След българската премиера на романите Стремглаво и Строго личен живот за Майкъл Фрейн отново се заговори. Пиесата „Копенхаген“, която от месец се играе в  Сити Марк Арт Център, свързва името на британския журналист, преводач, писател, сценарист и драматург с авантюрата (дали?) на актьорите Руси Чанев, Валентин Ганев Стефка Янорова и на продуцента Христо Киров да я поставят на софийска сцена. Авантюра на театралната сцена наричаме всичко, което не само е далеч от комерсиалното, пошлата зрелищност и евтиния флирт с публиката, но и изисква от зрителя сериозно интелектуално напрежение. Само десет представления са предвидени за сцената на бившето кино „Левски“, остават още пет. До този момент драматургът Майкъл Фрейн беше популярен у нас с комедията си „Noises off“, играна под заглавието Шум зад кулисите (реж. Андрей Аврамов, Младежки театър) и „Още веднъж отзад“ (реж. Иржи Менцел, Сатиричен театър).

Всъщност авантюра ли е поставянето на пиеса за неофициалната среща между двамата забележителни физици Нилс Бор и Вернер Хайзенберг в разгара на Втората световна война? (Впрочем тази среща повлиява не само развитието на науката, но и разстановката на враждуващите политически сили в света след Втората световна война.) Надали, след като на петото представление залата е пълна и остава такава дори след първо действие, наподобяващо симпозиум по теоретична и квантова физика.

Много са поводите случайният зрител да си тръгне в антракта, и неколцина наистина го правят. Част от причините:

Зад простото заглавие се крие текст, наситен със сложни термини, концепции и хипотези от общата, ядрената и квантовата физика. Толкова е вътре в темата мистър Фрейн, че да се чудиш всъщност пиеса ли е искал да напише.

Зрелищност – нулева. Статичност – поне 87, 987654321% от близо тричасовия спектакъл.

Възможност да се отпуснеш в креслото и спокойно да следиш действото (каквото почти липсва), като тук-там даваш почивка на нажежения си мозък – нулева. Иначе не си подготвен за финала.

Майкъл Фрейн и пиесата му „Копенхаген“: Физика на вината

Формално голямата интрига в пиесата е една: Какво си казват двамата големи учени-физици и приятели Нилс Бор и Вернер Хайзенберг по време на мистериозната си среща в дома на семейство Бор през 1941. По това време Дания на домакините е окупирана от нацистка Германия, а гостът им Вернер Хайзенберг, предполага се, работи над създаването на атомна бомба за Хитлер. Или точно обратното – саботира това начинание, не е ясно. Междувременно датският физик и нобелист – ментор и доскорошен приятел на немския учен, е специалист по разцепването на атома. Оказва се, че въпросите какви цели е преследвал всеки за себе си, кой какво е казал, как е бил разбран и как е трябвало да бъде разбран, са любопитни не само за зрителя, а на първо място за самите участници в срещата. Тримата ще се връщат към тези въпроси отново и отново, дори след физическата си смърт, от отвъдното, обитавайки някакви неясни метафизични селения. Междувременно действието ще се развива на принципа на концентричните кръгове, добавяйки нови подробности към основната интрига и накланяйки везните на вината в различна посока. Накрая нещата съвсем се обръщат. Или поне така изглежда, защото нищо не може да се твърди със сигурност, когато имаме работа с текст на Майкъл Фрейн и с принципа на неопределеността – ключов принос на Хайзенберг към квантовата механика. Впрочем цялата пиеса е под знака на този принцип.

Зрителите обаче гледаме с интерес не защото сме спецове по ядрена физика, а защото отвъд цялата тази интригуваща смесица от наука, политика, етика, Втората световна война, немци, датчани, евреи, атомна бомба, Хирошима, разцепване на атома, интелектуална/лична драма, разум и чувства, реалност и разнообразните й проекции кънти проблемът за отговорността на учения. Отговорността и вината пък са двете страни на един медал.

Колко му е автор и публика стремглаво да се подхлъзнем по вектора отговорност – вина – присъда. Е, дами и господа, ако нещо липсва в романите и пиесите на Майкъл Фрейн, това е раздаването на морални присъди. Алилуя!

Стремглаво през Копенхаген: някои системни прилики

Стилът на Майкъл Фрейн е гърмяща смес от интелектуално напрежение, увлекателен разказ, провокативност и английски хумор (от смисления вид). В Копенхаген, както и в романите му, обратите са на всяка крачка, внушенията, макар диаметрално противоположни в началото и края, са еднакво убедителни. Нищо не е каквото изглежда – М. Фрейн е почитател и преводач на Чехов, може би затова героите му говорят едно, но ги боли съвсем друго.

Фокусът обаче ви-на-ги е върху мотивите зад постъпките на героя: Каква е отговорността на учения – ядрен физик (Копенхаген) или на учения – ценител на живописта (Стремглаво), когато открие нещо стойностно за човечеството? Има ли вина ядреният физик, ако в името на научния прогрес игнорира начина, по който ще бъдат употребени неговите открития (Копенхаген)? Какви компромиси със съвестта може да направи един съвсем почтен и начетен човек, когато попадне на арт откритие с ефекта на атомна бомба (Стремглаво). И в двата случая – дава ли си сметка героят, че ползите от откритието му често мутират в съдбовни последици с широк обсег на поразяване?

Един пример: Отначало Вернер Хайзенберг е в неизгодна позиция (Копенхаген), защото работи над създаването на атомната бомба за Хитлер, но в края се оказва, че тъкмо неговият ментор участва в създаването на пусковия механизъм на американската атомна бомба, хвърлена над Нагасаки. От трета страна, същият този Хайзенберг има пръст в прехвърлянето на Бор от Копенхаген в Щатите през войната. Героят на Стремглаво (блестяща проза с драматургичен щрих според Дейли мейл) е примерен съпруг, философ и университетски преподавател, но се полакомява за славата, която би му донесъл смятаният за изчезнал шедьовър на стар холандски майстор. Философията по-добре глупак или дори мошеник, но известен, отколкото напълно неизвестен едва не му коства и семейството, и душевния покой, и доброто име.

Аз съм благодарна, че гледах „Копенхаген“. Преди всичко – за реверанса на драматурга и на българския екип към интелигентността на зрителя. (Макар че се усеща липсата на някакъв център, свързващо звено, а може би и на режисьор.) Още повече, че този елегичен текст не е за физика Хайзенберг, за неговата самота и съсипана научна кариера – след края на войната той изпада във вакуум заради нацисткото си минало. Не е и за Бор, който продължава блестящо професионалния си път, но някога не успява да спаси сина си от удавяне, а и Нагасаки…

„Копенхаген“ е за всички деца, изгубили пътя, както обобщава накрая Маргрете Бор.

Който е губил почвата под краката си и посоката в живота си, а от това са страдали други хора, ще разбере.

Дара Цветкова