За автоматизма на възприятията в отношенията с близките: парадокси и техните обяснения. Защо не слушаме – камо ли да чуваме – тъкмо хората, в които търсим опора и разбиране, любов и приятелство? Защо толкова често се чувстваме нечути и неразбрани от партньорите си (впрочем и обратното е в сила)?
***
„Не ме слушаш!“
„Нека да довърша!“
„Не казах това!“
След „Обичам те!“ това са най-често срещаните рефрени в близките отношения. Ако мислите, че е по-вероятно да изслушате любим човек, отколкото непознат, в действителност често е обратното. Психологът Джудит Кош разбира много добре този феномен. Тя е широко призната като авторитет в груповата терапия за двойки и нейният успех в спасяването на привидно безнадеждни бракове е документиран в книгата „Клубът на съпрузите и съпругите“ („The Husbands and Wives Club“) от Лори Ейбрахам.(1)
Когато в една късна вечер срещнах Джудит Кош в кабинета ѝ в центъра на Филаделфия, диванът и столовете бяха все още топли, а декоративните възглавнички – смачкани и разхвърляни от групата двойки, които току-що си бяха тръгнали. Бях там, за да разбера защо хората толкова често се чувстват нечути и неразбрани от партньорите си. Отговорът на Кош беше доста прост: хората в дългосрочни връзки са склонни да губят любопитството си един към друг. Не е задължително да са груби; просто се чувстват убедени, че се познават по-добре от самите тях. Не слушат, защото са убедени, че вече знаят какво ще каже другият.
Даде пример със съпрузи, които отговарят на въпроси или вземат решения един вместо друг. Може да си подарят нещо, което да разочарова и да нарани другия. Родителите може да допускат същите грешки, като приемат, че знаят какво харесват или не харесват децата им и какво биха или не биха направили. Всъщност всички сме склонни да правим предположения, когато става дума за тези, които обичаме. […]Колкото и прекрасни да са интимността и познатостта, те ни правят самодоволни, което ни кара да надценяваме способността си „да четем“ най-близките си хора.
Демонстрираха го изследователи от „Williams College“ (2) и от Чикагския университет, които в експериментална постановка, подобна на салонна игра, поставят две непознати семейни двойки, седнали на столове в кръг, обърнати с гръб един към друг. Всеки участник е инструктиран да използва многозначителни ежедневни фрази. Съпрузите казват това, което смятат, че имат предвид партньорите им, а след това непознатите правят предположения. Така например думите: „Днес изглеждаш различно“ може да означават „Изглеждаш ужасно“ или „Виждаш ли, забелязвам как изглеждаш“. Или „Хей, харесвам новия ти вид!“, или „Хм, чувствам, че нещо е различно, но не мога да го определя“. Макар двойките да бяха убедени, че брачният им партньор ще ги разбере по-добре от непознатите, те не се справиха по-добре, а в някои случаи – даже по-зле.
Подобен експеримент показва, че близки приятели също надценяват разбирателството помежду си. Свързват участниците по двойки с близък приятел, а след това и с непознат, като ги карат да изберат предмети от голяма кутия с различни отделения, в които има различни неща с еднакви имена – например компютърна мишка и плюшена пухкава мишка. Някои са видими само за един, докато други са видими и за двама. Близостта между приятелите създава илюзията за сходство, което ги прави по-склонни да приемат, че приятелите им могат да видят същите неща, които те виждат.
Те били по-малко склонни да направят тази грешка с непознати – т.е. били по-склонни веднага да посегнат към „правилната мишка“ – тази, която се вижда и от двамата, когато са насочвани от непознат.
– Разбирането „Това, което знам, е различно от това, което ти знаеш“ е от съществено значение за осъществяването на ефективна комуникация – казва Кенет Савицки, професор по психология в „Williams College“ и водещ автор на изследването. – Необходимо е за даване на указания, за преподаване в клас или в обикновен разговор. Но това разбиране може да бъде трудно постижимо, когато въпросният човек е близък приятел или брачен партньор.
Веднъж да се почувстваш свързан с някого, предполагаш, че винаги ще бъде така. Сборът от ежедневните взаимодействия и дейности непрекъснато ни оформя и добавя нюанс към нашето разбиране за света, така че никой не е същият като вчера, нито днешният аз ще бъде идентичен с утрешния. Мненията, нагласите, вярванията се променят. Така че няма значение от колко време познавате хората или колко добре смятате, че ги познавате; ако спрете да ги слушате, в крайна сметка ще спрете да ги разбирате и няма да знаете как да се отнасяте към тях.
Да разчитате на миналото, за да разберете някого в настоящето, е обречено на провал. Френският писател Андре Мороа пише: „Щастливият брак е дълъг разговор, който винаги изглежда прекалено кратък“ (3). Колко дълго бихте искали да останете с някого, който настоява да ви третира сякаш сте същият човек, който сте били в деня на запознанството си? Това важи не само за романтичните връзки, но и за всяка връзка. Дори малките деца не искат да бъдат третирани като бебета, каквито са били само допреди месеци. Предложете помощ на 2-годишно дете за нещо, с което то може да се справи, и вероятно ще получите раздразнен отговор: „Аз мога!“. Слушането е начинът, по който оставаме свързани един с друг, докато страниците в живота ни се обръщат.
Един от най-често цитираните изследователи по темата за човешките отношения е британският антрополог и еволюционен психолог Робин Дънбар. Той сподели, че ежедневните разговори са сред основните начини да поддържаме приятелство. Което означава да попитате „Как си?“ и всъщност да изслушате отговора. Дънбар е известен с т.нар. „Число на Дънбар“, което е когнитивната граница на броя хора, на които наистина можете да повлияете в социалната мрежа (4). Той го определя на около 150. Това е броят на хората, които можете да познавате достатъчно добре, за да изпиете заедно питие, ако се натъкнете на някого от тях в бар. Нямате умствен и емоционален капацитет да поддържате смислени връзки с повече от този брой хора.
Но сред тези 150 души, подчертава Дънбар, има йерархични „слоеве на приятелство“ (layers of friendship) (5), определени от времето, прекарвано с някого. Нещо като сватбена торта, където най-горният слой се състои само от един или двама души – да кажем, съпруг и най-добър приятел; с тях сте най-близки и общувате ежедневно. Следващият слой може да побере най-много четирима души, към които изпитвате голям афинитет, привързаност и загриженост. Приятелства на това ниво изискват ежеседмично внимание, за да бъдат поддържани. Оттам нататък нивата съдържат повече случайни приятели, които виждате по-рядко, и затова връзките са по-слаби. Без постоянен контакт лесно попадат в сферата на познанствата. В този момент вие сте приятелски настроени, но не сте истински приятели, защото сте загубили връзка с това кои са те, което всъщност дава тласък на отношенията. Лесно можете да пиете по бира с тях, но няма да ви липсват ужасно или дори няма да забележите веднага, ако напуснат града. Нито пък вие ще им липсвате.
Изключение могат да бъдат приятелите, с които смятате, че можете да продължите оттам, където сте спрели, въпреки че не сте разговаряли с години. Според Дънбар това обикновено са приятелства, създадени чрез обширно и задълбочено слушане в някакъв емоционален момент от живота ви – вероятно напрегнат период в колежа или ранната зряла възраст, или по време на лична криза като болест или развод. Сякаш сте натрупали много слушане, което можете да използвате по-късно, за да ви помогне да разберете този човек и да се свържете с него дори след продължителна раздяла. Казано иначе, след като сте изслушвали добре и често някого в миналото, е по-лесно да се върнете на една и съща дължина на вълната, ако сете излезли от синхрон поради физическа раздяла или след период на емоционално дистанциране, причинено от спор.
Докато седях сред смачканите декоративни възглавници в офиса на Джудит Кош, научих, че възстановяването на връзката – поне при двойките в нейните групи, не е бърз или лесен процес. Тя изисква от тях да се ангажират за цяла година с месечни 4-часови групови сесии плюс един семинар през уикенда. Освен това внимателно проверява двойките, преди да им позволи да се присъединят:
– Трябва да се уверя, че са готови и способни да се справят с тази задача. Имам предвид, че са готови да слушат не само половинките си, но и останалите в групата.
След като някога са има ли усещането за пълен синхрон, сега двойките, търсещи помощта на Джудит Кош, се чувстват безнадеждно раздалечени. И двете страни чувстват, че другият не ги чува, което ги прекъсва контактите помежду им, често както физически, така и емоционални. Идват в групата практически глухи за желанията и нуждите на другия.
– Но нещо интересно се случва, когато излеят оплакванията си пред групата – казва Кош. – Другите двойки слушат, дори ако брачният партньор на човека не слуша, което спомага за по-ясното формулиране на проблемите.
Както споменахме по-рано, внимателният слушател променя качеството на разговора.
Вероятно сте изпитвали този феномен, когато някой ваш близък (брачен партньор, дете, родител, приятел и т.н.) е разкрил нещо, което не сте знаели от разговорите си насаме, пред другиго. Може дори да сте реагирали: „Това не го знаех!“. Твърде вероятно е да се е получило така, защото другият човек е слушал по различен начин от начина, по който вие сте слушали същия разказ преди. Може би е проявил по-голям интерес, задавал е правилните въпроси, бил е по-малко критичен или по-малко склонен да прекъсва.
Помислете си как вие самите бихте могли да кажете различни неща на различни хора. Не е задължително да е свързано с вида на връзката, която имате с тях, или със степента ви на близост. Може би някога сте казали на непознат нещо, което не сте казвали на никого. Това, което разказвате и колко разкривате, зависи от начина, по който възприемате слушателя в дадения момент. И ако някой слуша повърхностно или за да намери грешки, или слуша само за да изрази своето мнение, тогава е малко вероятно да направите каквото и да е смислено разкритие и обратното.
В задълбочено проучване на група от 38 дипломирани студенти и потвърдено в по-голямо онлайн проучване сред 2000 души, представителни за всички американци (6), социологът от „Харвард“ Марио Луис Смол установява, че през малко повече от половината от времето хората доверяват най-големите си притеснения на хора, с които имат по-слаби връзки, дори с хора, които са срещнали случайно, вместо на тези, за които преди са заявявали, че са им най-близки – например съпруг, член на семейството или близък приятел. В някои случаи участниците активно избягват да споделят с хората от най-близкия си кръг, защото се боят от прояви на неучтивост, осъждане, възмездие или драма. Това повдига въпроси за избора на слушателите.
– Някои хора са много по-добри в слушането от други, но това умение може да бъде усъвършенствано, може да бъде допълнено и може да бъде превърнато във форма на изкуство – отбелязва Джудит Кош, чиито терапевтични групи за двойки могат да се нарекат „майсторски класове по слушане“.
Непресторено загрижена и с широко отворени очи ръководи груповите терапевтични сесии като диригент, насърчавайки всеки да даде повече от себе си, сякаш са музиканти в оркестър. Първоначално разговорът може да се забави и да изглежда неуместен, но в крайна сметка нещата започват да влизат в ритъм – изгражда се доверие и членовете на двойките се настройват към диалога и към пропуснатите реплики на партньора, което неизбежно води до пробиви.
– Тези хора имат огромно значение един за друг, защото се вслушват в чувствата на другия. Ако един партньор не слуша, другите слушат и така се учат. Дори някои си правят забележки, че не слушат половинките си. Случва се това, че се установява нова норма за добро свързване – казва Кош. – Виждате как хората се освобождават от лошите навици, които са изградили, защото са израснали в такава атмосфера и никога не са знаели как да слушат по-добре.
Пример за това е мъж, когото описва като типичен mansplainer – той обяснява нещо на жена покровителствено и с подчертано снизхождение. Стилът му на говорене е да поучава и да поправя и в резултат не знае как да бъде близък с никого.
– Да погледна внезапно лицето му, когато най-накрая може да чуе и да перифразира това, което жена му казва, макар и може би някак неловко, е все едно да го чуя как казва „Ооо... сега разбирам“ – продължава Кош. – Това е повратна точка както за този мъж, така и за неговата партньорка. Тук се разкъсва моделът да не знаеш как да слушаш. Докато е растял, семейството му не го е учило как се прави и не го е ценяло, затова той не го прави целенасочено.
Но колкото и добре да се опитваме да слушаме или колкото и близки да се чувстваме с друг човек, важно е да помним, че никога не можем да знаем какво става в главата на другия.
И прекаленото любопитство е най-бързият начин да загубиш нечие доверие. В „Бележки от подземието“ Фьодор Достоевски пише:
Всеки човек има някакви спомени, които не би разказал на всекиго, а само на приятелите си. Има и други неща, които не би разкрил дори на приятелите си, а само на себе си, и то тайно. Но накрая има още и други, които се страхува да каже дори на себе си, а всеки достоен човек има доста такива неща.(7)
Това ми напомня историята, разказана от Даниел Флорес – епископ на римокатолическата епархия на Браунсвил, Тексас, която обхваща 4226 кв. мили в най-южния край на щата. Подобно на Кош, той вижда много двойки с разногласия. И винаги го карат да си спомня за своите баба и дядо, които били женени 65 години, как седял на масата за вечеря като дете и чул баба си да казва за дядо му: „Никога няма да разбера този човек!“. Този момент се е запечатал в съзнанието му.
– Ето, моята баба, която обичаше този мъж и бяха заедно в добри и лоши времена, и те имаха моменти на неразбирателство – каза той.
Епископ Флорес вярва, че очакването на пълно разбиране е коренът на много проблемни взаимоотношения.
– Всички копнеем да изразим себе си пред някой друг, но ако мислим, че съществува идеален човек, който ще може да възприеме всичко това, ще бъдем разочаровани. Не че не трябва винаги да се опитваме да общуваме и да се изслушваме взаимно, защото това е любовта, дори и да не сме винаги в състояние да разбираме.
-------------------------
Слушането на хора, които не са ни близки, поражда различни пристрастия, които също са вкоренени във фалшиви предположения. Става дума най-вече за пристрастията към потвърждението (8) и пристрастията към очакванията (9), причинени от нашето желание за ред и последователност. За да осмислим един голям и сложен свят, несъзнателно създаваме папки с файлове в главите си, в които разпределяме хората обикновено още преди да заговорят. Категориите могат да бъдат стереотипи, повлияни от културата, или по-индивидуални – въз основа на опит (10). Те могат да бъдат полезни и точни в някои случаи. Но ако не сме внимателни, бързането да категоризираме и класифицираме може да ни попречи да разберем човека и да изкриви реалността. Това е синдромът „Да, да, разбрах“, който ни подвежда да правим предварителни заключения за хората още преди да разберем кои наистина са те.
Срещаме някого, който се вписва в една от нашите ментални рубрики – може би е свързано с пол, раса, сексуални предпочитания, религия, професия или външен вид – и веднага си мислим, че го познаваме или поне сме наясно с някои аспекти на личността му. Да кажем, че съм тексасец. Това промени ли мнението ви за мен?
Вероятно. В зависимост от представата ви за тексасците уважението ви към мен може да се е повишило или понижило. Същото важи и ако разберете, че тялото ми е покрито с татуировки. Това е рефлексивна тенденция на мисленето, която ви дава илюзията за разбиране и следователно намалява любопитството и мотивацията ви да слушате. Без да го осъзнавате, започвате да слушате избирателно, като чувате само онова, което отговаря на вашите предварителни представи. Възможно е дори да се държите по начин, които ме предизвиква да потвърдя очакванията ви. Между другото, шегувам се за татуировките.
Повечето хора мислят, че останалите са повлияни от стереотипи, но не осъзнават колко често самите те правят прибързани предположения. Изследванията показват (11), че всички сме отворени за предразсъдъци заради несъзнателния си стремеж да категоризираме и присъщото ни затруднение да си представим реалности, които самите ние не сме преживели. Никой не е „буден“ или напълно пробуден за реалността на човек, различен от него самия. В същото време никой не може да твърди, че споделя същия начин на мислене или ценности като хората, които смятаме за подобни на нас. Когато някой казва неща като: „Говоря като бял мъж“ или „Говоря като цветнокожа жена“ – това е невъзможно. Човек може да говори само за себе си.
Бял мъж, цветнокожа жена, евангелист, атеист, бездомник, милиардер, хетеросексуален, гей, бумър, милениум – всеки има своя уникален опит, който го отличава от всички останали, които влизат в тази категория. Правенето на предположения за еднаквост или солидарност въз основа на възраст, пол, цвят на кожата, икономическо положение, религиозен произход, политическа партия или сексуално предпочитание подценява и омаловажава всички нас. Като слушате другите, може да намерите утеха в споделените ценности и сходен опит, но също така ще намерите много точки, в които се разминавате и чрез признаване и приемане на различията се учите и научавате по-добре да разбирате наученото. Нашето слушане страда от широко прилагани и колективни идеи за идентичност, което подкопава откриването на всичко онова, което прави нас и другите хора уникални.
Това има общо две различни, но свързани теории – за социалните сигнали (12) и за социалната идентичност (13), датиращи поне от 70-те години на миналия век. Фокусирани са върху това как човешките същества косвено дават информация за своя статут и ценности. В по-примитивни времена социалните сигнали може да са били удряне в гърдите или окачване на голям брой кожи пред семейната пещера. Социалната идентификация може да е била принадлежност към определено племе. Днес измерваме социалния статут въз основа на сигнали като автомобилите, които хората карат, дрехите, които носят, училищата, които посещават (14), или, както става все по-често, съдим хората по тяхната идентификация с идеологическа фракция: алтернативна десница, либерали, консерватори, демократични социалисти, евангелисти, природозащитници, феминистки и т.н.
Съществува обратна връзка между сигнализирането и слушането. Да кажем, че виждате някого да носи тениска с надпис: „Веганите са по-добри любовници!“ или да кара камион със стикер на бронята на Националната оръжейна асоциация. Може да помислите, че това е всичко, което трябва да знаете за всеки от тях. Но е важно винаги да помните, че този, когото познавате, е личност, а не просто човек. Под повърхността има повече, отколкото можете да си представите.
В нашето все по-откъснато общество хората започнаха да афишират много по-откровено и шумно своите пристрастия – особено политическите и идеологическите – в опит бързо да спечелят лоялност и да постигнат хармония. Тези връзки осигуряват чувство за принадлежност, а и вид ръководни принципи, предоставяни някога от съответните религии, които днес просто губят привърженици (15). Освен това, когато хората се чувстват несигурни или изолирани, те са склонни да драматизират и да изповядват по-екстремни възгледи, за да привлекат внимание.
Разбира се, социалните медии са създадени специално за „сигнализиране“ (16). Като показвате, че следвате определени хора или организации или чрез ретуитване или харесване на съобщения и публикации или снимки е сигнал за собствената ви ценност и е фактор да бъдеш привлекателен и готин (17). На кого му е притрябвало да слуша хората, когато може просто да ги потърси в Google? Страница във Facebook, страница в Instagram или профил в LinkedIn ви казват всичко, което трябва да знаете. И все пак точно поради тази причина хората понякога не са склонни да дават фамилните си имена при среща с някой нов, защото ги е страх, че този човек ще ги издири в мрежата, вместо да ги опознае наистина (18). При запознанства разкриването на фамилното ви име сега се възприема като важна повратна точка във връзката. Забавянето отразява копнежа първо да бъдете опознат дълбоко и лично, да не бъдете съден по публикации, туитове и други сигнали, които в крайна сметка не ви описват наистина точно.
В поемата „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ от 1915 г. Т. С. Елиът оплаква необходимостта „да приготвиш ти лице, за да посрещаш всяко срещнато лице“. Слушането е начинът, по който откривате човека зад „лицето“ (или профила във Facebook). Това ви позволява да прозрете отвъд повърхностните сигнали и да научите повече какъв всъщност е човекът – неговите ежедневни удоволствия и какво го държи буден през нощта. Като питате и изслушвате, показвате, че се интересувате от хората, които срещате. На тези, за които ви е грижа, пък показвате, че все още предизвикват вашия интерес и загриженост, тъй като неизбежно се развиват и променят.
„Поддържането на контакта“, или „продължаване на връзката“ с някого, не е нищо повече от това да слушаш какво мисли този човек. Лесно може да изпитате самодоволство колко добре познавате най-близките си хора. По същия начин е трудно да не правите предположения за непознати въз основа на стереотипи, особено когато са подкрепени от собствените явни социални сигнали на този човек. Но слушането ви предпазва да не паднете в капан. Слушането ще преобърне очакванията ви.
