Слово за книгата "Stanley. Извън петолинието"

Слово за книгата "Stanley. Извън петолинието"

от проф. Мони Алмалех

Пред нас е поредното библиографско бижу на Издателска къща „Кибеа“ – книгата на писателя Иван Станчев и неговия пръв читател и редактор, Роси Станчева – Stanley. Извън петолинието: Животът и дневниците на един музикант.

В центъра на повествованието е Станислав Станчев – Стенли, син на автора, но книгата е и сага за семейство Станчеви в последните 50 – 60 години. Текстът обаче, по мое мнение, е много по-разнообразен и с повече пластове.

На страница 13 е разкрита простичката цел на автора – диалог между рано отишлия си син и неговите родители. Заглавието е „Към каква цел бързаш, приятелю?“, въпрос, отправен и към Стенли, но и към всички нас, по мое мнение:

Ваньо и Роси, родителите на Стенли, така и не споделиха с него много от онова, което всъщност искаха, нито успяха да чуят и разберат каквото той искаше да им каже. Заети с работа, житейски проблеми, бъдещи събития, все не им оставаше време. (с. 13)

Този цитат дава, макар и бегла, представа за стила на автора в тази му книга – от една страна има малки детайли, които придават документалност, но от друга страна има яснота и лаконичност на изказа. От трета страна, в текста има нещо, което обединява баща и син – едно небързане и благост, което не означава липса на строгост на оценките и мненията, или на решителност.

Книгата е колкото лична, толкова е и с ярка, сериозна и важна обществена, възпитателна и морална стойност.

Не мога да скрия, че ми е трудно да представям една книга, която не е оптимистична, нито служи за забавление, нито е художествена измислица, в която да намираме своето хапче за сън. Без да бъде пряко описан, в книгата е просмукан още един персонаж – на обществената среда, в която отраства и живее Стенли, и която оказва огромно влияние върху съдбата му. Позволявам си да кажа това, защото и аз съм отраснал в същата или поне много, много близка среда и обществен климат. Напълно разбирам отчуждението на Стенли от всичко външно. Аз имам една картина от 1974 г., за съжаление загубена, в която съм изразил усещането си за живеене в затвор.

Казвам Усещане неслучайно. Като ученик, пък и след това, никога не съм си позволявал да формулирам в синтактични вериги, наричани изречения, толкова ясно и точно моите щения, стремежи, възвишени мисли, както го прави Стенли със смелост. За мене това е смелост, защото смъртоносният контраст между мечтите и обществената среда би довел или до откъсване от общественото или до вглъбяване в себе си. Формулирането с думи е гравиране на съдбата и бъдещия път, защото словото е най-страшното оръжие.

Моят скепсис към големите обществени стойности е изработен именно в ученическите години от няколко факта, в които никак не липсват идеали. Ще изброя по-важните: 1. Във „Война и мир“ на Лев Толстой Андрей Болконски наблюдава от прозореца на щаба как войниците се къпят радостно в едно езерце като врабчета в локва под лъчите на пролетното слънце. Тази гледка предизвиква у него мисълта, че те се радват, а всъщност са пушечно месо. 2. Френската буржоазна революция изяжда своите деца, а Наполеон изтърбушва идеята за свобода, братство, равенство и република. 3. Геният на Йохан Себастиян Бах не получава приживе адекватно признание и ако не беше Якоб Лудвиг Феликс Менделсон Бартолди, можеше и днес да не знаем нищо за Бах.

Казвам тези неща, не за да изразявам критика или други негации, а за да очертая факта, че хората сме различни и това е нормалното положение.

Наивността е напълно чужда на Стенли. На страници 31-32 е следният цитат от дневника на ученика Станислав Станчев:

За съжаление, тази форма на разума притежава вроден егоизъм, жестокост, дори хищничество, които се проявяват във всеки индивид – повече или по-малко. Колко цивилизации са били унищожавани от варварски, диви племена, колко войни са ставали пречка за оптималното развитие на човека. Главна причина за това е неравномерното интелектуално развитие на земните хора, ниската степен на съзнание у голяма част от тях. Твърде характерно за човека е, че в повечето случаи победител при една схватка излиза по-жестокият, по-дивият и умствено по-слабо развитият. […] Сега разумният човек притежава огромни възможности, но за съжаление, отново поради вродения си хищнически инстинкт за печалби, завоевания, власт и все още недостатъчна степен на съзнание, те могат да станат достояние и на варварина, разрушителя. За съжаление, повишаването на съзнанието е твърде продължителен и сложен процес. Изисква и различен социален подход, интелектуално равенство между хората. За това е нужно време. А дотогава – научно-техническият прогрес ще завоюва нови територии – може би земни, може би космически. (31-32)

От този цитат могат да извлекат следните изводи: 1 . Стенли не е наивник. Той е напълно наясно с това „как върви светът“. 2. Оптимизмът на Стени; 3. Под тези думи може да се подпише всеки интелигентен и добронамерен човек. Те са още по-актуални към днешна дата; 4. Прозира нагласата на Стенли да търси разума и моралните стойности не само в хората, а и в космоса, извън човека, който той нарича „тази форма на разума“. Една нагласа, която остава както в неговите по-сетнешни записки в дневника, така и в житейския му път. Нещо повече, тя получава потвърждение в сънищата изживявания на родителите и най-вече на Майката, Роси, след физическата кончина на Стенли.

На шестия ден след загубата Ваньо и Роси сънуваха Стенли едновременно. Някак странно, като силует, като присъствие – с дългите му коси, както на снимката, когато пресича „Ал Диафа роуд“. И  тогава Роси започна поредица от сънища с него. Не като другите. Тези бяха ясни, пълни със смисъл и подтекст. Роси ги записваше. Ето някои от тях. (с. 122)

Сънищата са представени в следващите страници и ме оставят с впечатление, сходно от усещането от филма „Интерстелар“, в който творчески е пресъздадена Струнната хипотеза за структурата на вселената. Във филма баща комуникира от петото измерение с дъщеря си. Като петото измерение, което ще спаси човечеството, е Любовта. Спасителното за хората е Любовта – идея, която ясно присъства в дневниците на Стенли.

Освен смелостта на Стенли, особено силно ме впечатлява граматическата правилност и светлотата на ученическите редове, които никак не са ученически по съдържанието си. Даже, ако не бяха сканирани и приложени в книгата от художника на изданието, човек би могъл да си помисли, че са редактирани – такава дълбочина, мъдрост, зрялост и позитивна нагласа има в тях.

Реализмът на Станислав Станчев води до усещането за безизходица, разкрито в главите Катастрофата и Трансформацията.

Показателни са сблъсъкът с шпионирането и доносничеството, които карат Стенли да промени почерка и реда на българските и английските страници в дневника си. Тези действия са реакция на интелигентен, всестранно надарен ученик и студент… Тогава започва отдаването на музиката като спасителен свят. Уви, това става за сметка на спортуването и разпускащите моменти като ходенето за риба – все активности, които биха спасили здравето на Станислав Станчев – Стенли. Пак в главата Катастрофата, в текста Една дисхармонична хармония (с. 67-68) изпъкват темите за Разума, за Любовта и Божественото. Тук Любовта принадлежи на Божественото, защото на човешкото равнище тя се е „изродила във фанатична страст, чувство за мъст и омраза“ (с. 67). След това остро и реалистично усещане за живота на земята, Стенли реалистично задава няколко въпроса, защото той си дава сметка, че тази непримиримост с човешката аморалност е смъртоносна: „Беше ли обречен? Не навлизаше ли в пределите на смъртта?“.

Текстът Една дисхармонична хармония (с. 67-68), по мое мнение е ключов в развитието и съдбата на Станислав Станчев – Стенли. В него се разкриват както най-същностни стремежи – „спокоен и независим от никого“, така и по-генерални интереси и влияния –философската нагласа, религиозно-мистичното, индийската култура, философия и музика.

Пак в този текст:

Беше загубил и последното, което го свързваше с човека – чувството за страх, инстинкта за самосъхранение. Той се издигаше все по-нагоре през синьо-синкавата пелена на раждащата се сутрин. […] Човешкият разум се бореше със същото това чувство на страх, самосъхранение, което раждаше неизчерпаемия човешки егоизъм и израждане на любовта във фанатична страст, чувство за мъст, омраза. Тътенът, роден от тази борба бучеше навсякъде, като някакъв зловещ глас. Това вече бе твърде далеч. […] Гняв, обида, болка, страдание, копнеж, досада – всичко беше твърде далеч, долу; под него. Нещо проблесна в съзнанието му. Някаква нежна, кристална мелодия озаряваше душата му. […] Тогава съзря сред небесната синева нещо ослепително бяло. То искреше и го облъчваше. […] Спокоен и независим от никого. (с. 67-68)

Текстът е написан в трето лице и разказва един сън. Това е форма, под която Стенли е разказал не само за впечатленията си от излета в планината, а за своя медитация. Медитацията сън завършва с пробуждане и връщане на земята – нещо, което е задължително при мистични медитации, за да останат в единство душа и тяло. Иначе човек се разболява.

Животът на Стенли след демократичните промени  протича в друга обществена среда и климат – на либералния постмодерен капитализъм  не само в българския преход, но и в реалностите и последствията на безотговорната щатска политика, на личната безотговорност на отпускащите кредити в САЩ, предизвикали ужасна световна криза. Тази финансово-социална безотговорност има своите измерения и в личните, и в социално-йерархичните отношения в областта на науката и изкуството. Никой не може да ме убеди, че Стенли не се е сблъскал в чужбините с обвит в ксенофобия страх да не седне на нечие място. Сивият поток в науката и изкуството е преобладаващ в съвременния свят, но както казва цар Соломон – „Нищо ново под слънцето“. Различният, новият, всеотдаденият на своята мисия е опасен. Това аз наричам архетип „Моцарт – Салиери“ – още едно вечно нещо под слънцето.

Според мене, пълното затваряне в себе си на Стенли, за което ни разказва Иван Станчев, се дължи не само на родната, а и на чуждестранната обществена среда. И тук любовта и уважението на родителите не може да помогне…

Срещата с Ванга, описана от Иван Станчев, за мене притежава още един, подразбиращ се, слой: със своите свръхсетива Ванга се „облажва“ от контакта с чисто и непримиримо към аморалността и изкривяванията в човешкия свят същество.

Трудно е да бъдеш родител на толкова извисена същина като Стенли. В крайна сметка и си безсилен да помогнеш това същество да продължи да бъде с нас.

Това не е радостна и оптимистична книга, но тя, по мое мнение, е лъч светлина в постмодерното словоблудство, моралоблудство и пост-истини (думата на 2016 г.), с които ни заливат медии, институции, интернет гномове и други реалистични персонажи в социалните мрежи, пък и в живота.

Съдържанието на книгата отговаря на заглавието – разказва за Станислав Станчев – Стенли извън музиката, на която той се посвещава.

Музиката в двата диска, съпровождащи книжното тяло, са като стила на това семейство – ненатрапчива, без насилие. Дисковете са скромно и съдържателно допълнение към текста, за да ни разкрият трансформирането на онова, което е извън петолинието във/вътре в петолинието.

От само себе си книгата и дисковете навеждат на мисълта какво оставя след себе си човек, когато си отиде от този свят.

В началото, забързан из пътеките на текста, не обърнах внимание, че въпросът, с който Иван Станчев започва книгата си – „Към каква цел бързаш, приятелю?“ – напомня на въпроса, който Христос задава на бягащия от Рим апостол Петър – „Къде отиваш човече?“.

Книгата не е само почит на родителите към делата и паметта на сина Станислав Станчев. Тя задава и на нас този въпрос – след краха на тоталитарните общества, след доказаната загуба на морал в либералния капитализъм от световната криза, стартирала през 2008 г. – накъде отиваме и накъде бързаме днес. Популистките политики, арабските пролети и бягащите в християнска Европа мюсюлмани, процъфтяващият капитализъм на комунистически Китай, станал най-големия кредитор на САЩ, ксенофобските европейски нагласи, загърбили голямата идея на Европейския съюз – мир и просперитет…

След саможертвата на Стенли, какви жертви се искат от нас и от народите, за да има бъдеще? И кой трябва да ги направи? – нашите съвременните икономически, политически и технологични императори или пак ние, обикновените хора?

Такива са някои от пластовете, които аз съзирам в Stanley. Извън петолинието: Животът и дневниците на един музикант от Иван Станчев.

Към новината за представянето на книгата

Още от Мнения за книги

ЗАЩИТА ОТ ИНФЕКЦИИ е наръчник за заразно здраве. Вече на пазара

Универсален боец в свят на истински и мними заплахи ни изпраща д-р Рюдигер Далке

Защита от инфекции е може би най-комплексният труд, издаден за рекордно кратко време в началото на епидемията от Ковид-19. На 160 страници, само за 8 дни и 7 нощи* д-р Далке...

Родени за (едно пестеливо) движение. Което ни спестява куп упражнения

Защо отбелязваме Международния ден на здравето с наглед безлично движение/упражнение

В категория „Здраве“ са голяма част от най-успешните заглавия на КИБЕА. Мислех, че ще падне голямо ровене какъв лесен, убедителен, ефективен, прост и полезен съвет да споделим с...

Код: здраве. Вектор: гравитация – движение

Прости, лесни и интелигентни движения ни подмладяват и оздравяват. Не са фитнес, спорт или йога, но имат общо с НАСА

Автор на „Родени за движение“ е признат учен от...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА