Слово за книгата "Stanley. Извън петолинието"

Слово за книгата "Stanley. Извън петолинието"

от проф. Мони Алмалех

Пред нас е поредното библиографско бижу на Издателска къща „Кибеа“ – книгата на писателя Иван Станчев и неговия пръв читател и редактор, Роси Станчева – Stanley. Извън петолинието: Животът и дневниците на един музикант.

В центъра на повествованието е Станислав Станчев – Стенли, син на автора, но книгата е и сага за семейство Станчеви в последните 50 – 60 години. Текстът обаче, по мое мнение, е много по-разнообразен и с повече пластове.

На страница 13 е разкрита простичката цел на автора – диалог между рано отишлия си син и неговите родители. Заглавието е „Към каква цел бързаш, приятелю?“, въпрос, отправен и към Стенли, но и към всички нас, по мое мнение:

Ваньо и Роси, родителите на Стенли, така и не споделиха с него много от онова, което всъщност искаха, нито успяха да чуят и разберат каквото той искаше да им каже. Заети с работа, житейски проблеми, бъдещи събития, все не им оставаше време. (с. 13)

Този цитат дава, макар и бегла, представа за стила на автора в тази му книга – от една страна има малки детайли, които придават документалност, но от друга страна има яснота и лаконичност на изказа. От трета страна, в текста има нещо, което обединява баща и син – едно небързане и благост, което не означава липса на строгост на оценките и мненията, или на решителност.

Книгата е колкото лична, толкова е и с ярка, сериозна и важна обществена, възпитателна и морална стойност.

Не мога да скрия, че ми е трудно да представям една книга, която не е оптимистична, нито служи за забавление, нито е художествена измислица, в която да намираме своето хапче за сън. Без да бъде пряко описан, в книгата е просмукан още един персонаж – на обществената среда, в която отраства и живее Стенли, и която оказва огромно влияние върху съдбата му. Позволявам си да кажа това, защото и аз съм отраснал в същата или поне много, много близка среда и обществен климат. Напълно разбирам отчуждението на Стенли от всичко външно. Аз имам една картина от 1974 г., за съжаление загубена, в която съм изразил усещането си за живеене в затвор.

Казвам Усещане неслучайно. Като ученик, пък и след това, никога не съм си позволявал да формулирам в синтактични вериги, наричани изречения, толкова ясно и точно моите щения, стремежи, възвишени мисли, както го прави Стенли със смелост. За мене това е смелост, защото смъртоносният контраст между мечтите и обществената среда би довел или до откъсване от общественото или до вглъбяване в себе си. Формулирането с думи е гравиране на съдбата и бъдещия път, защото словото е най-страшното оръжие.

Моят скепсис към големите обществени стойности е изработен именно в ученическите години от няколко факта, в които никак не липсват идеали. Ще изброя по-важните: 1. Във „Война и мир“ на Лев Толстой Андрей Болконски наблюдава от прозореца на щаба как войниците се къпят радостно в едно езерце като врабчета в локва под лъчите на пролетното слънце. Тази гледка предизвиква у него мисълта, че те се радват, а всъщност са пушечно месо. 2. Френската буржоазна революция изяжда своите деца, а Наполеон изтърбушва идеята за свобода, братство, равенство и република. 3. Геният на Йохан Себастиян Бах не получава приживе адекватно признание и ако не беше Якоб Лудвиг Феликс Менделсон Бартолди, можеше и днес да не знаем нищо за Бах.

Казвам тези неща, не за да изразявам критика или други негации, а за да очертая факта, че хората сме различни и това е нормалното положение.

Наивността е напълно чужда на Стенли. На страници 31-32 е следният цитат от дневника на ученика Станислав Станчев:

За съжаление, тази форма на разума притежава вроден егоизъм, жестокост, дори хищничество, които се проявяват във всеки индивид – повече или по-малко. Колко цивилизации са били унищожавани от варварски, диви племена, колко войни са ставали пречка за оптималното развитие на човека. Главна причина за това е неравномерното интелектуално развитие на земните хора, ниската степен на съзнание у голяма част от тях. Твърде характерно за човека е, че в повечето случаи победител при една схватка излиза по-жестокият, по-дивият и умствено по-слабо развитият. […] Сега разумният човек притежава огромни възможности, но за съжаление, отново поради вродения си хищнически инстинкт за печалби, завоевания, власт и все още недостатъчна степен на съзнание, те могат да станат достояние и на варварина, разрушителя. За съжаление, повишаването на съзнанието е твърде продължителен и сложен процес. Изисква и различен социален подход, интелектуално равенство между хората. За това е нужно време. А дотогава – научно-техническият прогрес ще завоюва нови територии – може би земни, може би космически. (31-32)

От този цитат могат да извлекат следните изводи: 1 . Стенли не е наивник. Той е напълно наясно с това „как върви светът“. 2. Оптимизмът на Стени; 3. Под тези думи може да се подпише всеки интелигентен и добронамерен човек. Те са още по-актуални към днешна дата; 4. Прозира нагласата на Стенли да търси разума и моралните стойности не само в хората, а и в космоса, извън човека, който той нарича „тази форма на разума“. Една нагласа, която остава както в неговите по-сетнешни записки в дневника, така и в житейския му път. Нещо повече, тя получава потвърждение в сънищата изживявания на родителите и най-вече на Майката, Роси, след физическата кончина на Стенли.

На шестия ден след загубата Ваньо и Роси сънуваха Стенли едновременно. Някак странно, като силует, като присъствие – с дългите му коси, както на снимката, когато пресича „Ал Диафа роуд“. И  тогава Роси започна поредица от сънища с него. Не като другите. Тези бяха ясни, пълни със смисъл и подтекст. Роси ги записваше. Ето някои от тях. (с. 122)

Сънищата са представени в следващите страници и ме оставят с впечатление, сходно от усещането от филма „Интерстелар“, в който творчески е пресъздадена Струнната хипотеза за структурата на вселената. Във филма баща комуникира от петото измерение с дъщеря си. Като петото измерение, което ще спаси човечеството, е Любовта. Спасителното за хората е Любовта – идея, която ясно присъства в дневниците на Стенли.

Освен смелостта на Стенли, особено силно ме впечатлява граматическата правилност и светлотата на ученическите редове, които никак не са ученически по съдържанието си. Даже, ако не бяха сканирани и приложени в книгата от художника на изданието, човек би могъл да си помисли, че са редактирани – такава дълбочина, мъдрост, зрялост и позитивна нагласа има в тях.

Реализмът на Станислав Станчев води до усещането за безизходица, разкрито в главите Катастрофата и Трансформацията.

Показателни са сблъсъкът с шпионирането и доносничеството, които карат Стенли да промени почерка и реда на българските и английските страници в дневника си. Тези действия са реакция на интелигентен, всестранно надарен ученик и студент… Тогава започва отдаването на музиката като спасителен свят. Уви, това става за сметка на спортуването и разпускащите моменти като ходенето за риба – все активности, които биха спасили здравето на Станислав Станчев – Стенли. Пак в главата Катастрофата, в текста Една дисхармонична хармония (с. 67-68) изпъкват темите за Разума, за Любовта и Божественото. Тук Любовта принадлежи на Божественото, защото на човешкото равнище тя се е „изродила във фанатична страст, чувство за мъст и омраза“ (с. 67). След това остро и реалистично усещане за живота на земята, Стенли реалистично задава няколко въпроса, защото той си дава сметка, че тази непримиримост с човешката аморалност е смъртоносна: „Беше ли обречен? Не навлизаше ли в пределите на смъртта?“.

Текстът Една дисхармонична хармония (с. 67-68), по мое мнение е ключов в развитието и съдбата на Станислав Станчев – Стенли. В него се разкриват както най-същностни стремежи – „спокоен и независим от никого“, така и по-генерални интереси и влияния –философската нагласа, религиозно-мистичното, индийската култура, философия и музика.

Пак в този текст:

Беше загубил и последното, което го свързваше с човека – чувството за страх, инстинкта за самосъхранение. Той се издигаше все по-нагоре през синьо-синкавата пелена на раждащата се сутрин. […] Човешкият разум се бореше със същото това чувство на страх, самосъхранение, което раждаше неизчерпаемия човешки егоизъм и израждане на любовта във фанатична страст, чувство за мъст, омраза. Тътенът, роден от тази борба бучеше навсякъде, като някакъв зловещ глас. Това вече бе твърде далеч. […] Гняв, обида, болка, страдание, копнеж, досада – всичко беше твърде далеч, долу; под него. Нещо проблесна в съзнанието му. Някаква нежна, кристална мелодия озаряваше душата му. […] Тогава съзря сред небесната синева нещо ослепително бяло. То искреше и го облъчваше. […] Спокоен и независим от никого. (с. 67-68)

Текстът е написан в трето лице и разказва един сън. Това е форма, под която Стенли е разказал не само за впечатленията си от излета в планината, а за своя медитация. Медитацията сън завършва с пробуждане и връщане на земята – нещо, което е задължително при мистични медитации, за да останат в единство душа и тяло. Иначе човек се разболява.

Животът на Стенли след демократичните промени  протича в друга обществена среда и климат – на либералния постмодерен капитализъм  не само в българския преход, но и в реалностите и последствията на безотговорната щатска политика, на личната безотговорност на отпускащите кредити в САЩ, предизвикали ужасна световна криза. Тази финансово-социална безотговорност има своите измерения и в личните, и в социално-йерархичните отношения в областта на науката и изкуството. Никой не може да ме убеди, че Стенли не се е сблъскал в чужбините с обвит в ксенофобия страх да не седне на нечие място. Сивият поток в науката и изкуството е преобладаващ в съвременния свят, но както казва цар Соломон – „Нищо ново под слънцето“. Различният, новият, всеотдаденият на своята мисия е опасен. Това аз наричам архетип „Моцарт – Салиери“ – още едно вечно нещо под слънцето.

Според мене, пълното затваряне в себе си на Стенли, за което ни разказва Иван Станчев, се дължи не само на родната, а и на чуждестранната обществена среда. И тук любовта и уважението на родителите не може да помогне…

Срещата с Ванга, описана от Иван Станчев, за мене притежава още един, подразбиращ се, слой: със своите свръхсетива Ванга се „облажва“ от контакта с чисто и непримиримо към аморалността и изкривяванията в човешкия свят същество.

Трудно е да бъдеш родител на толкова извисена същина като Стенли. В крайна сметка и си безсилен да помогнеш това същество да продължи да бъде с нас.

Това не е радостна и оптимистична книга, но тя, по мое мнение, е лъч светлина в постмодерното словоблудство, моралоблудство и пост-истини (думата на 2016 г.), с които ни заливат медии, институции, интернет гномове и други реалистични персонажи в социалните мрежи, пък и в живота.

Съдържанието на книгата отговаря на заглавието – разказва за Станислав Станчев – Стенли извън музиката, на която той се посвещава.

Музиката в двата диска, съпровождащи книжното тяло, са като стила на това семейство – ненатрапчива, без насилие. Дисковете са скромно и съдържателно допълнение към текста, за да ни разкрият трансформирането на онова, което е извън петолинието във/вътре в петолинието.

От само себе си книгата и дисковете навеждат на мисълта какво оставя след себе си човек, когато си отиде от този свят.

В началото, забързан из пътеките на текста, не обърнах внимание, че въпросът, с който Иван Станчев започва книгата си – „Към каква цел бързаш, приятелю?“ – напомня на въпроса, който Христос задава на бягащия от Рим апостол Петър – „Къде отиваш човече?“.

Книгата не е само почит на родителите към делата и паметта на сина Станислав Станчев. Тя задава и на нас този въпрос – след краха на тоталитарните общества, след доказаната загуба на морал в либералния капитализъм от световната криза, стартирала през 2008 г. – накъде отиваме и накъде бързаме днес. Популистките политики, арабските пролети и бягащите в християнска Европа мюсюлмани, процъфтяващият капитализъм на комунистически Китай, станал най-големия кредитор на САЩ, ксенофобските европейски нагласи, загърбили голямата идея на Европейския съюз – мир и просперитет…

След саможертвата на Стенли, какви жертви се искат от нас и от народите, за да има бъдеще? И кой трябва да ги направи? – нашите съвременните икономически, политически и технологични императори или пак ние, обикновените хора?

Такива са някои от пластовете, които аз съзирам в Stanley. Извън петолинието: Животът и дневниците на един музикант от Иван Станчев.

Към новината за представянето на книгата

Още от Мнения за книги

Предговор: „За архитектурата“ на Витрувий

Елена Йонкова, преводач на текста от латински

Единственото произведение за теорията на античната архитектура и по-специално за архитектурата и строителната техника на Древен Рим, достигнало до наши дни, е прочутият трактат...

Витрувий и неговата вселена

Проф. д-р арх. Георгий Станишев за класическия труд на Витрувий „За архитектурата“

Никога не чета книгите, които трябва да тълкувам... За да не се повлияя...

Оскар Уайлд

Текстовете, написани върху книгата на Витрувий, многократно...

ЗАЩИТА ОТ ИНФЕКЦИИ е наръчник за заразно здраве. Вече на пазара

Универсален боец в свят на истински и мними заплахи ни изпраща д-р Рюдигер Далке

Защита от инфекции е може би най-комплексният труд, издаден за рекордно кратко време в началото на епидемията от Ковид-19. На 160 страници, само за...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА