Предизвестените изводи от ограничаването – и дори прекъсването – на човешкия контакт. Рискът от самотата и стреса от изолацията: последиците за хомо сапиенс като биологичен вид и социално животно. Защо виртуалните контакти не заместват физическите и как ограничаването на вторите се отразява на здравето и общото ни състояние. Прегръдката – хипоталамусът – хипофизата – окситоцинът / хормонът на щастието
Всеизвестен факт е, че човешките същества са социални животни. В Древна Гърция наказвали виновните в престъпления срещу човечеството с остракизъм – отлъчване на осъдения от града и забрана да се общува с него. Изолираният от обществото нещастник бродел самотен надалеч и най-често се разболявал и умирал. Гърците били наясно с тежестта на подобна присъда и с резултата от нея, макар и да не познавали причините.
Днес знаем, че самотата увеличава пропорционално нивата на стрес, поради което цялото тяло навлиза в състояние, в което постоянно излъчва сигнал за тревога. Усиленото производство на хормони, предизвикано от състоянието, и създаденото напрежение в крайна сметка отравят организма и провокират възпалителни процеси, сърдечносъдови усложнения, нарушения в храносмилането и съня, поради което създават имунен стрес, а оттам намаляват и защитата срещу вируси и бактерии. Ситуация, в която не може да се живее дълго.
След като експериментирахме с прекъсване на физическия контакт с околните, за да избегнем заразата и болестта, ще трябва да си дадем сметка, че ние не сме генетично програмирани да живеем разделени едни от други.
Няма как да чакаме с хилядолетия генетична мутация, та да престане да ни измъчва липсата на прегръдки – затова ще трябва да намерим решение как да съжителстваме с вируси и бактерии, тъй като физическият контакт не е просто пунктуация в граматиката на човешките отношения. Ефектът от него се разпростира освен на духовно, така и на биологично ниво и достига до мозъка, като подобрява значително имунната реакция на организма към агресията, идваща от околната среда.
Важно проучване, проведено в рамките на десет години върху 10 000 жени, лекувани и излекувани след диагноза рак на гърдата разкрива, че самотата увеличава с 40% риска от рецидив, за разлика от случаите, в които е налице подкрепата на близки хора. Същото проучване изследва отделно пациентките с рецидив в периода на наблюдение и потвърждава, че липсата на връзки и взаимодействие с близки хора повишава риска от смърт с 60% при увеличение до 70% на други патологии, не непременно свързани с рака.
В напреднала възраст самотата също играе решителна роля. Възрастните, които могат да разчитат на добро отношение в семейството, връзки с деца и внуци и активни приятелства, се разболяват по-рядко и живеят по-дълго от самотно остаряващите. При дългогодишните двойки, имали щастието да се обичат и да остареят заедно, често пъти смъртта на единия от двамата е последвана от смъртта на другия. Така се случи с актрисата Джулиета Мазина, надживяла съпруга си Федерико Фелини само с шест месеца. Толкова време измина и преди да умре Сандра Мондаини, след като изгуби съпруга си Раймондо Вианело. В подобни случаи усещането за загуба и самота изглежда създават имунодепресивно състояние, което скоро довежда до болест и смърт.
И обратно – скорошно проучване установи, че прегръдката – дадена или получена, придружена от искрено добронамерено чувство, стимулира хипоталамуса да отделя през хипофизата хормон, определен като хормон на щастието, а именно окситоцин. Той не само предизвиква приятни физически и умствени усещания, но дори и ни прави по-умни.
Доказано е – наистина, че благодарение на окситоцина, произведен от майчините грижи и ласки към новородените, се ускорява развитието на важни зони в мозъка им. Вследствие на тези проучвания в родилните отделения отдавна са въведени специални масажни техники, прилагани от родителите, от специализиран персонал и дори от доброволци, на преждевременно родените бебета. Така на новороденото, изолирано в инкубатор, се предава обич и увереност и така целият му организъм е впрегнат в по-бързо завършване на непълните фази на развитие.
Така че, ако самотата не е плод на избор, първото действие на обич към себе си е да преодолеем изолацията и да се опитаме да създадем връзки с други хора, които да ни дадат възможност за споделяне и общи преживявания, емоции, чувства, като не пренебрегваме и физическия контакт, без значение дали ще са прегръдки, или милувки.
Макар и по медицински и социални причини да се окажат необходими, наложената временна раздяла и драстичното намаляване на физически контакти не бива да траят дълго – не можем да се примирим да сме откъснати, без да се виждаме с никого, особено когато започнем да гледаме на ближния като на враг и потенциален носител на болест и смърт.
Би било сериозна грешка да смесим човешките връзки, характерни за нашия биологичен вид от хилядолетия, с онази свързаност и виртуална близост, които намираме в интернет и в социалните мрежи. Те са симулатори на връзки и взаимодействие, способни да излъжат мозъка, но не задълго. В дългосрочен план липсата на хормони, които ендокринната система произвежда само в присъствие на реален физически контакт – ръкостискане, прегръдка, целувка или сексуален акт, може да доведе до имунодепресивно състояние, подобно на предизвиканото от крайна самота.
В търсене на решения как да съжителстваме с вируси – стари и нови, които винаги ще са част от живота ни и ще продължат да мутират, да се разпространяват и адаптират, науката няма как да пренебрегне изначалните, анцестрални нужди за нашето оцеляване и еволюция. Изолацията може да бъде само временно решение, защото отслабва имунитета и така ни подлага още повече на опасностите, които се стреми да избегне.
Ние сме част от човешкия биологичен вид: най-добрата, а и естествена защита от каквито и да било патогенни агенти е принадлежността към семейна група или общност, в която се развиват благотворни отношения, позитивни емоции и чести физически контакти. От това произлиза усещане за сигурност, а то прави по-силен и устойчив целия ни организъм, пък и ни дарява смислен живот.
Обичта и грижите, които да насочим най-напред към самите себе си, зависят и от осъзнатостта, че да обичаме себе си и другите, е действие, което да извършим в наш собствен и неотложен интерес.
Следователно, за момента не бива да забравяш да гледаш на другите като на ресурс, а не като на опасност и когато обстоятелствата за теб и останалите са достатъчно сигурни, никога да не се отказваш от възможността да дариш или да получиш прегръдка. Би могла и да ти спаси живота.
