Не се стряскайте от историята в тази книга. Това не е просто автобиографичен разказ на човек, преболедувал от рак, а истинска история с щастлив край за здрав и прав младеж, който преодолява невъобразимия кошмар, в който изневиделица го хвърля ракът.
„Живот без край“ обаче не е книга за рака. „Не и на първо място.“ (Нино Раух).
Как, защо едно момче – футболна надежда от младежкия отбор на Австрия, калѐн, амбициозен и дисциплиниран спортист, на четиринайсет вече прицелен в представата си за своето бляскаво бъдеще, изпада в тази ужасно нелепа, несправедлива и като че ли обречена ситуация? Как, защо успява да изплува? Кои са скритите му козове: характерът на боец, безусловната подкрепа на майката, лекарите и семейството? Късмет, закрила отгоре, някакви митични свръхсили, с които обикновените хора не разполагаме?
Никой не знае, надали и самият автор може да отговори. Но в книгата може да се проследи версията за оздравяването на момчето, пораснало без време. Кинематографично, почти документално повествование, заснето поне с две камери. Едната следи собственото му възприятие на случващото се, другата хваща това, което той си мисли, че мислят другите за него. Нормално за талантлив амбициозен младеж в преходна възраст, който отрича авторитетите, но е болезнено зависим от чуждата оценка.
„Дали историята не е твърде лична, твърде истинска и конкретна, за да бъде публикувана“, пита се авторът, след като прочита вече готовия ръкопис.
Е, тази история е точно толкова „лична, истинска и конкретна“, колкото могат да бъдат понятия като „тежка болест“, „смърт“, „живот“ и „надежда“. И понеже „насила не се дава“, тя е много повече за драмата колко трудно се помага на човек, когото бедата катапултира в самотната паралелна реалност на отчаянието. И за това колко трудно той самият, оказал се не по своя воля, изневиделица и крайно болезнено в тази реалност, се учи да приема помощ.
Нито една книга не може да ни даде и микропонятие какво преживява човек, преодолял болест, която се транскрибира като присъда. И „Живот без край“ не е изключение. Тя обаче дарява нещо по-ценно от познанието, защото предефинира присъдата като „лична, истинска и конкретна“ надежда.
Ето затова прочетете тази книга.
И още нещо. И тук големият въпрос е как човек да съхрани това скъпоценно знание като маркер, който да отсява плявата в живота му? Как постоянно да помни и да не разпилява безценната си енергия за евтини и преходни дреболии?
Попитахме автора как се прави това. Отговорите на Нино Раух – в интервюто, което той даде за българските си читатели.
