в натоварения си график се съгласява да дойде. „Предай нататък“ в чист вид. Всеки от нас е свободен да реши дали (1) да лекува инфекцията си с антибиотици, билки, хомеопатия и т.н. или (2) да потъне в рефлексия за нерешените си конфликти. А и едното не изключва другото. До момента, в който второто не премахне нуждата от първото. Как става това, ще ни разтълкува д-р Рюдигер Далке на 25 ноември.

Дарина Цветкова

Още по темата:

Марияна Златарева като читател и управител на КИБЕА - тук
Интервю с Лучана Узунова, инициатор и организатор на семинара - тук
Споделени мнения за книгата - тук
Моят опит на начинающ – тук
Към семинара „Болестта като символ“ - тук
Видеообръщение на д-р Р. Далке към будния българин - тук

Категория: 

Още от Мнения за книги

Kibea.net

Желая да получавам информация за всички нови книги и събития на ИК „Кибеа“.