МАГИЯТА с двойно дъно е книга като за кино

МАГИЯТА с двойно дъно е книга като за кино

Блестящ дебютен роман за любовта и изкуплението

Емануел Бергман прави дебютен удар със своя елегичен и етичен, забавен и смешен, на моменти потискащ и гнетящ, но четящ се на един дъх кинематографичен роман. А добрата история не бива да се пропуска, там е фокусът! „Магията“ е книга като за кино, пълна с чудеса и чародейства, но те са с подгряваща функция; оскарът за автентична магия отива другаде. Апропо, чудо има и в начина, по който текстът стига до читателя-от-ерата-на-технологиите. Да се сещате за други хитови романи от последните 2–3 години, излезли като подлистници на безплатно разпространяван вестник?

Историята

10-годишният Макс търси спасение за разпадащия се брак на родителите си и открива решението в стара грамофонна плоча с вълшебно любовно заклинание на Великия (маг) Дзабатини (роден като Моше Голденхирш). Макс изнамира сприхавия старчок, който дави мъката си в алкохол и мизантропия, и го наема да събере с вълшебството си мама и тате дни преди да се разведат. Детето (волю) и вдетиненият старец (неволю) правят своеобразен екип за преодоляване на семейната криза, на който мнозина психоаналитици, свахи, врачки и баячки биха завидели. Скоро след срещата им ще настъпи омиротворената кончина на стария фокусник (за каквато не е мечтал и в най-магичните си сънища) и светлият период за невръстния му работодател и (вече) приятел.

Сякаш тази последна магия на Великия Дзабатини е сред най-зрелищните фокуси, излезли от ръкава на великолепната му роба, величествено шествала на времето по световните сцени. В ръкава й се крие и обезобразената в Освиенцием ръка на знаменитата някога звезда, която изживява последните си дни в старчески дом, анатемосвайки целия свят. С изключение на пиячката и женските прелести, естествено.

Ще харесате Великия Дзабатини

И не заради магьосническите му дела, а защото обитава най-гъсто населените човешките измерения, в които щъкат повечето от нас, някъде по средата между между велико и долно, любов и предателство. В биографията на Великия Дзабатини темата за любовта прокървява в темата за изкуплението – той спасява мнозина, но предава любовта на живота си. Където има магия, има и илюзия, но когато магията опира до този невралгичен епизод, илюзията се изпарява. Картинката е грозна, но ние знаем причините и някак приемаме предателството – дебютантът романист хер Бергман си е свършил чудесно работата. Така че да хвърли камък срещу Мойсей Израел Голденхирш този, който…

В края на романа ще си блъскаме главата над неравенството колко човешки живота е спасил магът, с когото Хитлер пожелава да се срещне, и колцина е прецакал. И как от малкия Моше, син на обожаваща го майка, образован равин и прост водопроводчик (всичките едновременно), произлиза герой така сполучлив и противоречив, топлокръвен и автентичен. Апропо, при цялата си пристрастеност към сцената и славата Великия Дзабатини би ни се изсмял, че му казваме „герой“, пък било и в литературния смисъл.

Впрочем аритметиката спасени срещу предадени е обречена работа, защото сметките никога не излизат, когато е погубен и един човешки живот. Сметките обаче трябва да се плащат.

Финале гранде – най-забележителният финт в романа

Два фаворита имам в тази книга. Първият е хуморът – елегантен, находчив, лек и ненатрапчив. Вторият – от разказваческа гледна точка – е финалът на романа. От реквизита на мага най-натоварен с дела и смисли пък е куфарът с двойно дъно за изчезване на хора. И ако на стената виси пушка, длъжна драмат(ург)ично да гръмне, то в един магьоснически куфар нещо или някой задължително ще изчезне и някъде неочаквано ще се появи. Е, тъкмо от двойното дъно на този куфар изскача смайващият финал на романа. С един замах авторът заплита в невероятен възел съдбите на главните персонажи в романа. С един замах няколко страници по-късно го разплита. И, повярвайте ми, няма – НЯМА! – читател, който да го предвиди.

Тук спирам – книгата се чете като на кино, въпрос на време е да бъде екранизирана. Пък и заслужава ли доброто четиво напъна да нищим как изкусно се оплитат сюжетни линии и съдби, краски и миризми, високо и низко, реални исторически фигури и такива, които ужасно приличат на истински? Колко реалистично, живо, с познаване и уважение към занаята са изваяни фокуси, магии, бит и душевност на евреите (и не само) в сурови (и не толкова) за етноса им времена?

Моля ви, говорим за магия все пак. Останалото е литература.

Дара Цветкова

Допълнителна информация

Видеообръщение на Емануел Бергман към българския читател
Интервю със Светлозар Желев за „Магията“
Роберт Джераси за „Магията“
Към „Магията“

Още от Мнения за книги

Архив

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА