В първия ден на календарното лято КИБЕА представя една далече-не-отпускарска книга. Да видим: „Бойни изкуства. Размисли на сенсей Стефан Хинков“ е тухла на мегасериозна тема, която не се чете лесно, доста еклектична, пълна с недоизказаност и недомлъвки. Определено не е четиво за разтуха, с което да убиеш време. Тъкмо напротив – изисква внимание, уважение към темата „бойни изкуства“ отвъд лустросания им киноимидж, поставяне на нещата в контекст.
Какво означава това, вярно ли е горното и защо започвам с твърдение, което изглежда негативно?
Да речем, че е нещо като кастинг за правилния читател. Сенсей Стефан Хинков е отсявал истинските си ученици, като е отказвал мераклиите за бърза слава и скоропостижни успехи с изнурителни, скучни и еднообразни тренировки „на основите“ месеци наред.
„Бойни изкуства. Размисли на сенсей Стефан Хинков“ е книга за появата, развитието и проблемите на бойните изкуства в България, видени през погледа на един от главните им герои у нас. Съдържа педантично събирани данни и информация, широкоформатно – колкото конкретно, толкова и системно познание за същността, смисъла и предназначението на бойните изкуства – и на първо място, дълго търсени прозрения за тяхната духовна и философска същност. Състои се от три части: интервюта на Сенсей, записки на негови разговори с автора на книгата Добромир Друмев и преводи с личните му коментари на текстове, важни по негова преценка.
Кой обаче е Стефан Хинков?
Легенда за познавачите, откритие за широката публика, Сенсей е сред основоположниците на източните бойни изкуства в България, създател, в частност, на първата секция по джудо у нас. Това е най-общото, което може да се каже за „Стария“ – то обаче не казва почти нищо за неподозираните дълбини на една забележителна личност.
Бил е опасен човек, можел е да събори човек с поглед. Буквално. Има такива хора: рядко се срещат, като ги погледнеш, дори само снимката им, несъзнателно изправяш стойка и се стягаш. Енциклопедист по размах и дълбочина на знанието за и отвъд бойните изкуства, математик по образование, шахматист. Полиглот. Професионален читател и заклет библиофил – колекцията му от книги на български, френски, немски, руски и до днес буди възхита и завист сред познавачите. Езотерик и бриджьор. Пушач, пепелта от чиято цигара никога не падала – факт, който втрещявал хората край него. Познавач на йога, дзен/чан, даоизма и тантра. Семиотик-протолингвист. Историк – имал е широки познания по българска история и солидно аргументирани виждания за произхода и ролята на българите. Със задълбочени познания в областта на философията, и по-специално към тълкуването на „Книгата на промените“. И не на последно място – суров характер, изключително критичен поради натрупаните знания и мащаба на мисленето; особняк, превърнат насила от властите през 70-те и 80-те в отшелник заради забраната да обучава свои ученици. Плаща висока цена за свободата на духа си и за желанието да постави бойните изкуства в България на професионална основа във времена, когато властта се лута между „осанна“ и „разпни го“ за ползата и вредата от капиталистическия спорт (джудото идва от Япония).
Дребен щрих за финал. За себе си този човек казва: „Умът ми не е съвсем в ред, въпреки че някои ме смятат за умен“.
Обратно към книгата
В основата са записките, които Добромир Друмев е водил собственоръчно по време на срещите си със Стефан Хинков през цялото десетилетие на 80-те. Ученикът, шест месеца връщан от „чичо Стефчо“, който го е викал всяка събота уж да започнат обучението, е положил честни усилия да съхрани автентичното слово на Сенсей за основите на пътя на воина, въздържайки се от дописване и доукрасяване. Книгата печели авторитет от пръв поглед с широките – колкото енциклопедични по мащаб, толкова задълбочени до степен на детайл, знания на Сенсей за огромен брой труднопроизносими названия на бойни изкуства, най-общо разделени на японски, китайски и корейски. Познанието му за тях е тъй сериозно, че той с лекота прави скропульозен сравнителен анализ на отделни движения, намерения и техники – да не говорим за философията и начина на мислене отвъд тях. Като се започне от джудо, та през айкидо, карате, джу-джуцо, кунг-фу/у-шу, беге-те-кион, кемпо, танланцюан, джийткуондо, синицюан, тайкикен, виетнамско виет-во-дао, тайландско муайтай и още, и още...
В йерархията на Стефан Хинков по важност „хватките“ са някъде към края. На първо място е слагал философията и духовното познание като основа на бойното изкуство, чак след това идва техниката. Неслучайно посвещава половината си живот на изучаването на древната „Книга на промените“ (И-Дзин), доколкото нейната диалектика е залегнала в солидната философска основа на източните бойни изкуства. Впрочем И-Дзин е съвсем отделна галактика, към която българският род според Сенсей има непосредствено отношение дори като авторство.
Питанки вместо заключение
Ще разбуни ли духовете приносният, изразено историчен, духовно-философски и с почит към делото на Стефан Хинков разказ за многобройните абсурдни пречки пред навлизането и разпространението на бойните изкуства у нас? Настъпва ли времето, когато думите на Сенсей „Моят път не е за всеки. Не ме разбират и чудо би било да ме разберат“ ще се опровергаят или поне ще станат по-разбираеми.
За първото съм сигурна. За второто – не толкова. Обратното щеше да е по-добре.
Дарина Цветкова
Допълнителна информация
