Дъщеря и майка предприемат пътешествие в Скалистите планини малко след като майката е диагностицирана с алцхаймер. Приключението ще донесе прозрения и изцеление за младата жена, лъч светлина и топлина в сгъстяващия се мрак от последните години на тази, от която цял живот се е разграничавала. Дали наистина са толкова различни?...
***
ВЪВЕДЕНИЕ
Събиране на листа
Майка ми си има история, с която живее от 1966 г. и къта дълбоко в себе си. Има и алцхаймер. От мига, в който ѝ поставиха диагнозата, усещах, че двете – болестта и историята – са някак си преплетени. Изглеждаха завързани една към друга с дебело въже и ми се струваше, че ако просто успеех да ги развържа, може би щях да ѝ помогна да се освободи.
Дошла съм на този свят с историята на майка ми, запечатана в спиралата на моята ДНК. Подобно на спящо семе, поставено надълбоко в почвата и някак си прехвърлено от нейната градина в моята. Всяка дума от историята ѝ е била запечатана в моите биополимери. Сигурна съм в това. Движила се е в кръвта ми още преди да стане кръв. Била е вкарана в костния ми мозък още преди да имам кости.
Била е част от договора ми – дребният шрифт, за който Вселената, майка ми и малки частички от душата ми са се спазарили, преди да се съгласят да ме пуснат в ръцете ѝ.
Майка ми никога не казваше повече от една-две думи по въпроса – за детето, което заченала от баща ми доста преди да се оженят, за последвалото осиновяване и продължилото десетилетия криене на тийнейджърската им грешка. Не обсъждаше и свързаните с това емоции – дали, кога и как са се появили. Отколешната ѝ неприязън към думите не би ѝ го позволила; както – впоследствие – и Алцхаймерът. Затова ми повериха историята ѝ. Тя бе част от наследството ми.
Растейки, нямах представа, че разказването на историята ѝ ще се превърне в моя мисия. Като дванадесетгодишна не съм си и помисляла, че това е предназначението ми – по-скоро си мислех, че ще е нещо от рода на „да нося силиконови обувки и да казвам на хората какво да правят“. (В някакъв момент съм развила здравословна самоувереност и леко дръзка смелост, но това е друг въпрос.)
Осъзнаването дойде около 25 години по-късно, докато се разхождах в гората с майка си, а тя спря на пътеката и ми каза какво точно трябваше да направя.
Беше ясен ден в началото на ноември, ивици мъглива светлина потрепваха из гората и едролистите кленове ръсеха червено-жълти листа като подсещане за настоящото ни местоположение и накъде бихме могли да поемем.
– Мисля си да напиша книга за нас – рекох, когато свихме по любимата ми част от пътеката. – За теб. Какво мислиш?
– Книга за мен ли? – изненада се тя. – Ама аз не съм особено интересна.
И после спря насред крачка. Обмисляше нещо. Напоследък да я наблюдаваш как го прави бе като да гледаш малко дете, което се мъчи да подреди различните геометрични фигури по местата им в кутията – бавен и несигурен процес на опити да вкара синьото кубче в направения за него отвор, преди да премине към малкия червен квадрат.
– Аз ще трябва ли . . . – започна тя, докато въпросът бавно се оформяше в мозъка ѝ. – Ще трябва ли аз да пиша нещо?
– Не, мамо – отвърнах. – Няма да е необходимо да напишеш и дума.
Тя ме погледна и малките мускулчета на лицето ѝ видимо се отпуснаха. Усмихна ми се, протегна се и взе ръцете ми в своите.
– О, добре – каза, докато ги стискаше. – Аз ще вървя. А ти пиши.
И при тези думи пристъпи напред и продължи пътя си.
Бях сигурна, че ще каже още нещо, но не го направи.
Продължихме разходката си през горичка огромни кленове, които бяха разхвърляли листата си наоколо. Вдигнах едно и го подадох на мама, сякаш беше голям оранжев балон на връв. След малко тя започна игра – покриваше лицето си с листото и после бързо надничаше иззад него и казваше „ку-ку“.
– Ето ме! – рече през смях.
Когато го направи за втори път, листото се изплъзна от ръката ѝ и литна към земята. Наведох се, вдигнах го от пътеката и отново ѝ го подадох.
– За това си създадена – каза тя с необичайна яснота.
– За какво? – попитах.
– Да вдигаш всички листа, които съм изпуснала.
Малко след диагнозата на мама и доста преди тази разходка в гората с нея предприехме двуседмично пътешествие, при което преминахме през няколко национални парка и спяхме в тях на палатка. По онова време изпитвах отчаяно усещане за неотложност да науча повече за живота ѝ, да знам всичко за майка си. Мисълта, че Болестта на Алцхаймер отнема частички от нея, преди да имам цялата картина, бе непоносима. Особено след като открай време усещах липсата на някои от тях.
Имаше толкова много неща, които не разбирах. Една конкретна част от пъзела от 1966 г. никак не ми беше ясна – какво се беше случило преди и след раждането на най-големия ми брат. Но и като цяло се усещаше някаква прикритост, която не можех да определя.
Нямах думи за онова, което усещах, че остава скрито. Но имах усещане и в хода на годините то ми казваше отново и отново, че някаква част от майка ми е и винаги е била недостъпна за мен, а може би дори и за нея самата.
Болезненото желание да науча повече за майка си съществуваше в мен от много време, но нещо в него се промени след поставянето на диагнозата – смътната и притъпена болка стана пареща.
Исках да я опозная изцяло – коя е била, какво е изпитвала, съвкупността от всичките ѝ части – и възприемах съвместното ни пътуване като последен шанс – кратък миг, в който майка ми бе загубила част от филтъра си, но умът ѝ все още бе във форма. Затова се протегнах, хванах я за ръка и заедно тръгнахме в пустошта.
Понякога получаваме историите на майките и бащите си, на техните родители и на предците си преди тях. Купища думи, написани или изречени на глас, които ни казват откъде идваме и кои са били в действителност, от какво тесто са замесени. Друг път трябва да оставим историите да се надигнат от почвата в и около нас, от местата, където са били заровени и погребани. Трябва да се оглеждаме за тях, докато прелитат край нас – разпръснати във въздуха миниатюрни спори след преминалата буря, която ни покрива с фина мъгла, с нещо почти недоловимо.
Не знаех как да предам история, която нямаше думи. Не знаех как да вдигна онези листа, как да ги анализирам, да ги разгранича едно от друго и от въздуха, който дишах. Но тя ми даде отговорите. Защото ключът към разгадаването на всичко бе езикът, съвършеното владеене на безмълвието, на който ме научи по време на пътешествието ни, всичко, което живее вътре в тишината.
Сделката бе ясна. Майка ми трябваше да го изживее, а аз – да го напиша.
Щеше да бъде ръководство, нещо като наръчник за свободата на майка ми. Тогава още не знаех, че съдържаше инструкции и за собствената ми свобода.
Глава 1.
Родово съзвездие
Трябваха ми единадесет месеца, за да забележа прокъсването на тъканта, и осем думи, за да се разцепи по средата. Единадесет месеца и осем думи.
През юни 2015 г. поставиха на майка ми диагнозата „Болест на Алцхаймер“. Това бе първото, което увреди тъканта – пиронът, който се закачи и после дръпна нишките ѝ. По онова време изобщо не си давах сметка колко силно бяхме свързани с майка ми, как се застъпваха шевовете ни и че прокъсването на едната неминуемо щеше да доведе до разбридането на другата.
Казвах си, че ще успея да понеса разпадането ѝ, разкъсването на шевовете и свръзките ѝ. Казвах си също, че собствените ми шевове и свръзки щяха да останат непокътнати. Правех го с увереността, която човек има, когато не познава нещо.
Отне ми 11 месеца да осъзная, че не беше вярно. За да разбера, че пороят от въпроси, които имах за умирането на майка ми, бяха пряко свързани с въпросите за собствения ми живот. И да видя напластения гняв, който живееше неназован и неизразен между тези две места.
Трябваше да дойде моментът, в който Сара, моята терапевтка, ми заяви най-очевидната и болезнена истина: „Мислиш си, че си по-голяма от майка си“.
Чух как тъканта се разкъса. Веднага отместих поглед от Сара. Усетих как очите ми се приковаха в обувките ми. Доста е трудно, нали разбирате, да гледаш някого в очите, когато усещаш, че се разпадаш. Не знам колко секунди или минути минаха, но в един момент тя го повтори: „Мислиш си, че си по-голяма от майка си“.
Нямаше въпрос, на който трябваше да отговоря, но знаех, че тя чакаше от мен потвърждение, някакъв знак, че осъзнавах истинността на думите ѝ.
Тялото ми се раздвижи, за да даде отговора само – доста преди мозъкът ми да има възможност да осмисли казаното от Сара. Сълзи рукнаха от сведените ми надолу очи. Всичко в мен се раздвижи и сякаш вълни се заблъскаха между двете страни на корема ми. Не рухнах само поради напрежението в раменете, което ме теглеше нагоре и нагоре.
Започнах да хапя вътрешността на долната си устна, усещайки дискомфорта в тялото си. Сара улови погледа ми и почувствах как нова сълза се плъзна по лицето ми.
– Така си и мислех – рече тя.
Поклащах се леко – едва доловимо движение от петите към пръстите. Дланите ми лежаха върху бедрата и пръстите на дясната ми ръка чертаеха малки кръгове по плата на панталона ми. Всичко това – поклащането и брайловата азбука по джинсите ми – целеше да ме успокои, бях виждала майка ми да го прави неведнъж. Баба също го правеше. Космите по ръцете ми настръхнаха, щом осъзнах, че сега се поклащах аз.
Тялото ми даде на Сара необходимото потвърждение. Тялото и мозъкът са интересни в това отношение – тялото създава необходимото пространство за онова, което мозъкът ще осъзнае впоследствие.
– Почини си малко – каза тя, след като спрях да си бърша сълзите.
– Добре съм – отвърнах. – Добре съм.
Не бях добре.
Изобщо не бях мислила по въпроса. Какво точно означаваше „по-голяма“ в този контекст? За по-добра ли се мислех от майка си, за по-важна? Или пък по някакъв начин за по-мъдра?
Бих отговорила отрицателно на всички тези въпроси – категорично, когнитивно не. Но когнитивните ни способности са ограничени – граница, която телата ни, соматичната ни познавателна способност надскачат всеки път. Не е необходимо мозъците ни да разбират значението на въпроса, за да знаят телата ни отговора. А аз очевидно дълбоко в себе си знаех отговора на този. Треперенето ми го показваше.
Всъщност никога не бях виждала майка си – цялата, докрай. Съзнанието за това наред с мисълта, че изчезването ѝ вече бе започнало, бяха непоносими.
Изведнъж всичко, което изпитвах – тъгата ми, незначителността ми, срамът – ме завладяха с пълна сила. Почувствах ги в ръцете си като огромна вълна. Заридах и тогава усетих как последната нишка се скъса. И после всичко се разпадна. Само че не бях сигурна какво означаваше „всичко“. Единственото сигурно бе чувството – усещането за пълен вътрешен срив.
– Трябва да премахнеш стената между теб и майка ти – каза терапевтката ми. – Издигнатото, за да ви разделя – каквото и да е то – трябва да бъде премахнато.
Не бях сигурна какво бе издигнато, кога или дори как е било построено – но разкъсването, което усещах, раздирането на някаква вътрешна тъкан бе знак, че – все едно дали ми харесваше или не – нещо вече се случваше.
Идеята за пътуването ме осени почти в същия момент, в който усетих струите на водата.
Върни се в Монтана – каза някакъв глас в главата ми, докато влизах под душа.
Но аз току-що бях там – помислих си.
Доста пътувам, но рядко (ако изобщо) се връщам на места, където съм била. Да не говорим за такива, от които току-що съм се върнала. И нека изясня нещо: под „току-що“ имах предвид, че багажът от пътуването ми до Монтана още стоеше в антрето на къщата ми.
Грабнах сапуна и отхвърлих идеята. Тя се върна след няма и минута. Този път леко променена.
Върни се в Монтана – чух аз. – Вземи майка си със себе си.
Поспрях, преди да посегна към шампоана.
Това вече е интересно – помислих си.
Всъщност с майка ми никога не бяхме правили нещо заедно – само двете. Но предвид наскоро поставената ѝ диагноза „алцхаймер“ идеята ми се струваше добра.
Може би тя има нужда от нещо – помислих си. – Може би трябва да ѝ помогна с нещо.
Идеята, че може би аз имах нужда от нещо, изобщо не ми и минаваше през ума. Нито пък, че тя би могла да ми помогне.
Изплакнах се, излязох изпод душа и 40 минути по-късно започнах видеочат с родителите си.
След като няколко минути говорихме за дреболии, споделих идеята си.
– Хей, мамо – рекох. – Обадих се, понеже се чудя дали искаш да пътешестваме заедно.
Тя се втренчи в мен неразбиращо и после погледна татко.
Аз продължих.
– Мислех си да попътуваме – рекох. – Да вземем кола под наем, да минем през няколко национални парка, може би да спим на къмпинг по пътя.
– Какво да правим? – попита тя.
Мама изглеждаше объркана. Не можех да кажа до каква степен се дължеше на алцхаймера и до каква на факта, че майка ми по принцип ме смяташе за странен човек. Може да нямахме спомени как сме правили разни неща заедно, но бихме могли да напълним цяла папка с доказателства за това колко често решенията ми я озадачаваха.
– Да пътешестваме – отвърнах. – С кола ... и да спим на къмпинг. Само ние двете.
– Ние двете? – попита тя. – Къде ще спим?
– Ще спим в палатка – рекох.
Тя отново погледна татко. Зачудих се дали искаше разяснение, позволение или просто търсеше безопасно място.
Аз също го погледнах. Беше се обърнал към мама, но виждах блесналия му поглед. Той знаеше, че това бе рядко предложение и че ако алцхаймерът не бе влязъл в семейното уравнение, вероятно и тази идея нямаше да изникне.
– Ще спите навън – каза ѝ той, преди отново да се завърти към камерата. – Тя ще се радва да дойде – рече.
– Така ли? – попита мама, преди бързо да свие рамене и да добави: – Ами добре. Звучи странно, но добре.
Това бе знак за доверието на мама: способността ѝ да капитулира, да предава юздите. Като човек, който постоянно се бореше за контрол, ми беше трудно да разбера тази нейна черта.
Оттам пое татко.
– Кога мислиш да тръгнете? – попита ме.
– През май – отвърнах. – Но . . . ти не планираше ли да ходиш да играеш голф в Шотландия през юни? Дали да не планираме пътуването си за тогава?
Видях как погледът на татко блесна още по-силно. Получаваше се идеално – можеше да отиде на голф, без да се притеснява за мама през цялото време, а тя можеше да се впусне с мен в пътешествие, което знаех, че много ще ѝ хареса.
Татко отговори незабавно.
– Резервирай – каза ми с усмивка.
И аз точно това сторих. Направих резервациите за пътуването и после – понеже щяхме да имаме нужда от оборудване, бързо отидох с колата до магазин „REI“.
В магазина спрях пред заключена витрина, пълна с неща от рода на сгъваеми ножове и спрейове за защита от мечки. И започнах да се потя – първо подмишниците, после дланите.
Трябват ли ми тези неща? – зачудих се. – Трябва ли да ги купя?
Не знаех отговора на тези въпроси, защото – чуйте ме хубаво – всъщност никога не бях къмпингувала. Нощите, в които бях спала в палатка, се брояха на пръстите на двете ми ръце и поне три от тях бяха партита с преспиване в пустошта на Керисдейл** (известна и като поддържаната ливада в задния двор на родителите ми). Повечето други случаи бяха по време на концерти в началото на двадесетте ми години и почти със сигурност бях подпийнала. И макар че последните няколко пъти можеха да се броят за истинско къмпингуване, бях с приятели, които бяха поели грижата за свързаните с къмпинга неща. Честно казано, не си спомнях в живота ми да имаше случай – нито един, нито веднъж – когато да бях палила огън, газов котлон или да бях разпъвала палатка сама.
– Ще се справя с това – прошепнах си и изтрих длани отстрани на дънките си. – Ще се справим с това.
Но не бях много сигурна какво точно бе „това“. И все пак се чувствах призована. Сякаш каквото и да бе това, то ми бе писано, предначертано от огромни небесни съзвездия.
Три седмици по-късно с мама потеглихме за Монтана – място, известно с необятното си небе.
Към книгата
