МАГИЯТА с двойно дъно е книга като за кино

МАГИЯТА с двойно дъно е книга като за кино

Блестящ дебютен роман за любовта и изкуплението

Емануел Бергман прави дебютен удар със своя елегичен и етичен, забавен и смешен, на моменти потискащ и гнетящ, но четящ се на един дъх кинематографичен роман. А добрата история не бива да се пропуска, там е фокусът! „Магията“ е книга като за кино, пълна с чудеса и чародейства, но те са с подгряваща функция; оскарът за автентична магия отива другаде. Апропо, чудо има и в начина, по който текстът стига до читателя-от-ерата-на-технологиите. Да се сещате за други хитови романи от последните 2–3 години, излезли като подлистници на безплатно разпространяван вестник?

Историята

10-годишният Макс търси спасение за разпадащия се брак на родителите си и открива решението в стара грамофонна плоча с вълшебно любовно заклинание на Великия (маг) Дзабатини (роден като Моше Голденхирш). Макс изнамира сприхавия старчок, който дави мъката си в алкохол и мизантропия, и го наема да събере с вълшебството си мама и тате дни преди да се разведат. Детето (волю) и вдетиненият старец (неволю) правят своеобразен екип за преодоляване на семейната криза, на който мнозина психоаналитици, свахи, врачки и баячки биха завидели. Скоро след срещата им ще настъпи омиротворената кончина на стария фокусник (за каквато не е мечтал и в най-магичните си сънища) и светлият период за невръстния му работодател и (вече) приятел.

Сякаш тази последна магия на Великия Дзабатини е сред най-зрелищните фокуси, излезли от ръкава на великолепната му роба, величествено шествала на времето по световните сцени. В ръкава й се крие и обезобразената в Освиенцием ръка на знаменитата някога звезда, която изживява последните си дни в старчески дом, анатемосвайки целия свят. С изключение на пиячката и женските прелести, естествено.

Ще харесате Великия Дзабатини

И не заради магьосническите му дела, а защото обитава най-гъсто населените човешките измерения, в които щъкат повечето от нас, някъде по средата между между велико и долно, любов и предателство. В биографията на Великия Дзабатини темата за любовта прокървява в темата за изкуплението – той спасява мнозина, но предава любовта на живота си. Където има магия, има и илюзия, но когато магията опира до този невралгичен епизод, илюзията се изпарява. Картинката е грозна, но ние знаем причините и някак приемаме предателството – дебютантът романист хер Бергман си е свършил чудесно работата. Така че да хвърли камък срещу Мойсей Израел Голденхирш този, който…

В края на романа ще си блъскаме главата над неравенството колко човешки живота е спасил магът, с когото Хитлер пожелава да се срещне, и колцина е прецакал. И как от малкия Моше, син на обожаваща го майка, образован равин и прост водопроводчик (всичките едновременно), произлиза герой така сполучлив и противоречив, топлокръвен и автентичен. Апропо, при цялата си пристрастеност към сцената и славата Великия Дзабатини би ни се изсмял, че му казваме „герой“, пък било и в литературния смисъл.

Впрочем аритметиката спасени срещу предадени е обречена работа, защото сметките никога не излизат, когато е погубен и един човешки живот. Сметките обаче трябва да се плащат.

Финале гранде – най-забележителният финт в романа

Два фаворита имам в тази книга. Първият е хуморът – елегантен, находчив, лек и ненатрапчив. Вторият – от разказваческа гледна точка – е финалът на романа. От реквизита на мага най-натоварен с дела и смисли пък е куфарът с двойно дъно за изчезване на хора. И ако на стената виси пушка, длъжна драмат(ург)ично да гръмне, то в един магьоснически куфар нещо или някой задължително ще изчезне и някъде неочаквано ще се появи. Е, тъкмо от двойното дъно на този куфар изскача смайващият финал на романа. С един замах авторът заплита в невероятен възел съдбите на главните персонажи в романа. С един замах няколко страници по-късно го разплита. И, повярвайте ми, няма – НЯМА! – читател, който да го предвиди.

Тук спирам – книгата се чете като на кино, въпрос на време е да бъде екранизирана. Пък и заслужава ли доброто четиво напъна да нищим как изкусно се оплитат сюжетни линии и съдби, краски и миризми, високо и низко, реални исторически фигури и такива, които ужасно приличат на истински? Колко реалистично, живо, с познаване и уважение към занаята са изваяни фокуси, магии, бит и душевност на евреите (и не само) в сурови (и не толкова) за етноса им времена?

Моля ви, говорим за магия все пак. Останалото е литература.

Дара Цветкова

Видеообръщение на Емануел Бергман към българския читател - тук
Интервю със Светлозар Желев за „Магията“ – тук
Роберт Джераси за „Магията“ – тук
Към „Магията“ – тук

Категория: 

Още от Мнения за книги

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА