Романът МАГИЯТА в откъси

Романът МАГИЯТА в откъси

1. Светът такъв, какъвто би трябвало да бъде

В началото на двадесети век в Прага живееше мъж на име Лайбл Голденхирш. Беше скромен човек, равин, книжник, поставил си за цел да разтълкува тайните, които ни заобикалят. На тази цел се бе посветил телом и духом. Ден след ден и час след час той размишляваше върху Тора, Талмуда, Танах и други подобни увлекателни четива. След години учене и преподаване мъжът доби приблизителна представа за света – такъв, какъвто е, но най-вече такъв, какъвто би трябвало да бъде. Струваше му се, че има известно противоречие между светлото великолепие на Сътворението и жалкото и ограничено съществуване, което ние, хората, сме принудени да влачим. Учениците му, поне по-малко глупавите сред тях, го ценяха. Словата му озаряваха мрака на битието като светлината на свещ.

Той живееше със своята жена Рифка в бедна квартира под наем близо до Вълтава. В жилището, което се състоеше от една-единствена стая, нямаше почти нищо освен кухненска маса, печка с дърва, мивка и креват, който ритмично поскърцваше всяка нощ срещу шабат – така, както повеляваха дългът и традицията.

Между етажите имаше едно чудо на модерността, а именно ватерклозет. За голямо свое неудоволствие Голденхиршови трябваше да го делят със съседа над тях, говедо на име Моше, шлосер по професия, който постоянно и шумно се караше със съпругата си, доста простовато женище.

Равин Голденхирш живееше във време на технически прогрес, който обаче слабо го интересуваше. Най-значимите постижения на новия век го засягаха само бегло. Така например преди няколко години газовите улични лампи бяха заменени с електрически, което някои смятаха за дяволско дело, а други – за социализъм. Освен това на брега на реката монтираха релси от стомана, по които се движеха трамваи, усърдно пръскайки искри.

Ето така изглеждаше магията на новия век.

Към всичко това Лайбл Голденхирш беше равнодушен. Със или без трамваи животът му продължаваше да е все така труден. Бореше се мълчаливо и упорито с ежедневието така, както евреите в Европа са го правили от векове и вероятно ще го правят още векове занапред. Равинът се молеше за малко, затова и получаваше малко.

Лицето му над черната брада беше тясно и бледо, имаше тъмни и будни очи, през които наблюдаваше суетата наоколо с известна доза недоверие. След като си свършеше дневната работа, равинът полагаше глава на възглавницата до своята любима Рифка, силна, хубава жена със загрубели ръце, мек поглед и кестенява коса. Понякога, в кратките мигове преди сънят да го надвие, му се струваше, че съзира нощното небе през тавана на стаята. Тогава се рееше като листо на вятъра, издигаше се нагоре и оттам съзерцаваше смаления свят. Колкото и тежък да беше животът, зад тънкото було на делника имаше някакво великолепие, което не преставаше да го очарова.

„Самият факт, че сме тук, че съществуваме – обичаше да казва Лайбл – вече е благословия.“

Но напоследък той все по-често лежеше буден и се взираше пред себе си. Огорчаваше го, че във века на технологичните чудеса, изглежда, вече нямаше място за истинско чудо. Защото равин Голденхирш изпитваше голяма потребност от него.

В живота му липсваше едно нещо: син. Той бе прекарал безброй часове да възпитава синовете на другите – общо взето, идиоти, – и всеки път, щом погледнеше лицата им, си представяше, че някой ден ще му бъде отредено да види лика на собственото си дете. Но досега молитвите му не бяха чути. Слънцето изгряваше за други, но не и за Лайбл и Рифка. Той изпълняваше добросъвестно съпружеските си задължения, но уви – усилията му оставаха безплодни. И с течение на времето леглото скърцаше все по-рядко.

Още в самото начало на новия век избухна война. Само по себе си това не беше нещо необичайно. Войни се водеха постоянно – така, както от време на време някъде пламваше епидемия от грип. Този път обаче беше различно, макар че Лайбл и Рифка Голденхирш отначало не го осъзнаваха. Започна Голямата война, която скоро щеше да покоси милиони. Не грип, а чума. Учениците на равин Голденхирш започнаха да задават въпроси и да го молят за разяснение и за първи път в живота си той се сблъска с нещо, за което нямаше отговор. Досега в подобни случаи винаги можеше да се уповава на неведомите пътища Господни, но войната в никакъв случай нямаше божествен произход, беше си чисто човешко дело. Равинът се чувстваше безпомощен. Стоеше пред учениците си с отворена уста и заекваше. Фактите му бяха ясни, но по-дълбокият им смисъл му убягваше. Разбира се, знаеше, че в Сараево ерцхерцог Франц Фердинанд е убит коварно от някакъв страхливец. Но Сараево беше далеч от центъра на света – някъде на Балканите. Какво го интересуваше цивилизованото общество кой кого застрелва там? Гоите* непрекъснато се гърмяха помежду си. Какво значение имаше един ерцхерцог повече или по-малко? Естествено той разбираше, че всеки човешки живот е неизмеримо ценен, че насилствената смърт е кощунство пред Бога и така нататък. Знаеше също, че Негово величество императорът на Австрия и крал на Унгария, комуто равин Голденхирш и пражкото население се бяха клели във вярност, с основание скърби. Но, ако трябва да бъдем честни, нас какво ни засяга това?

Оказа се, че ни засяга, и то много. Само за няколко месеца улиците на Прага бяха обхванати от вълнения. Старите крачеха напред-назад из кафенетата, свиваха ръце в юмруци и размахваха свити на руло вестници. Всеки се опитваше да разбере и изтълкува последното развитие на този или онзи фронт. Жените се трупаха на Вацлавския площад и си разменяха информация за братята и бащите си, които ентусиазирано се бяха включили във войната. Само малцина бяха наясно, че голяма част от мъжете никога повече няма да се върнат у дома. Онези, които бяха прекалено млади, за да участват, четяха списъците на изчезналите и убитите с такъв интерес, сякаш става дума за резултати от футболно първенство. Колко от тях? Колко от нашите? Младежите бяха настроени войнствено и скоро щяха да получат своя шанс. Защото войната вилня много години, без да подбира – погълна всички.

Включително евреите.

Така се случи, че един слънчев ден Лайбл Голденхирш беше мобилизиран и постъпи в редиците на императорско-кралската армия на стария Франц Йосиф. Когато се прибра вкъщи от пазар и завари мършавия си кривокрак мъж в униформа, Рифка проля горчиви сълзи. Той стоеше пред единственото огледало и с видимо недоумение разглеждаше униформения си образ. После й посочи своя байонет.

– За какво служи? – попита я той.

– За да намушкаш някой русин – отвърна Рифка, като напразно се опита да не заплаче отново. Тя се обърна и скри лицето си.

И така Лайбл Голденхирш замина, за да участва в една война, чийто смисъл все още не проумяваше.

Сега Рифка трябваше да се справя без съпруг, което се оказа удивително лесно. Тя с почуда установи, че по отношение на домакинството той е бил абсолютно безполезен. Въпреки това й липсваше. Никога досега нещо толкова безполезно не й беше липсвало така отчаяно.

Почти всеки ден Рифка напускаше града и се отправяше към горите далеч извън Прага. Носеше със себе си кофа, пълна с въглища, която разменяше срещу масло и хляб в селските ферми, защото предпочиташе да мръзне, вместо да я гложди гладът.

През лятото с неговите по-дълги дни начинанието й се затрудни. Трябваше да намира други стоки за размяна и освен това се налагаше да крие маслото под полата си, защото навсякъде дебнеше опасност. Все по-често се връщаше с празни ръце, особено когато наблизо се водеха боеве и тя се скриваше в гората, докато всичко премине. Тогава от разтопеното масло оставаше единствено топла диря, която се стичаше надолу по бедрото й.

Една септемврийска вечер Рифка се върна вкъщи и завари шлосера Моше да седи на стълбището. Беше облечен в лекьосана униформа на новобранец и плачеше. Представляваше странна гледка – ридаещ гигант. Огромните му рамене се тресяха, а главата му се люлееше напред-назад. Дълбоки жални хлипове се изтръгваха от едрото тромаво тяло. Тя се приближи и го попита какво е станало. Той й разказа, че имал няколко дни отпуска, но едва влязъл в дома си и жена му заявила, че го напуска. Отдавна не бил чувал нищо за нея. Нито писма, нито нищо – каза Моше, хълцайки. Рифка го съжали; жената на шлосера и без това не й беше особено симпатична, така че изобщо не се изненада от постъпката й.

Тя го прегърна и започна да го утешава. Разтопеното масло още лепнеше по краката й.

В една ясна утрин, сряда, Лайбл Голденхирш се завърна у дома. Куцаше, но като изключим това, беше в блестящо настроение. Рифка тъкмо шиеше една риза, когато вратата се отвори. Вдигна поглед и го видя. Беше измършавял. Тя изпусна иглата и конеца и се хвърли в обятията му. Колко слаб беше само! Само кожа и кости. Той я притисна, колкото можеше, а тя заплака от радост.

– Добри новини – каза той и вдигна байонета си. – Русинът ме намушка пръв. Лежах в лазарета.

За щастие, раняването на Лайбл не беше толкова драматично – той показа на Рифка белега на бедрото си. Разказа й, че командирът му се застъпил за него и не го върнали обратно на фронта, а го изпратили да доизлекува крака си в един санаториум в Карлови Вари. Останал обаче куц и официално бил обявен за военен инвалид. Лайбл седна. Рифка му даде хляб и го помоли да й разкаже за войната. Но усмивката му застина и той зарея поглед, сякаш гледаше през нея. Взе ръцете й в своите и нежно целуна връхчетата на пръстите й. Тя се вгледа с очакване в очите му, но съзря там само мрак. Той поклати глава и така двамата сключиха мълчаливо споразумение да не говорят за това.

Само три седмици по-късно най-после настъпи мирът. Войната, която трябваше да сложи край на всички войни, свърши. Хората празнуваха по улиците. Мир, беше дошъл мирът! Обаче без славната победа, за която бяха бленували. Беше като събуждане от кошмар. Оцелелите пиеха и пееха, радостни, че са живи. Имаше ликуващи викове и танци, а също и няколко счупени прозореца, както си му е обичаят при радостни събития, но над страната витаеше някакво сконфузено изтощение. Европейските народи бяха преситени от битки, убиване и умиране, поне засега. В Германия и Русия бяха избухнали революции. Царят и семейството му бяха екзекутирани. Германският кайзер беше на почивка и реши да не се връща. Бохемското кралство стана част от новосформираната република Чехословакия. Общо взето, това бяха добри новини, но не и колкото тази, която Рифка съобщи на Лайбл:

– Бременна съм.

Мъжът на Рифка остана поразен, не можеше да повярва. Как бе възможно? Вярно, след завръщането му леглото здравата беше скърцало няколко нощи, но не беше ли прекалено рано за първите признаци на евентуална бременност? Ала под роклята на Рифка вече се оформяше малко коремче.

Лайбл крачеше напред-назад в стайчето, кафтанът му се развяваше като крилете на подплашен гълъб. Веднъж, както гледаше през прозореца, на Рифка й хрумна една идея.

Какво беше онова, в което вярваха гоите? Какво беше казала мнимата Дева Мария на своя Йосиф?

– Това е чудо! – извика тя.

– Какво? – не разбра Лайбл.

– Господ сътвори за нас чудо. – И като изрече това, сведе поглед надолу, за да изглежда достатъчно смирена. Накара устните и ръцете си да затреперят, защото смътно си спомняше, че така стават чудесата.

– Чудо ли? – Лайбл беше слисан и недоверчив. Като равин той смяташе себе си за нещо като експерт по чудесата, а това му се стори подозрително. – Горко ни! – извика.

– Огледай се наоколо – прикани го Рифка. – Всичко, което имаме, дължим на Бога. Всичко! Защо тогава да не ни подари и едно чудо? Та той знаеше колко много искаш син.

Тя смяташе, че усеща, че ще бъде син. Отиде при Лайбл и сложи ръка на рамото му. После му прошепна в ухото с меден глас:

– Бог сбъдна желанието ти.

Равин Голденхирш все още бе изпълнен със съмнения относно предполагаемото чудо. Чувстваше и някакво неприятно къркорене в червата.

– Беше непорочно зачатие – обяви компетентно Рифка.

– Глупости! – възрази равинът. – Всяко зачатие е порочно, особено това тук. Кой е бащата?

– Бащата е Бог – настоя тя с тъпо упорство. – Един ангел ме посети.

Равинът вдигна отчаяно ръце към небето и отново започна да обикаля стаята. Когато се спусна нощта, а той още не се бе доближил и на крачка до разгадаването на тази мистерия, реши, че заслужава почивка. Междувременно къркоренето на червата бе прераснало в громолене.

– Връщам се веднага – каза той, откачи от пирона големия ключ за клозета, изскочи от жилището и затръшна вратата след себе си. Забърза нагоре по стълбите, където между етажите го очакваше чудото на модерността.

Беше заето.

След няколко минути повече или по-малко търпеливо чакане и пристъпване от крак на крак книжникът, обхванат от безпокойство, почука. Отвътре се чу дрезгав глас и шумолене. Най-после, след цяла вечност на тъмното и студено стълбище, вратата се отвори.

Оттам излезе съседът отгоре, шлосерът Моше. Измърмори нещо неразбираемо, вероятно поздрав, но не го погледна. Шмугна се покрай Лайбл към стълбите. Беше прекалено едър, облечен в дрипи, а движенията му бяха хаотични също като мислите. Голем, а не човек. Равинът се загледа след него.

Тогава му хрумна нещо.

– Господин съседе! – извика той.

– Да? – Шлосерът се вторачи в равина. Между двамата мъже винаги бе тляла известна враждебност. Равинът смяташе шлосера за идиот, той пък смяташе равина за арогантен глупак. Лайбл погледна Моше в очите, надявайки се да открие нещо в тях, може би някаква сянка на вина.

– Исках да ви питам нещо – започна предпазливо равинът.

Моше все така не отместваше поглед от него. Във всеки случай не личеше да изпитва вина.

– Та значи, работата е там, че... – Лайбл Голденхирш не успя да продължи. Думите му потънаха като вода в пясък.

– Да?

Равинът направи нов опит.

– Става дума за ключалката.

– И какво за нея?

– Не мога да я отворя – каза той. – Пъхам ключа си и го завъртам, обаче... – Равинът събра мислите си. – Не се отключва.

– Сигурно ключът е причината – заяви Моше с превъзходството на опитен занаятчия, който разговаря с дилетант.

Лайбл Голденхирш остана сам в полумрака на стълбището.

Изведнъж чу Моше да се провиква отгоре.

– Равин? Там ли сте още?

– Да.

Няколко секунди цареше тишина. След това гласът на Моше прозвуча отново. Трепереше.

– Простете ми – каза шлосерът толкова тихо, че мракът почти погълна думите му.

– Но за какво?

Нова пауза. После равинът чу отчаян хлип, който сякаш идваше от нищото.

– Тя ми липсва толкова много – каза Моше, изтрополи по последните стъпала, скри се в жилището си и хлопна вратата.

Равинът бе напълно стъписан.

Погледна през кръглия прозорец на стълбището и видя покритите със сняг покриви да проблясват на лунната светлина.

Гледката беше прекрасна, граничеше с чудо. Равинът си помисли, че единствено вярата прави чудеса.

Видя как един облак се промъква към светлата бледа луна. Равинът реши: ако облакът закрие луната изцяло, ще сметне това за божи знак. И ще приеме бременността като чудо.

Гледаше като омагьосан как облакът се носи безметежно през нощното небе.

И тогава затули луната. За миг равинът остана в непрогледен мрак както преди Сътворението.

Малко след това облакът отплава нататък и млечната лунна светлина падна върху лицето му. Напрежението се стопи. Трепереше от студ и изведнъж му се стори, че чувствата му са като бездънно море. Заляха го вълни на благодарност и любов и солени сълзи потекоха по бузите му.

Той си пое дълбоко дъх и отвори вратата на клозета. Влезе, затвори след себе си, разкопча си панталона, вдигна кафтана и седна. Всяко дете е дар, помисли си равинът и реши да го приеме. На харизан кон зъбите не се гледат. Щеше да се сдобие със син.

*Гой – еврейската дума за народ, в разговорния език употребявана като нарицателно на не-евреите с оскърбителен оттенък. – Бел. прев.

***

Глава 2. Краят на всичко

Много по-късно, в началото на двадесет и първи век, в Но­вия свят, в Града на ангелите живееше момче на име Макс Кон. Около три седмици преди единадесетия му рожден ден родителите му го заведоха в един японски ресторант на булевард „Вентура“ и му казаха, че се развеждат. Разбира се, не му казаха веднага. Голяма част от вечерта се прес­труваха, че всичко е както обикновено. Макс обаче усеща­ше, че нещо не е наред. Те просто се държаха прекалено ми­ло с него. Още от самото начало имаше подозрения. Най-добрият му приятел в училище, Джоуи Шапиро, бе прежи­вял нещо подобно преди няколко месеца, поради което в класа гледаха на него като на трагичен герой и в еднаква степен му се възхищаваха и съчувстваха. Джоуи беше вкусил от сладко-горчивия нектар на трагедията и така бе изпре­варил с една крачка съучениците си от 4А по пътя към съз­ряването.

Тогава Джоуи бе дал на Макс мъдър съвет:

– Те ще те заведат на ресторант и ще те попитат как­во ти се яде. – И като се наведе към ухото на Макс, прошеп­на: – Аз поисках пица и това ми беше грешката.

– Е, и? – попита Макс, като си помисли: Как пицата може да бъде грешка?

– Бяхме в пицарията „Замъкът на Мики“.

„Замъкът на Мики“ беше верига за бързо хранене, пред­назначена за деца, където не само предлагаха гигантски пи­ци, но имаше и детски кът, видеоигри и какво ли още не. Точно там Макс искаше да отпразнува рождения си ден.

– И какво от това?

– Бях си поръчал средна пица със салам и много моцарела.

– И после?

– После те ми казаха, че се развеждат. А пък аз стоях там с моята пица...

Джоуи издаде странен звук, подобен на кашлица, и извър­на глава.

– Докато съм жив, няма да мога да погледна пица – каза той.

Макс остана като гръмнат. Разбира се, родителите се развеждат, случва се понякога, но той смяташе, че пицата се числи към малкото сигурни неща в живота. Към нещата, на които можеш да разчиташ.

Макс беше убеден, че неговите родители никога няма да направят такова нещо. Те го обичаха, обичаха се помежду си, най-вероятно обичаха и Хуго, домашния заек, чаровно животно с бяла козина и розов нос, което обикновено си се­деше в клетката и смешно се кокореше. И това беше. Поне така си мислеше. Но скоро му се стори, че има нещо, което му се изплъзва на пръв поглед, малки признаци за някаква по­тайна истина. Виждаше как мама подсмърча и си попива очите с носна кърпичка, като леко размазва толкова гриж­ливо положения грим. Направи му впечатление, че татко не се задържа вкъщи. Стоеше до късно в офиса си, а през уикендите все „имаше работа“. Понякога спеше на канапе­то в хола и телевизорът оставаше включен през цялата нощ – нещо, което за нищо на света не биха позволили на Макс. Врати, които преди стояха отворени, сега редовно се затваряха. Нещо не беше наред, усещаше го.

И когато един ден се върна от училище, захвърли небреж­но колелото си на моравата отвън и нахълта в къщата, ви­дя родителите си да седят сковано на канапето, сякаш го бяха чакали. Усмихнаха му се изкуствено.

– Какво ще кажеш да отидем на ресторант? – каза тат­ко и гласът му прозвуча някак прекалено весело и високо. В главата на Макс се мярна тревожна мисъл. – ... където ти искаш – успя да чуе края на изречението.

– Какво? – отрони Макс.

– Какво ти се хапва?

Макс размисли за миг, после каза:

– Може ли суши?

Родителите му го изгледаха изумено.

– Сигурен ли си? – попита мама.

– Да – заяви Макс. Беше му съвършено безразлично дали някога отново ще вкуси сурова риба.

И така отидоха да ядат суши. Макс поръча риба тон, ри­ба меч и яйца от морски таралеж, въпрeки че според татко яйцата от морски таралеж не бяха кашер*.

Те бяха толкова противни, че Макс едва не повърна. А когато родителите му го увериха, че много, много го обичат и че за него абсо­лютно нищо няма да се промени, той се изчерви и се помъ­чи да преглътне сълзите си. Започна да трепери. Устата му бе натъпкана с рибешка сперма или каквото там беше и той си заповтаря: пица, поне пицата ми остава.

До съвсем неотдавна животът на Макс Кон си течеше спо­койно. Беше обикновено десетгодишно момче, дългунесто, с бледа кожа и чорлава рижа коса. Носеше очила, които мама беше залепила с изолирбанд, след като веднъж татко седна върху тях по невнимание. Макс и семейството му живееха в малка къща в Атуотър вилидж. Баща му беше „адвокат по авторско право върху музикални произведения“, каквото и да означаваше това, а майка му притежаваше малък бутик на булевард „Глендейл“, в който продаваше мебели от Азия и всякакви джунджурии. И в неговото семейство присъст­ваше обичайната сбирщина от лели, чичовци и братовче­ди. Най-лошите безспорно бяха чичо Бърни и леля Хайди, които постоянно се караха. Имаше я и маминка, невротич­на строга жена, която живееше от другата страна на пла­нините, в пустошта на долината Сан Фернандо на някакво затънтено място, наречено Енсино.

В училище мълвата за предстоящия развод на родители­те на Макс се разнесе със скоростта на горски пожар, осо­бено в 4А клас. Джоуи Шапиро дори хвана Макс под ръка и никой не им се присмя, че са обратни. Сега момичетата съ­що го гледаха с други очи, а Мириам Хьонг – с която дотога­ва всъщност не бе имал нищо общо – се приближи до него в междучасието и каза:

– Много съжалявам за това с родителите ти.

Глупости дрънка, помисли си той. Но в края на краищата тя беше момиче и не се очакваше да има много ум, затова не искаше да отблъсне жалките й усилия за съпричастност. Ето защо прие великодушно съчувствието й и отвърна:

– Да, какво да се прави.

От днес нататък той беше мъж. Твоят истински бар мицва**, знаеше вече Макс, е разводът на родителите ти. Ритуал за посвещение, който превръща децата в мъже. Той научи, че много от съучениците му са от „разбити се­мейства“, както се изразяваше равин Хана Гросман, „Лес­бийката“.

Отначало беше страхотно да имаш разбито семейство. Привидно всичко си беше постарому, само дето сега мама спеше в родителската спалня, а татко – на дивана в хола. Това малко дразнеше Макс, защото там се намираше и те­левизорът, който той дотогава бе смятал за своя собстве­ност. Сега татко постоянно гледаше спортни предавания. Но в цялата история имаше и някои предимства. Наметнал плаща на мъченик, Макс бе обсипан с невиждано внимание и с комикси. Татко му купи новия „Спайдърмен“ и няколко сборни издания „Батман“ наведнъж. По-рано Макс винаги трябваше да избира между Марвел и ДС. Татко казваше, че в живота трябва да се прави избор. Пълни дивотии, както се оказа. Можеше да имаш всичко. Значи това означаваше да пораснеш. Раздялата на родителите му несъмнено беше най-доброто, което можеше да сполети неговата колекция от комикси.

Но дълбоко в себе си той бе загрижен. Тежеше му една тайна. Знаеше защо родителите му се развеждат: по него­ва вина! Наистина мама бе казала, че причината за развода е онази „никаквица инструкторката по йога“, но Макс знаеше истината.

Случи се няколко седмици преди съдбоносното ядене на суши. Макс отново трябваше да почисти клетката на заека и се наложи мама да му повтори няколко пъти, че именно той е настоявал да вземат проклетото животно. Макс по­моли баща си да го отмени само този път (моля, моля, мо­ля!), защото искаше да отиде на кино с Джоуи Шапиро. Но татко отказа. В разправията Макс, чието търпение бе на изчерпване, се развика на баща си, но той не отстъпи.

И така вместо да седи в киносалона с климатик и да лапа пуканки и бонбони, Макс се зае да чисти заешките изпраж­нения. Беше толкова несправедливо! Когато най-после – с мърморене и протести – изнесе навън торбата с боклуци­те, татко му застана на вратата и го изгледа неодобри­телно.

– Не с този тон, младежо! – каза той. – Тук не минават такива. Ако още веднъж разиграеш подобен театър, ще се лишиш от Хуго.

Макс изхвърли заешките изпражнения в контейнера, но усещаше как яростта клокочи в гърдите му. Да го лишат от Хуго, ама че подла заплаха!

Изведнъж Макс съзря до боклукчийската кофа монета от едно пени. Веднъж баба му беше казала, че при такава наход­ка може да си пожелае нещо. Трябва само да вземеш пенито в длан, да затвориш очи и да изречеш желанието си наум. То­гава то ще се сбъдне, но при условие, че не казваш на никого.

Той вдигна монетата, стисна я с всичка сила, затвори очи и си пожела баща му да изчезне. Просто така. Когато отново разтвори пръсти, пенито си лежеше невинно в дланта му. Макс чу далечен тътен откъм планините Сан Габриел. Скоро щеше да завали. Изведнъж момчето се по­чувства виновно. Огледа се и се насили веднага да помисли нещо друго, но вече бе късно. Някой – може би Господ? – трябва да беше чул мислите му.

Няколко седмици не се случи нищо и Макс реши, че му се е разминало. До вечерта в ресторанта за суши. Тогава раз­бра, че е привлякъл проклятие върху семейството си. Засе­га само заекът изглеждаше незасегнат.

Отначало Макс се опита да не се задълбочава прекалено върху вината си за трагедията. Вместо това се наслажда­ваше на плодовете на раздялата. Мама също започна да го отрупва с подаръци, вероятно се стремеше да надмине татко.

– Можеш да си пожелаеш каквото искаш за рождения ден – каза му тя.

Прозрачен опит да го подкупи. Но всеки си има цена, а тази на Макс не беше особено висока.

– Все едно какво, така ли?

Всеки нов подарък, всяка нова играчка, която му даваха родителите, беше доказателство, че го обичат. Но скоро тези доказателства загубиха силата си. В живота му няма­ше нищо сигурно. Всичко започваше да се променя, а Макс не обичаше много промените. Не беше чак толкова супер да си от разбито семейство. Напротив, той разбра, че то­ва има последствия. И че е напът да усвои важен урок, кой­то трябваше да научат и неговите кумири, Спайдърмен и Джоуи Шапиро, при това по трудния начин.

На Хари и Дебора Кон им беше много трудно да кажат на си­на си, че се развеждат. Най-вече Хари се страхуваше от то­зи съдбовен момент. В личния си живот той всячески из­бягваше конфронтациите. Дебора нямаше чак такива проблеми. Въпреки че официално изповядваше будизма, конфликтите истински я ободряваха. Хари винаги я бе наричал „раз­ярена будистка“, но тя не намираше, че е смешно. Всъщ­ност напоследък почти нищо, което се отнасяше до бъде­щия й бивш съпруг, не й се струваше смешно. Дори при­съствието му я дразнеше. Как само си тътреше краката! Странности, които по-рано й изглеждаха очарователни, сега я довеждаха до бяс. Нямаше търпение той да се изнесе от вкъщи.

Но, разбира се, съществуваше и Макс. Дори бяха обсъдили възможността да продължат да живеят заедно заради не­го. По-точно Хари бе обсъдил възможността, не и Дебора.

– Искам да се изнесеш – беше заявила твърдо. Не желаеше да го наказва или поне не само. Аферата му я беше потресла до мозъка на костите. Просто искаше да се отърве от не­го. Не можеше повече да го търпи. Беше като лейкопласт, който трябваше да отлепи. Колкото по-бързо, толкова по-малко боли.

– Но какво ще стане с Макс? – каза Хари с плачлив глас.

– Макс – отвърна Дебора – ще се чувства много по-добре без теб.

И се започваше отначало. Опитваха се да се държат циви­лизовано, но почти всеки разговор завършваше със скандал.

– А как ще му кажем? – питаше Хари.

– Трябва да му го съобщите предпазливо – посъветва ги госпожа Шапиро, която вече имаше опит в това отноше­ние. – И още нещо. Заведете го на ресторант.

Дебора слушаше внимателно и кимаше, дори си записва­ше нещо в телефона.

И така една хубава сутрин Дебора Кон пътуваше по ма­гистралата в посока Удланд Хилс. Кантората „Гутиерес и партньори“ се намираше в една триетажна остъклена ад­министративна сграда, паметник на безвкусицата. Отвътре не изглеждаше по-добре. В приемната висеше картина с кучета, които играят покер. Кой би си купил нещо подоб­но?, почуди се Дебора. После я поканиха в кабинета на госпо­дин Гутиерес, старши партньор и специалист по бракораз­водни дела.

За професията си господин Гутиерес беше неестествено весел – закръглен, вечно засмян палач на любовта. С вяло ръ­костискане.

– С какво мога да ви бъда полезен?

Тя му обясни ситуацията, а той я изслуша мълчаливо, ки­майки с глава. След известни колебания Хари и Дебора се бя­ха разбрали за „развод по взаимно съгласие“ – термин, кой­то Дебора беше намерила в интернет и който в прав текст означаваше, че ще уредят помежду си, без намесата на съда, въпроса за родителските права и подялбата на иму­ществото. Господин Гутиерес сякаш помръкна, защото ве­че бе предвкусвал много платени часове.

Разводът по взаимно съгласие бил нещо съвсем просто, обясни той. Дебора трябвало да представи документите пред съда, после щели да бъдат връчени на Хари. И ако стра­ните били съгласни с рамковите условия, молбата за развод щяла да бъде предадена на Върховния съд на Лос Анджелис, където ще я разгледа съдия. Ако всичко бъде одобрено, страните щели да подпишат документите и готово.

Само за няколко седмици можели да получат развод и да сложат край на съвместния си живот.

Сватбата беше свързана с далеч повече разноски, помисли си Дебора.

Хари и Дебора бяха единодушни в едно: не искаха да вла­чат Макс по съдилищата. Не трябваше да избира между тях двамата. Те дори се бяха разбрали как ще действат, след като Хари се изнесе, което според Дебора прекалено се проточваше. Дебора щеше да гледа сина си през седмицата, а Хари – от петък до неделя. Щеше да го взема от училище и в понеделник отново да го връща там, за да сведе контакта с Дебора до минимум.

Беше труден период за всички засегнати. Хари пак започ­на да пие, а Дебора – да пуши. Работата им също не върве­ше. Дебора пропускаше срещи с търговци на едро и клиен­ти, въпреки че се впускаше като обсебена в дигитална ко­муникация, а Хари редовно закъсняваше и често се появява­ше махмурлия в службата. Известно време колегите му про­явяваха разбиране – Хари установи, че всички го съжаляват, а дамите мило го обгрижват. Но беше разсеян в работата и това видимо понижи резултатите му.

И двамата имаха чувството, че животът им се изплъзва, изтича като пясък между пръстите.

* Кашер - Хранителен продукт, произведен под надзор на равин и отговарящ на еврейските закони за храненето. – Бел. прев.
** Бар мицва - Ден, в който според законите на юдаизма се отбелязва достигане на пълнолетие. – Бел. прев.

***

3. Чудото

Рифка Голденхирш проклинаше целия свят. Проклинаше се­бе си, мъжа си, но преди всичко проклинаше ангела, от кой­то бе забременяла. Лежеше на кревата в малката стаичка. Мъжът й Лайбл седеше до нея и й държеше ръката, глупа­кът.

– Всичко ще бъде наред – каза й той с известно неудоб­ство и я погали сковано.

Краката на Рифка бяха подпрени на два паянтови стола, на печката вреше тенджера с вода, до леглото имаше чис­ти кърпи, а Хедвика, акушерката, седеше между краката на Рифка и чакаше резултата.

Рифка бе израснала в провинцията, в малко село близо до Пилзен. Като младо момиче неведнъж беше виждала крава да ражда теле – извънредно мъчителен процес, който чес­то продължаваше няколко дни, придружен с изтерзано, въз­мутено мучене. Сега разбираше добре страданието на кра­вите. А безполезният глупак, който й се падаше съпруг, са­мо си седеше и несръчно я потупваше.

Хедвика надникна отдолу и каза:

– Виждам главата.

Рифка простена.

– Напъвай – нареди Хедвика.

– А ти какво си мислиш, че правя? – изкрещя Рифка.

Хедвика не беше еврейка и живееше извън квартала Йозе­фов. Минаваше за една от най-добрите акушерки в града, а това означаваше, че повечето деца, които израждаше, ожи­вяваха. Всеки месец равин Голденхирш бе заделял грижливо по няколко монети, за да си осигури услугите й. И ето че мо­ментът настъпи. Лятото, което току-що беше започнало, щеше да приветства нов жител на планетата. Хедвика по­пиваше с кърпа челото на Рифка, докато Лайбл продължава­ше да я гали. Новият жител на планетата се бавеше.

И най-после се появи.

Хедвика вдигна новороденото за краката, преряза пъпна­та връв с нагорещен кухненски нож и го плесна по дупето.

Бебето изплака, пронизителен рев раздра гъстата пот­на тишина в стаята. Хедвика бършеше детето с чисти кърпи, като внимаваше да не му причини болка.

После го подаде на майката и каза:

– Чудесно здраво момченце.

Рифка пое бебето в прегръдките си, погледна го и ведна­га се влюби. Беше най-хубавото нещо, което бе виждала.

– Как ще го наречем? – попита Рифка задъхано. Беше из­тощена, но като се изключи това, беше доволна от света и от себе си.

– Какво ще кажеш за Моше? – предложи Лайбл със следа от сарказъм в гласа.

– Моше? – учуди се жена му. – Защо пък Моше?

– Какво, Моше не ти ли харесва? – отвърна равинът. – Името е хубаво, нали?

– Като шлосера ли? – попита недоверчиво тя.

– Като пророка – каза Лайбл. – Мойсей. – В погледа му имаше нещо непреклонно, което не търпеше възражения.

Рифка отстъпи. И така момчето получи името Моше Голденхирш. И въпреки че от време на време, когато прека­леше с чашката, поставяше под съмнение произхода му, ра­винът се радваше, че най-после има дете. Опита се да си внуши, че му е все едно кой е бащата, и всяка вечер благода­реше на Господ за чудото.

Моше Голденхирш растеше дребен и постоянно боледу­ваше. Няколко месеца след раждането си той като че ли се накани да се прости с живота. Детето лежеше в люлката си до печката, кожата му беше восъчнобледа. Почти не по­мръдваше, само от време на време жално хленчеше. Рифка седеше до люлката и му пееше песничка.

Високо във небето
лети орел свободен.
И нейде отдалече
дочува вик тревожен.

Но и пеенето не смъкна температурата на Моше. На­края Рифка толкова се притесни, че посред нощ излезе от вкъщи, за да доведе лекар. Лайбл остана при детето. Имен­но той й бе казал за лекаря Гински. Рифка тича през целия път от Йозефов до отсрещния бряг на Вълтава, а после и до замъка. Нощният въздух бе влажен и мразовит и когато стигна горе, по челото й бе избила студена пот. Тротоари­те бяха покрити с червени и жълти листа и навсякъде се търкаляха кестени, нападали от дърветата. Най-после тя намери къщата, близо до Храдчани. Виждаше кулите на за­мъка, те се открояваха на небето и й се струваше, че усеща по кожата си втренчения поглед на водоливниците от ка­тедралата „Свети Вит“. Лекарят живееше в една елегант­на вила в стил ар нуво. След няколко минути настойчиво чу­кане една раздърпана слугиня отвори вратата. Лицето й беше зачервено и тя оправи фустата си с лявата си ръка.

Когато видя пред себе си смутената и плувнала в пот Рифка, я измери с хладен поглед.

– Доктор Гински – измърмори Рифка.

– Той вече се оттегли – каза слугинята неприветливо.

– Мъжът ми ме праща – и Рифка спомена, че мъжът й не е кой да е, а равинът на Староновата синагога.

– Евреин? – изненада се слугинята.

– Трябва да предам на господин доктора, че той веднъж му е направил услуга – и добави умолително: – Моля ви, де­тето ми умира.

Това смекчи сърцето на слугинята.

– Влезте – прошепна тя. – Почакайте тук.

Тя издърпа Рифка в преддверието на вилата и затвори вратата, после забърза нагоре по стълбите.

Рифка се огледа със страхопочитание. Помещението бе­ше разкошно обзаведено. Един стоящ часовник тиктакаше заплашително. На закачалката висяха скъпи кожи и шапки. От една стойка за чадъри се подаваха махагонови бастуни. Доктор Гински, дребен и закръглен, слезе пуфтейки по зас­тланите с килим стълби. Беше облечен с нощница, която нервно приглаждаше с ръце. Лицето му беше червено и мал­кото коса, която обрамчваше голия череп, стърчеше като петльов гребен. Очилата му бяха запотени. Рифка си поми­сли, че може би е прекъснала лекаря и слугинята по време на нещо важно.

Тя скочи напред с умолителен поглед и протегна ръка.

Гински я изгледа.

– Боя се – каза той, – че не мога да стисна ръката ви. На­ли разбирате, като представителка на юдейската вяра... – и сведе смутено поглед.

– Разбирам – каза Рифка и закима усърдно. Не искаше да прави нищо, заради което би могла да изпадне в немилост.

След няколко секунди неловко мълчание тя избърса длан в подгизналата си пола.

– На какво дължа удоволствието от неочакваното ви посещение? – попита лекарят с преднамерен сарказъм.

– Детето ми е болно.

– И аз ли съм единственият медик в цяла Прага?

– Мъжът ми каза да дойда при вас, само при вас.

– И защо, ако смея да попитам?

– Ние... – тя млъкна за миг и преглътна с мъка. – Ние ня­маме пари – довърши шепнешком и наведе глава.

– Нима? – каза докторът. – Евреинът няма пари?

– Мъжът ми е книжник. Нямаме много.

– А как се казва мъжът ви?

– Голденхирш. Лайбл Голденхирш.

Лекарят застина с полуотворена уста. После си свали очилата, избърса ги в нощницата си и попита:

– Защо не казахте веднага?

Рифка никога дотогава не се бе качвала в автомобил. Ако не беше толкова загрижена за сина си, пътуването сигурно ще­ше да я зарадва. Но при дадените обстоятелства този вид превоз й се стори неудобен. Усещаше със задника си всяка дупка на пътя, моторът изпускаше миризливи пари, а кога­то колата на доктор Гински стигна тяхната къща, търсе­нето на място за паркиране се оказа трудно. Рифка беше убе­дена, че тези автомобили няма да просъществуват дълго.

Поведе лекаря нагоре по стълбите. Тъй пъшкаше и диша­ше тежко, само след един етаж остана без дъх. Когато най-после се озоваха пред вратата на жилището, Рифка се уплаши, че човекът ще получи инфаркт. Тя почука и Лайбл отво­ри с болното дете на ръце. Гледката трогна Рифка не само защото синът й беше толкова блед, а и заради явната неж­ност, с която мъжът й държеше малкото безпомощно съз­дание. Никога досега не го беше виждала да се отнася толко­ва благо с тяхното дете. С неговото дете, напомни си тя.

Очите на Лайбл бяха насълзени. Рифка внимателно пое пе­леначето от ръцете му.

Доктор Гински пристъпи в стаята и се огледа критич­но. После двамата с Лайбл се спогледаха, изпънаха се във во­енна стойка и козируваха.

– Свободно! – произнесе доктор Гински.

– Полковник! – каза равинът.

След това, за учудване на Рифка, двамата мъже се хвърли­ха в обятията си. Останаха дълго в тази поза, доста дълго. Сякаш безмълвно си казваха нещо.

После доктор Гински прегледа детето. Опипа челото му, погледна в устата и му премери температурата. Рифка и Лайбл чуха с облекчение, че няма нищо сериозно. Настин­ка, навярно от студа. Камък падна от сърцето на Рифка, за­щото през последната година на войната бе плъзнала епи­демия от испански грип, която отне живота на много де­ца, а и на възрастни. Моше обаче щеше да живее. Рифка при­готви грейка, а доктор Гински даде на малкия лекарство. Лайбл предложи на лекаря няколко монети, но той отказа възмутено. Скоро бебето заспа в люлката си.

На сбогуване Лайбл и доктор Гински отново се прегърна­ха и се разцелуваха по бузите, както е обичайно за мъжките приятелства. Но Рифка не беше вчерашна, тя видя как се гледат двамата и разбра какво се е случило между съпруга й и лекаря.

След като изпрати Гински, Лайбл постоя още няколко мига, загледан в тъмнината.

– Лайбл? – повика го Рифка.

Той се извърна бавно.

– Да?

Тя го погледна и почувства как силите я напускат. Уст­ните й затрепериха.

– Какво се случи през войната? – попита тихо.

Лайбл се приближи и седна до нея. Взе ръката й и я стисна здраво. Двамата се взираха в пода от грубо издялани дъски.

– Ако ти не ме разпитваш за войната – продума той, – и аз няма да питам за чудото.

***

4. Най-знаменитите фокуси

Когато един вторник следобед Макс Кон се върна от учили­ще, пред къщата стоеше камион за превоз на покъщнина. Той се разтревожи. Дотам ли бяха стигнали? Навсякъде има­ше струпани кашони и мебели. Заекът Хуго клечеше в един ъгъл на хола и изглеждаше напрегнат, ушите му трепереха. Носачите бяха двама високи латиноси, единият от които носеше джинси и тениска с лика на Шакира, а другият бе об­лечен по-традиционно със син комбинезон и карирана риза.

– Buenos dias* – поздрави мъжът с тениската на Шакира и кимна на Макс. Държеше кашон, пълен с документи и папки.

– Здравей – отвърна Макс и забеляза, че гласът му трепе­ри. – Къде са родителите ми?

– Que**? – попита мъжът с тениската на Шакира.

– Los padres*** – поясни Макс. – Мама и татко.

Мъжът го погледна безпомощно и вдигна рамене. Макс разгледа кашона в ръцете му. Документите и папките си­гурно бяха на татко, като адвокат той постоянно беше за­обиколен от такива неща. За него книжата бяха толкова не­заменими, колкото батмобилът за Батман.

Мъжът в работния комбинезон се приближи, натоварен с два кашона.

– Тук някъде – каза той.

– Вие какво правите? – попита Макс и гласът му прозву­ча пискливо.

– Товарим багажа – рече онзи с комбинезона. Имаше под­чертан мексикански акцент.

– Върнете това – настоя Макс. В този миг баща му се появи от кухнята. Той също носеше кашон. Косата му бе­ше разрошена и днес не се беше бръснал. Ризата му беше за­копчана накриво, а очите гледаха със стъклен поглед. Ви­дът му будеше безпокойство. Последния път Макс се беше уплашил толкова от баща си, когато като четиригоди­шен бе решил да оближе с език терасата зад къщата. Вече бе изблизал половината, когато баща му изскочи от къща­та гол-голеничък и го грабна на ръце. Едва ли има нещо по-лошо от това да видиш собствения си баща чисто гол. До­като тичаше към Макс, пенисът му се люшкаше отляво надясно. Част от тялото, която Макс не бе възприемал съзнателно до този момент. Това пък какво е?, беше се за­питал учудено. Във всеки случай не предвещаваше нищо добро.

Точно тази мисъл му мина и сега през ума:

Това не предвещава нищо добро.

Баща му изглеждаше така, сякаш се събужда от дълбок сън, сякаш цял живот се бе препъвал в някаква мъгла и сега за пръв път примигва срещу светлината.

– Татко! – извика Макс и изтича към него. – Тук навсякъ­де се разхождат мексиканци!

Бащата изведе Макс навън. Остави кашона на земята и те седнаха на стълбите, които водеха към входната вра­та. Каменните стъпала бяха затоплени от слънцето.

Макс дочу гласовете на други деца, които играеха наблизо. В далечината се виждаха заснежените върхове на Сан Габри­ел. Беше ясен слънчев ден.

Известно време никой не продума. Макс и баща му прос­то си седяха и се взираха в хоризонта, като че ли там се на­мираха отговорите, за които и двамата копнееха.

– Вече го обсъдихме – каза накрая татко.

– Кое?

– Това, че днес се изнасям.

– Ама ти каза четвъртък.

– Вторник – поправи го татко. – Казах вторник.

Въпреки слънцето на Макс изведнъж му стана студено. Не можеше да се освободи от чувството, че татко се е на­дявал да се измъкне, докато той е на училище. Обзе го ужас, че никога повече няма да види баща си. След като си тръг­неше, щеше да го забрави. Макс усети как очите му се пъл­нят със сълзи, но ги преглътна. Какво щеше да стане сега с него?

– Макс – каза татко. – Нищо няма да се промени.

Макс знаеше, че това е лъжа. Един от суровите уроци на живота беше, че всичко се променя. Спайдърмен и Батман също бяха загубили любими хора и в резултат сновяха по ця­ла нощ насам-натам, облечени в еластични костюми, и се бореха срещу престъпленията, вместо да гледат телеви­зия като всеки нормален човек.

Татко понечи да го прегърне, но Макс замръзна при допи­ра. Той разсъждаваше трескаво: понеже татко се изнася по негова вина, от него зависи да оправи нещата. Макс стисна очи и си пожела горещо татко да остане. Поведе вътре­шен пазарлък. Разкайваше се, че бе поискал баща му да се мах­не, и обеща всеки ден до края на живота си безропотно да изхвърля заешките лайна.

Татко се изправи.

– Аз много те обичам – каза той.

– Татко! – извика Макс, обзет от паника. – Остани при нас! Никога повече няма да чистиш клетката на заека!

– За съжаление е невъзможно – каза татко. Очевидно силата на мисълта на Макс не беше достатъчна. Татко отново се опита да го прегърне, но Макс се ядоса и взе да удря с юмруци. Татко го пусна. Макс изтича надолу по стъ­палата, но не стигна много далеч. Спъна се в един от ка­шоните и падна по очи. Кашонът се преобърна и съдържа­нието му се разпиля по тревата.

– Заболя ли те, Макс? – разтревожи се баща му.

Макс се изправи и каза сърдито:

– Няма нищо.

Беше си ударил коляното, но изобщо не забеляза. Гледа­ше един от предметите, които се търкаляха по морава­та.

Беше плосък черен диск, наполовина измъкнат от нещо като картонена обвивка. Макс се досети какво е, татко му беше разказвал, че такива неща е имало, преди той да се роди, и се наричали грамофонни плочи. Картинката на обложката веднага го привлече. Мъж на средна възраст. С тюрбан и сари. На носа му бяха кацнали дебели рогови очи­ла, дълбоки бръчки прорязваха челото. Изглеждаше силно концентриран. В лявата си ръка стискаше черна вълшеб­на пръчица, а в дясната – сладко бяло зайче. Начинът, по който държеше ръката си, отначало се видя на Макс неес­тествен, но не можа да си обясни защо. Ръката беше изця­ло покрита от сарито. Обаче какво сари! Никога преди Макс Кон не беше виждал такава прелест! Веднага разбра, че този мъж, който и да беше той, е олицетворение на елегантност. Сребърно сари! Уха! Мъжът беше по-готин и от Джеймс Бонд. Макс се почувства като археолог, наме­рил скритото съкровище на отдавна изчезнала цивилиза­ция. С треперещи ръце извади черната плоча от обвивка­та й. Заглавието лъсна с дебели жълти букви по средата на плочата:

„Дзабатини: неговите най-знаменити фокуси“.

* Добър ден! (исп.) – Бел. прев.
** Какво (исп.) – Бел. прев.
*** Родителите (исп.) – Бел. прев.
 

***

5. Орелът и агнето

Моше Голденхирш беше болнаво дете. Майка му се грижеше всеотдайно за него и го наричаше „мое малко чудо“. Беше съкрушена, че Моше постоянно кашля и подсмърча. Винаги той беше първият, който пипваше настинка, и последни­ят, който оздравяваше. Погълната от здравословните проблеми на сина си, Рифка занемари собственото си тяло. В нея дебнеше нещо, което я разяждаше, но тя бе прекалено заета, за да му обръща внимание. Живееше само за Моше.

Той беше мълчалив и затворен. Също като баща си, мисле­ше си Рифка. Моше можеше с часове да седи на припек на бре­га на Вълтава, като хвърля камъчета във водата или просто лежи на тревата и съзерцава облаците, които фантазията му преобразяваше в дворци и рицари. Беше малък и времето не означаваше нищо за него, животът му бе безформен и той още не познаваше страха. Светът около него беше сив и монотонен, но вътрешният му свят бе разкошен. Дупка­та в зида например се превръщаше в пътеката, по която кръстникът му Мойсей бе извел израилтяните на свобода, а диханието на някой кон в леденостудена зимна вечер беше драконов пламък. Понякога минаваха цели дни, без да разме­ни нито дума с родителите си. Не защото не ги обичаше, в никакъв случай, просто духът му често блуждаеше недости­жимо далеч дори когато седеше с тях на кухненската маса.

Моше се взираше в нищото, движенията му ставаха бавни и механични и той се отнасяше. Така се хранеха хем заедно, хем отдалечени на хиляди километри. Тогава майка му вина­ги казваше с тъжна усмивка: „Ще те загубя“.

Когато една вечер Моше и баща му се прибраха вкъщи за ве­черя – момчето бе на осем години, – завариха Рифка облег­ната на студената печка, сякаш останала без сили. На пода се търкаляха парчета от счупен глинен съд и картофи. Рифка дишаше тежко, а по челото й бе избила пот.

– Добре ли си? – попита загрижено Лайбл.

Тя кимна и каза:

– Чудесно. Всичко е наред. – После си пое въздух и се наве­де да събере парчетата.

Моше я погледна недоверчиво. Знаеше, че лъже, усещаше го. Нищо не беше наред. Светът се бе пропукал – имаше не­ща, които се изплъзваха от погледа, и истини, които оста­ваха неизречени. Той се обърна към баща си, сякаш търсеше утеха. Лайбл се взираше в жена си: тя изглеждаше като чо­век, който изпитва силни болки. Протегна ръка към нея, но тя нетърпеливо отблъсна жеста му.

– Може би – предложи безпомощно Лайбл – трябва да отидеш на лекар?

– Може би ти трябва да отидеш на лекар – отвърна сар­кастично Рифка.

Моше знаеше, че някога доктор Гински му е спасил живо­та. Оттогава той бе семейният лекар на Голденхиршови и Лайбл често се оплакваше от една или друга болежка като претекст да потърси медицинска помощ.

Рифка грабна една метла и помете останалите парчета. След това вечеряха, имаше картофи и извара с пресни бил­ки. Моше наблюдаваше майка си и изпитваше необясним страх. Преди му изглеждаше по-висока, но през последните месеци бе измършавяла и чак го стряскаше.

Рифка потрепери.

– Наистина ли всичко е наред? – запита Лайбл.

Рифка потисна един хлип и поклати глава. Лайбл се изпра­ви. Движението му беше толкова рязко, че столът му се прекатури с трясък. Той забърза към жена си и я прегърна. Моше си помисли, че сигурно боли да те притискат така, но Рифка не се съпротивляваше. Лайбл нежно я поведе към леглото и й помогна да легне.

– О, боже – изпъшка Рифка.

– Какво ти е? – попита Лайбл.

– Нищо – каза Рифка и сподави един стон. Изглеждаше ся­каш води някаква борба вътре в тялото си.

– Моше! – повика го Лайбл. – Доведи доктор Гински.

– Не! – възпротиви се Рифка с изненадващо остър тон.

Тя протегна ръце към мъжа си и го привлече в обятията си. Лицето й беше окъпано в пот.

– Помниш ли – прошепна тя – деня, когато ми поиска ръ­ката?

Той кимна.

– Беше на полето. Ти лежеше по гръб точно както сега.

– Обичаш ли ме още?

– Да – каза той.

И тя му повярва.

Наесен състоянието й бързо се влоши. Отслабваше все пове­че и някога силното й тяло се топеше. Беше й трудно да ста­ва сутрин. Често се чувстваше зле и повръщаше в една ме­тална кофа, която Моше беше сложил до леглото й. След то­ва Моше отиваше на реката, изсипваше кофата и я измиваше грижливо. Отначало го правеше по един-два пъти на ден, но скоро трябваше да тича все по-често до водата, почти не­прекъснато. Въпреки това не се оплакваше. Искаше му се да може да направи нещо повече, да има вълшебни сили, за да из­лекува майка си. Но беше безпомощен. А Рифка, колкото повече се влошаваше, толкова повече се озлобяваше. Сърдеше се на мъжа си и на сина си, че щяха да продължат да живеят, до­като нейният край наближаваше. Нощите ставаха по-дълги, а дните по-къси, включително нейните собствени. Тя гледа­ше вяло през прозореца, със забулен от облаци дух. Синът й щеше да види пролетта. Тя – не.

Накрая толкова отслабна, че вече не можеше да става от леглото. Лайбл доведе доктор Гински против волята й. Рифка го изгледа недоверчиво, щом пристъпи прага на стаята. Лека­рят прегледа пациентката и направи, каквото можа, но то не беше много.

Лайбл страдаше, все едно той беше на смъртен одър, а не Рифка. Тя винаги беше в центъра на съществуването му, бе­ше неговото сърце. Без нея животът бе немислим. Сякаш от солидарност с умиращата си жена той също слабееше от ден на ден. Почти не спеше. Всеки път щом Рифка се закашляше, скачаше и я питаше има ли нужда от нещо. Измъчваше го чув­ство за вина. Беше й изневерил, бе предал семейството и принципите си. В очите на Господ беше извършил грях и сега той му я отнемаше. Прекарваше много време в молитви, но те заглъхваха нечути.

Все по-често доктор Гински се появяваше на вратата с ед­но или друго лекарство. Беше добър лекар, който предано се грижи за всичките си пациенти, включително за тези с юдей­ско вероизповедание. Знаеше, че един лекар не се занимава единствено с тялото, но и с душата. Разговаряше с Рифка, ше­гуваше се, разказваше й какво става извън стените на дома: Ле­нин бил мъртъв, Турция премахнала султаната, в кино „Луцер­на“ давали новия филм на Любич*. Светът на живите продъл­жаваше да се върти със или без Рифка Голденхирш. Доктор Гин­ски успяваше да я разсмее – нещо, което отдавна не се удаваше на Лайбл. Пред лицето на смъртта любовникът на мъжа й ста­ваше все по-симпатичен на Рифка. Той я приемаше на сериозно и с готовност й обясняваше политическите промени в Евро­па. Имаше един човек на име Хитлер, лидер на ново национално движение, който преди известно време извършил опит за пре­врат в Германия и попаднал в затвора. Бил се заклел да изтръг­не Прага от ръцете на славяните и болшевиките и да я освобо­ди. Гински, чието семейство произхождаше от Судетска об­ласт, беше запленен от това смешно човече, особено от въз­гледите му по еврейския въпрос. Това винаги предизвикваше неловко мълчание в дома на Голденхиршови. Доктор Гински бе­ше убеден, че евреите – разбира се, с изключение на семейство Голденхирш, – са виновни за загубата на войната и падането на монархията. Навремето евреите за малко да подкопаят с отровата си устоите на цяла Европа и все още неуморно действали задкулисно за унищожението на западната цивили­зация и за разпространяването на комунизма.

За Рифка Гински беше загадка, но тя нямаше да успее да я разреши в малкото време, което й оставаше. Той беше мъдър и състрадателен, компетентен и разбиращ лекар и преди всичко добър човек. Но политическите му възгледи бяха нео­бясними. Беше любезен с Голденхиршови, но суров към евре­ите като цяло.

– Простете ми, скъпа госпожо Голденхирш – казваше той. – Нямам предвид вас.

– Знам – отвръщаше тя и се усмихваше меко, както подо­бава на жена на прага на вечността.

– Боя се обаче, че евреинът като такъв... – продължаваше той.

И Рифка казваше:

– Няма нищо, господин докторе.

– С изключение на присъстващите естествено.

– Естествено.

– Но сигурно знаете, че световното еврейство...

Рифка демонстративно се закашляше, Гински измерваше пулса и температурата й и временно забравяха за световно­то еврейство. Тя се изненадваше отново и отново колко нежни са пръстите му и неволно си представяше как със съ­щите тези пръсти е галил мъжа й.

– Температурата ви е спаднала – казваше Гински и я гледа­ше, сякаш очаква аплодисменти. Рифка кимаше и той продъл­жаваше да говори за изкуство, музика и театър, за света на гоите и Рифка го слушаше прехласнато. Беше благодарна на този странен дребен мъж, че внася в дома й света – сега, ко­гато тя се готвеше да го напусне. Мъжът й слушаше разгово­рите им с известна ревност в погледа.

Малкият Моше беше в паника. Мисълта, че ще загуби майка си, бе по-лоша от собствената му смърт. Той отказваше да повярва. Внушаваше си, че всичко ще се оправи и тя скоро ще оздравее. Но дълбоко в себе си знаеше, че това не е вярно. Не разбираше как един добър и любящ Бог може да отнеме майка му. Предлагаше своя живот в замяна на нейния, предлагаше се като жертвен агнец. Но Бог не го чуваше. Той искаше Рифка, а за Лайбл и Моше бе предвидил свят на отчаяние.

Имаше още един човек, който вземаше присърце мъките на Рифка: другият Моше, шлосерът от горния етаж. Той също редовно посещаваше болната и скоро на Рифка й писна. Ис­каше да умре на спокойствие, прекалено много ли искаше? Непременно ли трябваше хората да се тълпят като на гара около смъртното й ложе?

Рифка нареди на мъжа си да не пуска при нея никого освен доктор Гински. Една вечер шлосерът пристигна пиян, тропа­ше по вратата и викаше името й. Лайбл излезе в коридора, за да говори с него. В стаята проникнаха приглушени шумове. Рифка повика малкия Моше и го накара да види какво става отвън.

Моше изтича до вратата и видя как шлосерът, мъж като мечка, е приклещил баща му под мишницата си и го налага по задника.

Лицето на равина беше зачервено от болка и унижение.

– Пусни ме – извика той. – Проклет дръвник!

– Искам да я видя! – изрева шлосерът.

– Дума да не става!

– Обичам я! – продължи да крещи шлосерът. Сега се отво­риха и други врати и занадничаха любопитни съседи.

– Целуни ме отзад! – викна Лайбл.

Шлосерът отново заудря задника на равина. Лайбл виеше като животно. Малкият Моше се опита да разтърве двамата мъже, но беше все едно муха да премести камък. Тогава чу глас:

– Престани! – изрече немощно Рифка. Облягаше се на вра­тата, бледа сянка на предишното си аз.

– Рифка! – възкликна шлосерът и освободи книжника от хватката си. Лайбл се свлече на земята.

Шлосерът тръгна към Рифка. Моше си помисли, че ще раз­къса майка му, но той спря пред нея и вдигна ръцете си, две разтреперани лапи. После докосна бузата й с безкрайна неж­ност, като че ли бе от порцелан и се страхува да не я повреди.

– Остави жена ми на мира! – извика равинът.

Рифка погледна шлосера и каза:

– Той е прав. Трябва да ме оставиш.

– Но... – заекна шлосерът и отдръпна пръстите си.

Тя взе ръката му в своята и я помилва.

– Трябва да ме оставиш – повтори.

От гигантското тяло на шлосера се изтръгна дълбоко стенание. Той падна на колене пред нея и притисна глава към тялото й.

– Не си отивай – помоли се.

– Да не мислиш, че искам?

Шлосерът хълца още известно време, сетне полека-лека се успокои. Погледна я и в погледа му се четеше бездънна тъга. После стана, обърна се и тръгна нагоре по стълбите. Рифка се загърна по-плътно в тънката си нощница. Зъзнеше. Погледна Лайбл и Моше, които бяха наблюдавали безмълвно сцената.

– Може ли вече да си лягаме? – попита Рифка.

– Да, съкровище – отвърна равинът.

– Какъв глупак – каза Рифка. – И вдига толкова шум.

– И в клозета винаги му трябва... – понечи да добави мъ­жът й, но погледът на Рифка го накара да млъкне.

Смъртта я навести в една зимна утрин. Рифка се събуди от неспокойния си сън. Беше й студено и помоли за бутилка с топла вода. Моше й донесе една, но Рифка продължаваше да зъзне. Поиска още одеяла и въпреки това трепереше, защо­

то това бе студът на приближаващата смърт. В нея не бе останала нито капка топлина.

– Моше... – извика тя със слаб глас.

– Да?

– Къде е мъжът ми?

– Няма го – каза Моше. – Пие при гоите, където не е ка­шер. В „У Флеку“**.

– Аз умирам, а той пие? – възмути се Рифка.

– Да – прошепна Моше, сякаш се срамуваше. – Там е с шло­сера.

Рифка изглеждаше стъписана, после помоли Моше:

– Дай ми ръката си.

Той я послуша.

– Хвани ме здраво. Толкова ми е студено.

Моше се покатери в кревата при майка си. Притисна малкото си телце към нея и я обгърна с ръце.

– Един ден – каза Рифка – ще станеш мъж. Ще имаш жена и тя ще се чувства сигурно и уютно в прегръдките ти. – Тя се втренчи в стената. Боята се лющеше и за момент Рифка се ядоса, че последното нещо, което щеше да види в живота си, е тази грозна стена.

Тя затвори очи и чу сина си да плаче тихичко.

– Ще те загубя – каза Моше.

– Изпей ми една песен – прошепна Рифка.

И Моше тихо затананика песента, която тя му бе пяла край люлката.

Високо във небето
лети орел свободен.
И нейде отдалече
дочува вик тревожен.

Сърцето на Рифка се препълни, когато чу думите на пе­сента. Тя се опита да запее, но от гърлото й излезе само хриплив шепот.

Самотен жален вик,
гласът на умиращо агне,
което се страхува.

Като дете винаги беше вярвала, че тя е орелът, а не аг­нето. Сега вече знаеше. Всеки човек е агнето.

Високо във небето
лети орел свободен.
И нейде отдалече
дочува вик тревожен.

Гласът на Моше звучеше все по-уверено и високо. Рифка почувства как майчина гордост се надига в слабите й гър­ди. Това бе нейният син, нейният живот, нейният подарък за света. Пръстите му стискаха нейните. Тя усети топли­ната на тялото му и това бе единственото, което още можеше да усеща. Отвори очи и видя мъжа си да стои на прага, както преди девет години, когато се бе върнал от война. Приближи се до леглото й – дъхът му миришеше на ракия, – но не каза нищо. Моше продължаваше да пее:

Защо и аз не мога волно да летя?
Кога, о Боже, ще свършат мъките ми?
Кога, о Боже, ще се спася най-сетне?

Това беше краят на песента и когато Моше млъкна, май­ка му беше спряла да диша.

* Ернст Любич (1892–1947) е немски и американски режисьор и продуцент. - Бел. прев.
** „U Fleku“ е най-старият ресторант-пивоварна в Прага, който произвежда бира от 1499 г. - Бел. прев.

***

6. Сладък живот

Макс внимателно върна плочата в картонената обвивка и я обърна. На обратната страна бяха изброени „най-знаменитите“ фокуси на мъжа със сребърното сари. „Чудесата на факира“, прочете Макс, „Вълшебни числа“, „Жабешката магия“ и най-отдолу: „Магията за вечна любов“. Изведнъж в главата на Макс се задвижиха малки колелца. Вечна любов?

– Може ли да задържа плочата? – попита той баща си.

– Разбира се – отвърна Хари Кон, въздъхна и като се наведе, започна да събира разпилените си вещи от тревата.

Не след дълго носачите бяха натоварили и последния сандък. Настъпи мигът на сбогуването.

Докато татко го прегръщаше за последен път, Макс мислеше за плана, който зрееше в главата му.

– Чао, тате – промърмори той.

– И така... – запъна се бащата. – Ще ти се обадя. А през уикенда пак ще се видим.

Той погледна сина си с безпомощно отчаяние. Имаше толкова неща, които би искал да му каже. Заливаха го вълни от чувства. Той отвори уста и отново я затвори. Вълните се отдръпнаха и се почувства изгубен. Помаха на Макс.

Макс му махна в отговор.

Хари Кон се обърна и си тръгна.

– Татко се изнесе – каза Макс на Джоуи Шапиро на другия ден. – И без това се задържа дълго.

– Да – каза Джоуи.

– Крайно време беше – продължи Макс.

Стояха на опашката в училищния стол с табли в ръцете.

Макс си избра пиле терияки с царевичен хляб. Джоуи си взе само салата.

– Заради въглехидратите – обясни Джоуи и Макс кимна, преструвайки се, че разбира какво има предвид приятелят му.

Излязоха на двора с таблите и седнаха на една маса в най-далечния край. Зад тях се виждаха меките очертания на хълмовете на Силвър Лейк.

Макс разказа на Джоуи за откритието си – мистериозната грамофонна плоча.

– На нея има фокуси, изпълнява ги някакъв тип на име Дзабатини. – Ако пуснеш плочата, тогава... – Той се прокашля. Някак си му беше неприятно да разказва на Джоуи за любовната магия.

– Какво?

– Ами и аз не знам. Нещо ще се случи. Вълшебство, магия, такива работи.

– А как смяташ да я пуснеш? Плочата, де – полюбопитства Джоуи. Това бе решаващият въпрос.

– Нямам представа – отвърна Макс и сви рамене. – Ще попитам мама.

Първо обаче искаше да направи още някои проучвания.

Кой беше този Дзабатини? Откъде се беше взела плочата? Макс реши да разпита баща си през уикенда. На първо време – докато си намери апартамент – татко се беше преместил при маминка в Енсино. Това означаваше, че Макс трябва да понася маминка, ако иска да види баща си. А маминка беше труден човек. Очевидно някога, „в старата родина“ й се беше случило нещо много лошо. Като дете тя била спасена „от лагерите“, затова гледаше на живота като на ценно благо, привилегия, която всеки момент можеше да ти бъде отнета. И не пропускаше да го спомене в почти всеки разговор. Изглежда, най-ужасното място в лагерите било така наречената фабрика за куфари. Нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да разказва за фабриката за куфари, но никой от семейството не желаеше повече да я слуша. Най-малко Макс.

– Когато ме изпращаха във фабриката за куфари – започваше тя, – във влака имаше един човек, който носеше пътя към свободата в куфар. И тогава аз...

– Маминко! – викаше Макс и забелваше очи. – В момента гледам „Скуби-Ду“!

Тя му хвърляше мрачен поглед и питаше театрално:

– Затова ли оцелях в лагерите?

Макс също беше оцелял в лагер, летния лагер на синагогата „Исая“ в Редондо Бийч. Там го бяха принуждавали да ходи на изтощителни походи и да слуша вечер възпитателите, които дрънкаха на китара песни на Кет Стивънс край лагерния огън. Наричаха това „маца* за душата“.

Маминка изтъкваше, че нейните лагери са били далеч по-неприятни. Били „лагери на смъртта“ – и това, както стана ясно, нямаше абсолютно нищо общо със „Звездата на смъртта“ от „Междузвездни войни“. Когато й гостуваше една събота следобед, маминка му направи лимонада и му обясни какви били целта и смисълът на тези лагери.

– Те ни закарваха там, за да ни убият – каза тя и изтри едно петно от кухненската маса. Макс усети, че в топлия летен ден изведнъж го побиват тръпки.

– И във фабриката за куфари ли?

– Особено там.

Той седеше в педантично чистата й кухня пред масата от резопал. Краката му едва достигаха линолеума, той отпиваше от сладката лимонада и гледаше през прозореца към градината. Там се полюшваше леко на летния ветрец лимоновото дърво, от което бяха откъснати плодовете за лимонадата.

После Макс се взря в чашата си. На повърхността плуваше семка от лимон.

Маминка седеше неподвижно срещу него.

– Маминко? – повика я момчето.

Тя не отговори. Макс улови ръката й и въпреки че баба му беше на около метър от него, му се стори, че се намира в съвсем друг свят. И тогава разбра, че старите хора имат рани, които не се виждат.

 

Вторият й съпруг Херман, когото наричаха „деди“, беше починал преди няколко години. Макс не се бе разстроил кой знае колко, защото още не знаеше, че хората, които умират, си остават умрели. Освен това не бе особено привързан към деди, който страдаше от старческо слабоумие и присъстваше само като статист в живота на Макс. Дори не беше истинският баща на неговия татко. Макс си спомняше съвсем смътно погребението. Помнеше, че денят в синагогата беше неприятен – впрочем както винаги, – и че накрая спуснаха правоъгълен дървен сандък в една дупка, изкопана в земята. След това раздадоха нещо отвратително за ядене и безброй възрастни го ощипаха по бузата.

Но смъртта на деди силно промени маминка. Тя си купи нови очила със златни рамки, боядиса косата си в синьо и започна да носи яркоцветни анцузи за джогинг, макар никога да не спортуваше. Изкара готварски курс за мексиканска кухня и принуждаваше семейството да дегустира кулинарни експерименти като тамали с тофу и енчилади кашер. Освен това имаше афери – понятие, чийто смисъл Макс вече си изясни. Записа се в различни курсове за „жизнеутвърждаващи възрастни хора“ и се превърна във Femme fatale (фаталната жена) на поколението 60+.

Сега, когато татко живееше при нея, тя стана още по-раздразнителна от преди. В нейното педантично подредено старческо обиталище си извоюваха място книжата, пап­ките и химикалките на Хари. Сблъскаха се два свята. Макс винаги бе намирал къщата на маминка за еснафска и плесенясала, но сега с партакешите на баща му стана още по-гадна.

Тази събота Макс,татко, маминка, чичо Бърни и леля Хайди отидоха на тайландски ресторант. Маминка не обичаше леля Хайди и винаги я наричаше „кучката“. За щастие чичо Бърни и леля Хайди не бяха довели невъзпитаните си деца Естер, Майк и Лукас. Всички мислеха, че Макс умира от желание да си играе с тях, но нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Той смяташе тримата си тантурести братовчеди за абсолютни откачалки и се опитваше да сведе контакта с тях до минимум – също като съседни народи, които се стараят да предотвратят война.

„Патая Бей“ беше малък позападнал ресторант в неголям търговски център на булевард „Виктори“ в Бърбанк. Вляво от входа имаше огромен аквариум, а салонът за хранене бе облепен с панорамен тапет, на който се виждаше идиличен тропически плаж. Пред прозорците бяха наредени изкуствени растения. В аквариума имаше една-единствена риба, осемгодишна пираня на име Пумипон – гигантско, прилично на чудовище създание, което някак си будеше жалост. Пумипон със сигурност е много самотен в този празен аквариум, помисли си Макс. Над аквариума, до караоке машината, висяха поставени в рамки снимки на тайландската кралска двойка. Оказа се, че кралят също се казва Пумипон. Макс оприличи рибата на крал в изгнание.

– Има ли в кърито паста от скариди? – попита леля Хайди келнерката и посочи един ред в менюто.

Келнерката кимна усмихната.

– Паста от скариди – повтори леля Хайди с обвинителен тон.

– Да – каза келнерката малко объркана.

– Ние не искаме паста от скариди – обясни чичо Бърни. – Не паста скариди.

Бърни, по-големият брат на татко, беше интересен мъж. Коремът му бе кръгъл, все едно е глътнал топка, и на това отгоре той се гордееше с него. Щом се прибереше вкъщи, веднага се събличаше напук на протестите на леля Хайди, намъкваше копринено кимоно, от което стърчеше шкембето му, и си вземаше кутийка бира от хладилника.

– Да – каза келнерката. – Не паста скариди.

– Не – каза леля Хайди и за по-сигурно повтори: – Не.

– Да – потвърди келнерката. – Не.

После се обърна и се отдалечи. Изглежда, нямаше представа какво иска леля Хайди. Както и повечето хора. Макс погледна баща си и реши, че сега е моментът да зададе въпроса си.

– Тате – започна той. – Плочата, която намерих...

– Да? – каза баща му и отпи глътка вода.

– Откъде всъщност я имаш?

Баща му разказа, че в младежките му години Великия Дзабатини бил доста прочут илюзионист.

– Този тип често се изявяваше по радиото – включи се в разговора чичо Бърни. През седемдесетте, когато Бърни и Хари още били малки, започнал да се показва и по телевизията.

Татко кимна:

– Постоянно го гледахме във „Вечерното шоу“.

– Той предсказваше бъдещето. И умееше да чете мисли – каза Бърни.

– Мошеник – обобщи маминка. Тя насочи пръчицата си за хранене към Макс. – Баща ти и чичо ти бяха полудели по него. Хари дори искаше да го покани на своя бар-мицва.

– И какво стана? – попита Макс.

– Нима трябваше да каня този побъркан на бар-мицва на сина си? За толкова глупава ли ме смятате?

– Написах му писмо – каза татко меланхолично. – Но Дзабатини така и не дойде.

– Дядо ти, светла му памет, купи вместо това тъпата плоча. Пари, хвърлени на вятъра.

Тя отпи глътка от студения си чай. После поклати глава с отвращение.

– Има вкус като в лагера.

– Там даваха ли ви студен чай? – поинтересува се Макс.

– Не – рече маминка. – Но когато попаднах във фабриката за куфари...

– О, не започвай пак – завъртя очи татко.

Останалите членове на семейството също изпъшкаха демонстративно. Да пъшкат срещу маминка беше едно от малкото неща, около които семейството се обединяваше.

– Ти слушала ли си я? – попита Макс баба си. – Плочата.

– Да слушам тази идиотщина? – тя поклати глава и се закашля.

Келнерката пристигна с яденето. Леля Хайди, която бе приела ортодоксалния юдаизъм и бе много по-набожна от другите в семейството, пожела да се увери отново, че в храната няма паста от скариди. Тя разпита подробно келнерката и я накара да й опише всяка съставка поотделно. Чичо Бърни сложи край на разпита с пренебрежителен жест. Нямаше нужда жена му да знае, че от време на време яде скариди зад гърба й и веднъж дори изяде една кралска скарида. Щом тя не го вижда, значи не го вижда и Господ.

Маминка също се ядоса, че кучката отново устройва сцена на публично място. И както винаги изля гнева си върху по-големия си син.

– Седни изправен – нареди тя на чичо Бърни. – За Бога, на тридесет и девет години си и още не си се научил да седиш изправен! Затова ли оцелях в лагера?

Бърни въздъхна и сякаш още повече се сви.

– Какво имаше на плочата? – Макс се опита да върне разговора към същинската тема.

– На плочата Великия Дзабатини обясняваше вълшебни заклинания, стъпка по стъпка. Ако човек следваше точно указанията му, можеше да прави магии с тях – обясни татко и намигна шеговито.

– Сериозно? – попита развълнувано Макс.

– Не – каза маминка. – Това са глупости.

Макс погледна баща си умолително.

– Тате?

Татко не отговори, само вдигна примирено рамене. Леля Хайди повика келнерката, за да се оплаче, че в кърито има паста от скариди.

Можела да усети вкуса.

Уикендът беше истинско мъчение. Татко и маминка непрекъснато се караха. Допълнително напрежение създаде фактът, че Макс трябваше да спи в стаята, която по-рано бе обитавал деди. Беше пристройка зад къщата, която гледаше към бетонната тераса и празния плувен басейн, на чието дъно се бяха насъбрали листа. Нощем там се навъртаха миещи се мечки, в малките вонящи локви те ръфаха остатъците от храна, които преди това безшумно бяха изровили от контейнера за боклук. Стаята на деди беше облицована с талашит, а на стената висеше картина, на която бе изобразен строг брадат старец, чийто пронизващ поглед сякаш преследваше Макс във всеки ъгъл. Освен това леглото ужасяваше Макс, защото деди бе издъхнал в него.

– Намерих го в ранното утро – беше му разказала маминка с насълзени очи. Вече много години двамата спяха отделно, Макс знаеше това, защото приживе деди бе хъркал страховито. – Сърцето му беше отказало – продължи маминка. – Червата също. Беше направил огромна свинщина под себе си. Типично.

На Макс му се стори ужасно гнусно да спи в легло, в което един мъртвец беше акал. Прииска му се веднага да се върне при мама в Атуотър вилидж, обратно в цивилизацията. В собствената си стая, при верния си другар заека Хуго и, разбира се, при колекцията от комикси.

Особеното при маминка беше, че почти винаги разказваше за хора, които вече не бяха между живите. За нея мъртвите имаха далеч по-голямо значение, отколкото живите. Постоянно бърбореше за този или онзи роднина, който бил убит във войната. Това бе доста объркващо, тя изглежда забравяше, че Макс не познава избитото си семейство. Мислеше си, че имената и местата му говорят нещо, обаче за Макс словоизлиянията на баба му бяха толкова интересни, колкото увехналите листа по дъното на празния басейн. Никой от тези хора не беше жив. Дори нямаха гробове. Бяха само истории, разказвани от самотна старица, и когато един ден и тя си отидеше, щяха да бъдат напълно забравени, завинаги избледнели във времето, все едно никога не са живели. В очите на Макс баба му си беше стара открай време и той не можеше да си представи, че и тя е била млада. Но беше факт. Някога е била девойка на име Розл Фелдман и тялото й не е било винаги толкова спаружено и прегърбено. Някога е имала мечти и страхове, както и бъдеще. Сега това бъдеще беше останало далеч зад нея.

От време на време маминка показваше на внука си книги или избелели черно-бели фотографии, на които той хвърляше по някой отегчен поглед. Една от снимките обаче помнеше много добре, беше в книга за Втората световна война. Едрозърнеста снимка, на която се виждаше купчина човешки тела. Бяха голи и бели, нахвърляни безразборно едно върху друго. Трябва да бяха четиридесет или петдесет души. Изглеждаха странно, като прекършени кукли. До човешката купчина стоеше мъж в униформа, ухилен като горд ловец на едър дивеч, облегнат на пушката си. Беше моментална снимка, която ловецът бе изпратил на семейството си. На обратната страна имаше надпис на немски, маминка му го беше превела:

„Съкровище, поздрави децата от мен. Сърдечни целувки на всички. Тук водим сладък живот“.

Макс нямаше търпение да се върне към собствения си сладък живот. Не само защото къщата на маминка беше толкова страшна, но и защото знаеше, че в неговата стая го очакват вълшебните заклинания на Великия Дзабатини.

*Еврейски безквасен плосък хляб. - Бел. прев.

***

7. Всичко, което остава

Рифка Голденхирш беше погребана в тесен гроб на старите еврейски гробища до синагогата. Малкият Моше плачеше неудържимо – беше толкова студено, че сълзите замръзваха на бузите му. Лайбл, баща му, го притискаше към себе си и така двамата се утешаваха взаимно, макар че нямаше много утеха. Прочетоха кадиш, траурната молитва:

„Да въведе Бог царството Си през живота ви и дните ви, скоро и в близко време. Амин.“

Всичко приключи за няколко минути. Опечалените мълчаливо се разотидоха – толкова безшумно, сякаш краката им едва докосват заледената земя, помисли си Моше. Никой не забеляза, че малко по-късно, когато беше останала единствено Рифка – сама под земята, – шлосерът се промъкна като бито куче. Положи един камък върху гроба. Той също имаше лед по лицето.

След погребението всички отидоха в „Зилберман“, кашерен ресторант на улица „Паржишка“, който познавачите наричаха „Ужасът на Прага“. Яденето беше кошмарно, за обслужването да не говорим. Всяко посещение тук граничеше с мазохизъм. На Моше му беше все едно, и без това не можеше да преглътне нито хапка. Лайбл и другите седяха на голяма дървена маса, потънали в мрачно мълчание. Нямаше и какво да си кажат. Един живот беше изживян, светът бе станал по-беден – за това нямаше думи. Из помещението покрай жълтите витражи се носеха облаци цигарен дим. Лайбл беше пиян, което постоянно му се случваше напоследък. Моше също бе леко опиянен.

Вечерта преди погребението Лайбл за първи път беше налял на сина си напръстник ракия. Бистрата течност изгори гърлото на Моше, но това, изглежда, не пречеше на баща му. Той пиеше ракията като вода. Алкохолът бе станал негов верен спътник.

Загубата на майка му легна като камък върху сърцето на Моше. След смъртта й той заживя в някакъв транс. Почти не спеше, не можеше да се съсредоточи и възприемаше всичко наоколо като през було. Чак след няколко месеца се помъчи отново да общува, но му костваше много усилия. Играеше с другите деца и се правеше, че му е весело и забавно. Така беше с всичко. Не живееше, само се преструваше.

Но Земята продължаваше да се върти. Зимата отстъпи място на пролетта, пролетта на лятото, после дойде есента. Моше беше на девет години. Дните му протичаха меха­нично: ставаше, ядеше, миеше се, обличаше се и отиваше до клозета между етажите. На улицата се срещаше с приятелите си и заедно се отправяха към синагогата, където баща му беше равин и преподаваше в духовното училище.

Лайбл Голденхирш много се гордееше със своята синагога и нейната история, смяташе се за пазител на голямо съкровище. Но при по-внимателно вглеждане това съкровище не беше кой знае какво. Синагогата бе стара и обхваната от разруха. Стените във вътрешността бяха почернели от времето и от саждите на стотици хиляди свещи. Изкривените прозорци излизаха от рамките си. Миришеше на мухъл.

През деня, когато Лайбл преподаваше в училището, сетивата му бяха ясни, а духът – ведър. Но вечер, след като беше пил, изливаше върху Моше мъката, а и яда си от смъртта на Рифка. Несправедливостта на света го разяждаше като отрова и той си го изкарваше на Моше, който не разбираше какво става.

До смъртта на Рифка баща и син имаха сърдечна връзка, но сега плащаха дан на отчаянието си. Лайбл стана непредсказуем: ту сладък като захар, ту горчив като марор – отвратителната билка, която трябваше да се преглъща на Пасха в памет на страданията по време на египетския плен. Когато вечер Лайбл се прибираше от кръчмата, Моше никога не знаеше кой баща ще влезе през вратата – сълзливо-сантименталният или злобният. Лайбл ту го прегръщаше, ту го удряше непохватно. Обикновено беше прекалено пиян, за да го нарани сериозно, но не това беше важното. Не физическата болка наскърбяваше Моше. Вътрешно той все повече и повече се отдръпваше от баща си.

Лайбл усещаше тази дистанция и тъгуваше. Малкият Моше бе единственото, което му бе останало на света, но момчето все повече му приличаше на кораб, който се носи на хоризонта – далечен, с неясни очертания, недостижим.

Един есенен следобед, в рядък изблик на бащина любов, Лайбл поведе сина си нагоре по скърцащите дървени стълби към тавана на синагогата. Малкият Моше се оглеждаше притеснено в полумрака, обгърнат от праха на вековете.

– Тук равин Льов скрил Голем – каза Лайбл. Погледът му беше бистър, а дъхът му не вонеше. Днес още не беше пил.

– Какво скрил? – не разбра Моше.

Лайбл накара сина си да седне. Настани се до него на дървения под и му разказа легендата за Голем, митично човекоподобно чудовище от глина, създадено от прочутия равин Льов, който се надявал с този получовек да спаси пражките евреи от гонения. С едно глупаво същество, което копнеело да бъде човек.

– Твоите очи видяха как произлязох и в Твоята книга са записани всичките определени за мене дни, преди да съществува нито един от тях – произнесе Лайбл.

– Моля?

– Май не си внимавал в часовете – каза Лайбл с престорена строгост.

– Това в Свещеното писание ли го има? – попита малкият. Беше предположение, близко до ума.

Лайбл кимна. Всеки път се натъжаваше, когато виждаше колко малко се интересува синът му от загадките на Танах. Хилядолетното знание отскачаше от дебелата му глава, без да попие.

– Псалм 139:6 – обясни той.

Моше кимна и се помъчи да потисне прозявката си. Не му харесваше тук, а и му беше скучно. Навън грееше слънцето. Колко ли още слънчеви дни щеше да има тази година? Искаше да излезе и да играе с приятелите си, да се преструва, че животът си заслужава.

Лайбл стана и отиде до един голям сандък, покрит с грубо платно. Смъкна кърпата с театрален жест.

Беше онзи жест, който щеше да остави траен отпечатък в спомените на сина му: лекият поклон, широкият полукръг, описан от ръката му, изпълненото с радостно очакване протягане, оправянето на ръкава, решителният и същевременно нежен начин, по който докосна плата, светкавичното извъртане на китката и накрая падането на кърпата с шум като от далечен гръм; освен това прашинките, които блестяха като ситни диаманти в проникващите през таванския прозорец слънчеви лъчи.

Лайбл не подозираше, но този жест щеше да има дълбоко отражение върху криволичещите пътеки, които Моше щеше да извърви през живота си. Момчето гледаше очаровано дървения сандък. Лайбл повдигна капака много внимателно.

– Какво виждаш? – попита той.

Моше приближи, надигна се на пръсти и надникна в тъмната вътрешност на сандъка.

– Нищо.

– Наистина ли?

Моше погледна още веднъж. На дъното различи няколко кафеникави чирепа.

– Твоите очи видяха как произлязох – повтори Лайбл. – Става дума за материята, от която е направен човекът. В този сандък се е намирал Големът. Всичко, което е остана­ло от него, са тези глинени чирепи.

Моше кимна.

Лайбл поясни:

– Еврейската дума за „безформена маса“ е gal’mi.

Моше отново кимна.

– Един ден през 5340 година равин Льов и двама от помощниците му – по онова време равините били по-добре платени и можели да си позволят прислуга – отишли на брега на Вълтава. Там нарисували в глината очертанията на човек. Оформили лицето, тялото, ръцете и краката. После равин Льов обиколил Голема седем пъти и тогава фигурата пламнала в червено като огън. Издигнала се пара и на Голема му поникнали коси, брада и дори нокти.

Лайбл взе ръката на сина си в своята. После произнесе със замечтан поглед:

– И каза Бог: Нека да сътворим човек по наш образ и по наше подобие... И сътвори Господ Бог човека по свой образ... И извая Господ Бог човека от земна пръст.

Моше гледаше баща си като омагьосан.

Лайбл се усмихна и каза:

– И Големът отвори очи и погледна света с почуда. – Равинът се прокашля.

Моше пак се надигна на пръсти и огледа вътрешността на сандъка, този път по-внимателно.

– Какво виждаш? – попита Лайбл.

– Всичко – каза Моше.

***

8. Вечна любов

Макс предпазливо отвори вратата на гаража и надникна в полумрака. Вместо колите си родителите му държаха тук разни вехтории. Веднъж, когато беше на пет години, Макс видя в гаража един гущер. Срещата беше обезпокоителна колкото за Макс, толкова и за гущера, но момчето, разбира се, нямаше как да знае това. Гущерът седеше върху парче счупено огледало – същество от праисторическо време. С Макс се измерваха с поглед като двама герои от уестърн, въоръжени с пищови. После гущерът се обърна и избяга със светкавична бързина. Оттогава Макс смяташе гаража за тъмно тайнствено място, от което малко се страхуваше, но и същевременно го привличаше като всичко загадъчно. Мебелите, струпани в ъглите, бяха покрити с бели прашни чаршафи, навсякъде имаше сандъци, пълни Бог знае с какво. Гаражът го викаше, мамеше, предизвикваше да разгадае тайните му. И Макс безстрашно пристъпи вътре. Трябваше да намери предмета.

Сутринта беше показал на мама плочата.

– На татко е – обясни момчето. – Намерих я, когато той се изнасяше.

Това епохално откритие не произведе очаквания ефект върху майка му.

– Е, и? – каза тя и угаси цигарата си в пепелника.

– Беше плочата на татко – повтори Макс, наблягайки на всяка дума, все едно разговаря с бавноразвиващ се. Откакто татко се беше изнесъл, мама се бе променила, при това не към добро. Или сновеше трескаво из къщата, чистеше и разтребваше, или пък седеше безучастно и се взираше в празното пространство. И двете й състояния не се харесваха на Макс, затова той твърдо беше решил да направи нещо по въпроса.

Но за целта се нуждаеше от един архаичен уред, който родителите му наричаха „грамофон“. Мама му беше казала, че е в гаража, зад стария диван на маминка. Но там не можа да го открие. За щастие днес Макс не срещна представители на животинския свят. Въпреки това се чувстваше малко неспокоен, докато обикаляше гаража, ровеше из сандъците и вадеше най-различни неща: счупени рамки за картини, стари части от конструктор, пепелници, пожълтели вестници. Реликви от един семеен живот. През тесния процеп над гаражната врата проникваше слънчева светлина и очертаваше светла ивица върху пода. Макс беше на мисия, от която нищо не можеше да го отклони, включително страхът му от гущери. Той претърси всяко кътче, погледна във всеки сандък и пролази под всяка мебел.

Накрая го намери. В един кашон с надпис Box Bros, затрупан под стари блузи и – ама че гадно! – сутиени на майка му. Грамофонът представляваше голям тумбест предмет с кръгъл диск в средата, до който имаше тънко метално лостче, като ръката на малък робот. Отстрани на сребърна табелка пишеше Dynavox.

Макс изнесе изключително внимателно грамофона от гаража и го сложи на кухненския плот.

Майка му го изгледа изненадано.

– Ах, тази антика – каза тя и гласът й прозвуча странно. Беше с жълти гумени ръкавици, които стигаха до лактите, и кухненска престилка. Целия ден като луда бе търкала и лъскала до блясък всяка плоскост в къщата. Пусна гъбата в една кофа със сапунена вода, после бавно се приближи до грамофона. – Двамата с баща ти винаги слушахме музика на него.

Макс се подразни. Напоследък тя наричаше татко само „баща ти“. Все едно беше чужд човек.

Мама помогна на Макс да избърше грамофона от прах и го попита дали не иска това да бъде подаръкът за рождения му ден. След по-малко от две седмици момчето щеше да навърши единайсет.

– Как ли пък не – възмути се Макс. – Искам истински подарък.

Грамофонът имаше копче за включване и изключване, както и шайба за регулиране на височината на тона. Не беше за вярване, че хората са използвали нещо, с което се боравеше толкова трудно. Макс отнесе тежкия уред в своята детска стая, защото за решаващата фаза на експеримента се нуждаеше от абсолютна тишина.

Мама погледна след него леко развеселена. После се обърна, извади гъбата от кофата и отново се зае с търкането.

Най-после всички приготовления привършиха. Макс заключи вратата на стаята си, извади плочата от гардероба и дръпна завесите. Пъхна щепсела в контакта и включи грамофона. После внимателно измъкна плочата от обвивката с връхчетата на пръстите си и я сложи върху диска. Тя започна да се върти. Чудесно. Лекичко постави иглата, чу се пращене и изведнъж гласът на Великия Дзабатини изпълни стаята. Говореше с акцент, който напомни на Макс отчасти говора на баба му и отчасти този на Дракула от черно-белите филми.

– Дами и господа, скъпи момчета и момичета – изгъгна гласът. – Говори Великия Дзабатини...

Работеше! Макс се почувства като индианец, който за първи път се сблъсква с цивилизацията.

– На тази плоча ще откриете мощна магия, за да направите живота си много по-добър или да си върнете парите. – Макс затвори очи. – Моята магия може всичко – продължаваше Дзабатини. – Искате пари? Силно тяло? Здрав разум? Щастие? Или вечна любов?

На това място Макс отново отвори очи. Дзабатини изговори думата „любов“ проточено, особено накрая. Прозвуча като „вееечна любооов“.

Нетърпение обзе Макс. Той погледна обвивката, за да види коя поред е любовната магия. Беше последното заклинание. Добре. Макс вдигна иглата и внимателно я постави доста по-навътре. Известно време Дзабатини бръщолеве­ше за някаква магия с числа, после Макс най-сетне чу:

– Следващото заклинание може би е най-мощната магия на света, нали така? Любовна магия!

Не беше съвсем лесно да се следят думите на Великия Дзабатини. Колкото по-дълго говореше, толкова по-неразбираем ставаше акцентът му. Но едно бе ясно: смисълът и целта на заклинанието беше да накара двама души да се влю­бят един в друг.

– С тази магия – каза Дзабатини – двама души ще се съберат веднъж завинаги.

Ако заклинанието подейства, татко щеше да се върне, мама най-после щеше да престане да чисти и развод нямаше да има. Всичко щеше да се оправи. Сега Макс наостри уши, за да не изпусне нито дума от магическото заклинание. Със скрибуцане и сумтене Дзабатини обясни, че трябва да се запали „свеещ“. Дотук ясно. Нямаше проблем. Макс спря плочата, отвори вратата и отиде в кухнята.

Мама стоеше пред кухненския шкаф и размишляваше какво да прави с брюкселското зеле, което бе сглупила да купи.

– Беше на промоция – каза тя на Макс. – Ти обичаш брюкселско зеле, нали?

Макс сви рамене. Като малък веднъж го беше опитал и веднага след това бе повърнал. Не, не обичаше особено брюкселско зеле. Мина му през ума, че другите майки знаят какво ядат децата им и какво не. Понякога самият той се чувстваше тук като чужденец.

– Трябва ми свещ – каза той.

– За какво ти е?

– Просто така.

Той разрови чекмеджетата, докато накрая откри една чаена свещ от „Икеа“. Обърна се и се запъти обратно към стаята си. Скоро татко щеше да си дойде и историята с брюкселското зеле щеше да бъде забравена.

– Внимавай, съкровище! – викна майка му след него. – Да не подпалиш нещо!

Макс затръшна вратата на детската стая и постави свещта на бюрото до грамофона. Отново включи уреда.

– А сега... – прогърмя гласът на Дзабатини. – ...следва заклинанието! Заклинанието за вееечна любооов!

Макс заслуша съсредоточено. Може би трябваше да си води бележки като в училище? Извади от раницата си тефтерче и химикалка.

– Заклинанието за вееечна любооов! – повтори Дзабатини.

Макс стисна химикалката. Моментът беше настъпил. Пламъчето на свещта трепкаше, а през спуснатите завеси почти не проникваше светлина. Дори заекът Хуго, който гризеше морков в клетката си в другия край на стаята, зам­ръзна в очакване.

– Заклинанието за вееечна любооов!

Добре де, разбрах, помисли си Макс. По-нататък, моля.

– Заклинанието за вееечна любооов!

Странно. Защо не продължава? Какво ставаше?

– Заклинанието за вееечна любооов!

Макс се вгледа в плочата и видя, че всеки път, когато стигне до определено място, иглата отскача няколко резки назад. Макс изключи грамофона, после пак го включи. Иглата отново зацикли. Макс я вдигна и я постави малко след мястото, на което стържеше.

„Истгахе гатар кояст“ – произнесе гласът внезапно. – Благодаря ви, дами и господа, момчета и момичета. Лека нощ!

Беше отминало, Макс беше пропуснал заклинанието. Той опита още няколко пъти, като поставяше иглата на различно място. Но тя беше като непокорно живо същество, ту скачаше прекалено рано, ту прекалено късно, тресеше се, трепереше и не правеше само едно нещо – да просвири заклинанието както трябва. Невероятно как по-рано, в каменната епоха, хората са си губели времето с такава тъпа техника.

Макс внимателно свали плочата от въртящия се диск и я разгледа на светлината на настолната лампа.

Плочата имаше драскотина. Любовната магия беше съсипана.

На вечеря Макс беше мълчалив и без настроение. Мама се опита да го разведри, но той само чоплеше с вилицата брюкселското зеле и картофите в чинията и не хапваше нищо. Струваше му се, че светът е загубил цветовете си. По-рано Макс винаги беше вярвал, че някога, преди да се роди, светът е съществувал единствено в черно-бяло. Тази идея му бе хрумнала, след като бе гледал един стар филм по телевизията. До шестата си година той беше убеден, че едва неговото раждане е оцветило света. И, разбира се, всичко веднага бе станало по-весело. Сега, под ярката светлина на лампата в трапезарията, обстановката му изглеждаше черно-бяла, безрадостна и безцветна.

– Всичко наред ли е? – попита го мама.

Не!, идеше му да изкрещи. Какво е наред? Къде е татко?

Вместо това отвърна намусено:

– Да.

Подпря брадичка с лявата си ръка и избута с вилицата брюкселското зеле на ръба на чинията.

– Все пак има нещо – каза Дебора и погледна сина си. Знаеше, че крие нещо от нея. През последните дни настроенията му бяха станали нетърпими. Освен това не спеше добре и сутрин ставаше трудно. Дебора се безпокоеше. Отначало си мислеше, че Макс приема учудващо леко ситуацията. Дори изнасянето на Хари от вкъщи като че ли не го разстрои. Дебора се гордееше, че очевидно е успяла да опази сина си от влиянието на неверния му баща.

– Говори ли с баща си? – попита тя.

Макс кимна.

– Той спомена ли нещо за мен?

– Не – отвърна Макс ядосано.

Не, нещо не е наред, вече бе убедена майката. Вероятно този нещастник Хари се опитва да настрои детето срещу нея. Тя запали цигара. След раздялата отначало се бе опитала да скрие своя порок от сина си и бе пушила тайно навън, за да не му дава лош пример. Междувременно обаче й бе станало все едно. Беше му изпуснала края, знаеше го, но нямаше сили да се стегне. Нито можеше да устои на тютюна, нито да се прави на такава, каквато не беше, а именно – здрав и ненакърнен човек. Бе наранена и й беше безразлично дали й личи или не. Поне живя в истина, казваше си. Вече нямаше място за лъжи. Тя издуха дима към тавана. Предположи, че държанието на Макс вероятно е закъсняла реакция на цялата травма. Заболя я. Макс нямаше представа колко добре му е при нея. Дни наред седеше насреща й ту студен, ту груб и саркастичен. Сякаш тя беше виновна за всичко.

Имаше чувството, че се е провалила като майка.

На другия ден в училище Макс беше разсеян. Дори най-добрият му приятел, Джоуи Шапиро, се разтревожи:

– Какво ти е, старче?

Джоуи и Макс седяха на една маса с Мириам Хьонг в училищния стол.

Макс само повдигна вяло рамене.

– Нямам представа.

Нямаше желание да говори за проблемите си, най-малко пък за глупавата плоча. Изобщо не му се приказваше. Нямаше никакъв смисъл.

Но Джоуи не го остави на мира и накрая Макс призна всичко. Разказа на него и на Мириам за грамофонната плоча, заклинанието и ужасната драскотина.

– Ама ти наистина ли вярваше, че като чуеш една плоча, и баща ти ще се върне? – попита Джоуи. Той бе с половин година по-голям от Макс и това означаваше, че е всезнаещ, а Макс – невежа.

– Пълна идиотщина – заяви Джоуи. – Кога най-после ще пораснеш? Тази работа няма да стане така.

– Затваряй си човката – посъветва го Мириам Хьонг.

– Ама той е луд – настоя Джоуи.

– Ти си луд – каза Мириам.

Макс се радваше, че Мириам се застъпи за него, но се боеше, че Джоуи има право. Може би всичко това наистина беше лудост. Може би той просто беше идиот.

Напоследък Дебора ходеше на пръсти край сина си, особено когато беше в лошо настроение като сега. Понякога приличаше на баща си – нещо, което я подлудяваше.

Още помнеше деня, когато разбра, че чака дете. Цикълът й не дойде и тя изпадна в паника. Бяха прекалено млади и се познаваха сравнително отскоро. Двамата с Хари влязоха в една аптека, за да купят тест за бременност. Ако малката чертичка се оцветеше в синьо, всичко щеше да е наред.

Но тя се оцвети в червено, което дълбоко потресе Дебора. Хари я заведе в една кръчма и я почерпи с бира. Изпи повече от една.

– Но как можа да се случи? – попита тя.

– Нали правихме секс.

– Не думай. Може би презервативът се е скъсал.

– Аз мислех, че вземаш противозачатъчни – отвърна Хари.

След дълго умуване решиха Дебора да направи аборт. Труден избор, който потисна и двамата. Отидоха в една клиника, която се намираше в индустриалната част на Ел Ей, но не стигнаха по-далеч от паркинга. В колата, докато моторът още работеше, размениха погледи, след което Дебора лукаво се усмихна и Хари даде заден ход. Избягаха бързо като крадци след банков обир.

И сега, десет години по-късно, резултатът от разгулната нощ, която Дебора бе прекарала в леглото на Хари, се цупеше насреща й и отказваше да си изяде вечерята.

Телефонът иззвъня. Дебора отиде да вдигне слушалката и Макс я чу да разговаря тихо. Когато се върна, той я попита кой се обажда.

– Казах да си изядеш яденето.

– Кой беше?

Тя въздъхна и отговори:

– Господин Гутиерес.

Макс знаеше, че господин Гутиерес е адвокатът по бракоразводното дело на майка му.

– Какво искаше?

– Не е твоя работа – каза майка му.

– Моя е и още как!

– За теб нищо няма да се промени – увери го тя с изкуствена усмивка.

Макс беше чувал това много пъти.

Тогава тонът на Дебора се смекчи и тя добави тихо:

– Трябва само да подпиша няколко документа. Иска да го посетя в кантората му другата седмица.

Само няколко документа!, помисли Макс презрително. И изведнъж усети, че го обзема паника. Започна да се задъхва.

– Мразя те! – извика той.

Секунди по-късно двамата с Дебора се караха настървено. Тя му крещеше, а той й кресна в отговор, че би искал да е мъртва.

– Ах, така ли? – сопна се тя. – И аз бих искала същото за теб. Навремето трябваше да направя аборт. Тогава всичко това щеше да ми бъде спестено.

Макс храбро преглътна сълзите, които го задушаваха, изтича в стаята си и затръшна вратата.

Хвърли се на леглото и дълго се взира в плаката на Спайдърмен, който беше залепен на тавана.

После отиде до гардероба и го отвори. Вътре беше плочата. Той замислено се вгледа в обложката и изведнъж, в миг на просветление, разбра какво трябва да направи.

Трябваше да открие Великия Дзабатини.

Само Великия Дзабатини можеше да спаси семейството му.

***

9. Тайни

Когато Моше Голденхирш стана на петнадесет, един ден се върна от училище и видя шлосера, застанал неподвижно пред тяхната врата.

– Какво искате? – попита той. Баща му често му беше повтарял, че на този тип не бива да имаш вяра.

– Исках да те видя – каза шлосерът.

– Защо?

– За да ти покажа нещо. Ела.

Любопитството надделя над недоверчивостта. Моше влезе в жилището, остави си кожената раница и отново излезе на стълбището, където шлосерът го чакаше. Стоеше малко несигурно на краката си и лъхаше на бира.

За учудване на Моше шлосерът му протегна ръката си. Момчето се поколеба за миг, но после я пое. Изненада се колко добре си пасват дланите им една в друга. Щом Моше докосна ръката на едрия мъж, онзи като че ли се поокопити. Излязоха навън. Беше хладен юнски ден.

– Къде отиваме? – попита Моше.

– Навсякъде – последва загадъчният отговор. Когато шлосерът видя разтревожения поглед на Моше, добави: – Не се безпокой.

Моше му повярва, без сам да знае защо. Напуснаха Йозефов и вървяха чак до Вишехрад, където се намираше работилницата на шлосера. Не беше нищо повече от прашно помещение на улица, по която един след друг трополяха файтони, а от време на време минаваше и някой автомобил, оставяйки след себе си облак изгорели газове. Прозорците на работилницата бяха посивели от сажди и пушек. Моше се огледа с интерес. Навсякъде имаше най-различни ключалки и тайнствени инструменти, които блестяха на мътната светлина. Шлосерът натика няколко предмета в чантата си и каза:

– Да вървим.

Те скитаха с часове из Прага, покрай реката, по Карловия мост и още по-далеч. Исполинът показа на Моше всички ключалки, монтирани от него на вратите в целия град. Големи ключалки, малки ключалки, прости ключалки, декоративни ключалки.

– Всяка ключалка – обясни той на Моше – е загадка от стомана.

Те обикаляха улиците с енергични стъпки, изкачваха се по стръмнини и слизаха, но никой от двамата не проявяваше признаци на умора. Постоянно се отбиваха в някоя бирария, където шлосерът гаврътваше една-две чаши, докато Моше седеше мълчаливо и гледаше мъжа, който изглеждаше все по-пиян. Също като баща му. Странно, че възрастните не можеха да минат без своя спирт.

Най-сетне се върнаха в Йозефов. Шлосерът отвори вратата и те заизкачваха стълбите. Пред жилището на Голденхиршови той разроши косата на Моше и каза изненадващо нежно:

– Ти си добро момче.

Моше не знаеше какво да отговори и шлосерът впери поглед в пода. В дебелите си пръсти държеше работното си кепе и притеснено го мачкаше.

Прилича на рицар от стара поема, който иска ръката на девица, помисли си Моше.

– Дали би искал – започна шлосерът колебливо – някой път да отидем заедно на цирк?

Моше кимна, също колебливо. Никога досега не беше ходил на цирк. Баща му не го беше водил в подобно гнездо на греха. Сърцето на Моше се разтуптя и го обзе любопитство. Макар че беше подозрително, когато възрастните се държат подчертано любезно с теб.

– Да – каза шлосерът. – Ще отидем на цирк, ти и аз. – И той се ухили смутено. – В най-скоро време.

След смъртта на Рифка Лайбл Голденхирш търсеше спасение не само в бутилката, но и в Светото писание, както винаги досега. И двете неща обаче не му предоставяха задо­волителни отговори. Той залиташе и вътрешно, и външно. Но искаше да направи от сина си свое подобрено копие. Ако зависеше от него, Моше също трябваше да стане книжник. Но момчето не проявяваше нито интерес към книгите, нито талант.

Винаги когато Моше сбъркаше в училище, например когато изпишеше погрешно някоя еврейска буква на дъската, Лайбл грабваше пръчката. Той беше строг учител.

– Коя ръка? – питаше.

Обикновено Моше протягаше лявата, защото я използваше по-рядко от дясната. После пръчката със свистене изплющяваше върху нежната кожа. Болката се стрелкаше през ръката на Моше като течен огън, завладяваше тялото и духа му и извикваше сълзи в очите му.

Когато един следобед Моше отново се върна от училище с пламнала ръка, шлосерът седеше на стълбите. Моше свали кожената си раница и го изгледа въпросително.

Ухилен, шлосерът размаха във въздуха две шарени листчета.

– Знаеш ли какво е това?

Моше поклати глава.

– Ела тук – повика го шлосерът и му подаде листчетата.

Момчето прочете: „Магическият цирк. Заповядайте! Гледайте! В програмата: Невероятният ЧОВЕК ПОЛУМЕСЕЦ! Една вечер, пълна с вълшебства и тайни! Важи за едно лице“.

Шлосерът обясни на Моше, че не става дума за обикновен цирк, в който рискуваш да настъпиш камилско лайно. Не, Магическият цирк бил „вълшебно ревю“, в което малкото номера с артисти, животни и клоуни трябвало само да погъделичкат нервите на зрителите, за да ги подготвят за главната атракция, Човека Полумесец. Такива ревюта били на мода в целия континент.

– Чувал ли си за Хари Худини? – попита шлосерът.

Моше поклати глава.

– Худини е бил най-великият маг на всички времена, специалист по освобождаване от заключени вериги, който можел да се измъкне от всяка ситуация. Независимо къде го затваряли, как го завързвали или оковавали, той винаги успявал да избяга. Дори – на това място шлосерът се ухили – от закона. И нямало ключалка, която да не може да разбие – допълни той с известна професионална завист. – Бил един от малцината, които разбирали, че печатът съществува, за да бъде разчупен. Бил същински дявол!

– Бил? – попита Моше.

– Да – потвърди шлосерът. – Имало един, от който дори той не могъл да избяга.

Моше кимна и каза:

– Като мама.

Върху лицето на шлосера се изписа тъга и и той извърна глава. После отново погледна Моше и каза, че Човека Полумесец, директор и конферансие на Магическия цирк, е също така прочут маг. Барон! Ветеран от войната!

Улиците бяха мокри, а в небето бяха надвиснали сиви дъждовни облаци, готови всеки миг да се освободят от товара си. Въздухът беше прозрачен и свеж, напоен с мириса на приближаващия дъжд. Небето над Прага имаше цвят на потъмняла месингова брава. По пътя надолу към реката на Моше всичко му изглеждаше само в сиво и кафяво.

Всичко, с изключение на шатрата, в която щеше да се състои представлението. Сама по себе си тя представляваше овехтяла армейска палатка, позакърпена криво-ляво и украсена с пришити жълти звезди. Но във вечерния мрак сякаш грееше с топъл блясък, а червеното злато на многобройните лампиони се отразяваше в локвите.

Ами ако тук изведнъж пламне пожар?, запита се внезапно момчето. За момент го обзе необяснимо притеснение. Това не беше необичайно за Моше Голденхирш, освен това сега той вършеше нещо забранено или поне нещо, за което баща му не трябваше да знае. Насили се да запази спокойствие, но имаше толкова интересни неща! Например циганските фургони, наредени в кръг зад палатката, излинелият червен килим, постлан върху няколко дървени стъпала, които водеха към вътрешността, миризмата на влажни стърготини. Скоро Моше и шлосерът се озоваха насред тълпа от хора, които бъбреха и напираха към главния вход. Повечето посетители бяха работници в опърпани дрехи и лекьосани ризи. Но Моше съзря и униформени служители и тук-там някой буржоа с шапка, шал и понякога с пенсне.

Когато пристъпи в шатрата, отначало Моше се почувства малко неловко сред всичките тези гои, някои от които хвърляха враждебни погледи на момчето и неговия при­дружител. Седнаха на местата си, които бяха от най-евтините – високо горе, много далеч от арената. Шлосерът не беше заможен, а магията също имаше цена.

Но и така Моше бе очарован от всичко, което виждаше. Над входа за артистите имаше балкон, в който четирима музиканти изпълняваха популярни мелодии на раздрънканите си инструменти. Когато най-после всички зрители бяха насядали, шепнейки възбудено помежду си, засвириха тържествени фанфари. Една червена завеса се вдигна и тогава се появи той.

Пристъпи под светлините на рампата със спокойни, самоуверени крачки.

– Добър вечер, mesdames et messieurs. – Гласът му беше дълбок и носов. – Приветствам ви с добре дошли. – И той направи широк жест с ръка, като се поклони. Беше висок мъж, който въпреки внушителното си шкембе изглеждаше млад и елегантен. Русата коса беше зализана назад с брилянтин. Носеше фрак и червен шарф напряко през гърдите. В ръцете си в бели ръкавици държеше голям черен бастун със сребърна дръжка. Но на Моше най-силно впечатление направи лицето на мъжа. Лявата му половина изглеждаше напълно нормална. Дясната обаче бе закрита от месингова маска във формата на полумесец. Моше не можеше да откъсне поглед от нея. Изобщо цялата поява на мъжа го развълнува по начин, който никой, най-малко шлосерът, не би могъл да разбере.

Защото Моше надникна в бъдещето си.

– Добре дошли на най-големия спектакъл на света – обяви мъжът. – Не вярвайте повече на нищо, дами и господа, защото очите ще ви подведат. Всичко, което ще видите тук, е истинско, но нищо не е вярно. – След това се поклони леко и каза: – Наричат ме Човека Полумесец.

През публиката премина шепот.

Магът разпери ръце и от ръкавите му излетяха две канарчета. Зачуруликаха и запърхаха объркано, после се стрелнаха нагоре към купола. По трибуните бе съвсем тихо, само няколко момичета се разкикотиха. После се разнесоха плахи аплодисменти. Човека Полумесец отново се поклони. Аплодисментите се усилиха и когато се изправи, на половината му физиономия се виждаше половин усмивка. Моше веднага разбра, че е настъпил критичният момент. Докато говореше, зрителите все още го възприемаха като чужд. Но в мига, в който бе сътворил птичките от нищото, всички те му бяха станали съучастници. Именно в този момент всеки бе взел за себе си решението дали да приеме спектакъла, или не. И те го приеха, всички без изключение. Ръкопляскаха ли ръкопляскаха, изведнъж му бяха станали приятели, деца, любими, неговата възторжена публика. Внезапно Моше си пожела някога и той да има такава възторжена публика.

Наведе се към шлосера и попита:

– Защо носи маска?

Шлосерът сви рамене.

– Чух, че е пострадал през войната.

Моше го погледна въпросително.

– Врагът – поясни шлосерът – употреби химически вещества, страшни нови оръжия. Има газове, които могат да разтопят лицето на човек.

– Но нали газът е само мирис – прошепна Моше.

– И много повече от това. – Шлосерът се приведе още по-ниско към момчето и просъска: – Видях го със собствените си очи. Кожата, мускулите, беше... – Той млъкна и тръсна глава все едно искаше да се отърси от кошмар. Опита се да се усмихне. – Нека просто да се наслаждаваме на представлението, става ли?

– Това ли се е случило с Човека Полумесец?

Шлосерът потупа Моше по ръката.

– Просто гледай – каза той и се облегна назад.

Представлението беше изумително. Не на последно място защото Човека Полумесец имаше красива млада асистентка с дълга черна коса, която представи като принцеса Ариана от Персия. След една дресура на лъвове и един акробатичен номер тя се пъхна в голям куфар, който през цялото време беше стоял безстопанствен в края на цирковата арена. Човека Полумесец затвори куфара, хвана сребърната дръжка на бастуна си и изведнъж измъкна отвътре един меч. Вдигна го високо, за да могат зрителите да го разгледат на светлината на рампата. После извади една копринена лента и я разряза на две, за да докаже, че мечът е остър. Нагласи шарфа си и зае позата на фехтовчик. Застана за миг неподвижно, след това скочи напред и промуши с острието куфара по средата. Публиката нададе възглас, а една възрастна дама едва не припадна. Но Човека Полумесец успокои загрижената тълпа с повелителен жест. Отиде до куфара и го отвори.

Куфарът беше празен.

Вътре нямаше нищо. Нито кръв, нито принцеса, нищо. Моше видя само подплатата на вътрешността. Чувстваше се като зашеметен. След това Човека Полумесец отново захлопна куфара, затвори очи и си замърмори нещо под носа. Може би се моли, помисли си Моше. Когато отвори сандъка за втори път, младата жена излезе невредима отвътре. От вълнение на Моше му се зави свят. Никой от зрителите не ръкопляска по-силно от него. Пляска толкова оглушително, че навярно го чу дори принцесата, защото си обърна леко главата и изведнъж той доби усещането, че погледът й го погали. Изчерви се и спря да ръкопляска.

Какъв е този свят, помисли си момчето, в който красиви жени изскачат от куфари!

Принцеса Ариана умееше не само да изчезва по необясним начин и да се появява също така мистериозно, но, изглежда, можеше и да се преоблича светкавично. Всеки път щом излезеше на манежа, носеше нещо различно: от брокат или коприна, с пера или с пайети и всеки костюм се струваше на Моше по-великолепен от предишния.

Човека Полумесец вадеше зайчета от цилиндър, правеше гълъби да изчезват и караше карти и монети да се движат от само себе си. Моше не можеше да излезе от състояние­то на захлас, в което бе изпаднал. Изведнъж разбра, че баща му през цялото време бе имал право: чудесата на Тора, мистериите на Кабала, всичко беше вярно.

И тогава, след два изтощителни часа, изпълнени с магия и вълшебство, настъпи кулминацията.

– Сега, дами и господа, момчета и момичета – каза Човека Полумесец, – стигаме до последния номер на вечерта. И за целта ми трябва помощта на доброволец от публиката.

Моше скочи и вдигна ръка във въздуха.

– Аз! – изкрещя той. – Вземете мен!

Зрителите го изгледаха и захихикаха.

– Евреин – зашепнаха си. – Трябва ли да ги пускат тук?

От трибуните се вдигнаха още няколко ръце. Но Човека Полумесец вече беше направил избора си.

– Ти! – извика той и посочи Моше. – Да, точно ти! Ела тук, еврейче!

Моше се затича толкова бързо надолу по пътеката, че за малко не си изгуби кипата и се наложи да я придържа с лявата си ръка. Публиката се разсмя. Щом стигна арената, Човека Полумесец му заповяда с жест да седне на една табуретка. Магът се обърна към зрителите. Гласът му прогърмя в цирковата шатра:

– Уважаеми дами и господа, светът е омагьосано място. Само един тънък воал ни дели от мечтите, които дремят у всеки от нас. Моля за внимание!

Той погледна встрани и махна нетърпеливо на асистентката си. Сега тя бе облечена в дълга бяла, свободно падаща копринена рокля. Кожата й беше много бледа, очите бяха дълбоки, сиво-зелени. Принцеса Ариана от Персия легна на едно червено канапе. Докосна с ръка челото си, сякаш губи съзнание, а роклята й се плъзна и разкри красивия й крак. Моше затаи дъх, а през редовете зрители премина шепот.

Човека Полумесец заповяда на момчето да се концентрира. Имал нужда, така каза, от силата на духа на Моше, за да изпълни магията. Моше кимна сериозно и погледна съсредоточено принцесата. Опита се да насочи мислите си изцяло към младата жена. Магът вдигна жезъла си и го прокара на около половин метър над тялото й, от петите до главата. Оркестърът свиреше мрачна и зловеща музика.

И тогава принцесата започна да се рее. Сякаш вълшебна ръка я повдигна и задържа хоризонтално във въздуха. Бялата й рокля и черната й коса се разстлаха около нея. Беше най-прекрасното нещо, което Моше някога бе виждал. Той също се почувства така, сякаш невидима вълна го понесе във въздуха, вълна на любовта. Влюби се в миризмите на цирка – на стърготини, влажно дърво и застояла пот, в блясъка на прожекторите, в аплодисментите, но преди всичко се влюби в Ариана, персийската принцеса.

Приковал поглед в нея, той не вярваше на очите си.

Човека Полумесец се приближи и коленичи пред Моше, за да се изравни с него. Посочи принцесата и попита:

– Какво виждаш?

– Тя се рее, господине – каза Моше.

– Това фокус ли е според теб?

Моше поклати глава.

– Не, господине. Тя наистина се рее.

Чуха се откъслечни смехове. Човека Полумесец се усмихна накриво. Непокритото му око фиксираше момчето. Другото око беше засенчено от месинговата маска. После се обърна към публиката и извика гръмогласно:

– Чухте ли, дами и господа, принцесата се рее!

Избухнаха аплодисменти. Шатрата вибрираше.

Човека Полумесец се обърна към Моше и попита:

– Искаш ли да я целунеш за сбогом?

Моше го погледна смаяно.

Човека Полумесец му кимна насърчително.

– Давай – каза той. – По бузата, момчето ми.

Моше колебливо се покатери върху табуретката, на която бе седял досега, и се наведе над принцесата, чиито очи бяха затворени. Първо посегна притеснено към ръката й. Страхуваше се, че всеки момент може да падне. Трепереше леко, както човек трепери пред Господ.

Ръката й му се стори най-голямата скъпоценност на света. Беше бледа, с дълги и елегантни пръсти и лакирани в червено нокти. Почувства се така, сякаш е намерил съкровище: можеше до края на живота си да държи ръката й и да съзерцава лицето й.

– Какво чакаш? – подкани го Човека Полумесец. – Целуни я.

Моше разбра погрешно наставлението. Наведе се над принцесата, но вместо бузата целуна устните й. Вълна от развеселен кикот премина през публиката. Човека Полуме­сец изведнъж доби объркан вид. Но Моше беше сигурен, че е видял принцесата да се усмихва, макар и само за миг. Скочи от табуретката и подтикнат от внезапен импулс, се поклони. Зрителите ликуваха и ръкопляскаха. Човека Полумесец се усмихна пресилено, хвана Моше отново за ръката и го заведе до края на арената. Двамата заедно се поклониха още веднъж. После Човека Полумесец пусна ръката му и го отпрати.

Моше излезе от цирка и светлините и аплодисментите веднага започнаха да му липсват. Сякаш се събуждаше от прекрасен сън и щеше пак да се озове в студената си стаичка. Топлото сияние на всички онези погледи беше изчезнало, истинският свят му каза добре дошъл.

Когато късно вечерта Моше се промъкна в жилището, баща му беше още буден. Лайбл седеше с измъчено и разтревожено изражение на кухненската маса.

– Къде беше? – нахвърли се той върху момчето.

Моше впери поглед в пода.

– Бях... бях за малко навън – заекна той.

– Навън ли? – попита Лайбл. – Къде навън? Как навън? Поболях се от притеснение!

Полека-лека истината излезе наяве – че е бил на цирк с шлосера. Моше не си спомняше да е виждал някога баща си толкова ядосан. Избухна бурна кавга и вечерта завърши с това, че Лайбл наби сина си по-жестоко отвсякога.

Задникът толкова го болеше, че трябваше да легне на една страна. През тази безсънна нощ, докато лежеше свит на постелята си до печката, в него съзря едно решение.

През следващите седмици враждебността между Лайбл и Моше продължи да нараства. Едва сега момчето разбра, че тази враждебност винаги бе съществувала, тлееща под привидно спокойната повърхност на всекидневния живот.

Един следобед, преди Лайбл да се върне от синагогата, Моше натъпка оскъдните си притежания в една раница, взе малко храна, джобното си ножче и документите и на­пусна бащиния дом. Отиде на гробищата, на гроба на майка си. Прокара върховете на пръстите си по студената й надгробна плоча и я помоли да му прости за онова, което възнамерява да направи. После, с натежало, но свободно сърце, се обърна и тръгна към реката.

Шатрата беше изчезнала. Циркът си беше отишъл, артистите, клоуните и фокусниците бяха продължили по пътя си. Имаше само кафява стъпкана трева, счупени бутилки и боклук. Духаше студен вятър, който гонеше през околните улици смачкани циркови програми. Моше тръгна като насън през празното място, което му се стори изоставено и безжизнено като пустиня.

Изведнъж забеляза една рекламна колона, цялата облепена с пъстри афиши. Изтича до нея и я обиколи. И тогава го видя: плакат за Магическия цирк. Беше мръсен и наполовина разлепен, хартията се развяваше на вятъра. Усмивката на Човека Полумесец беше скъсана при брадичката и това придаваше на лицето му нещо сатанинско.

Моше откъсна целия плакат от колоната и отиде до близката вестникарска будка. В малкото, слабо осветено помещение седеше дебела старица и четеше вестник, почти цялото й лице беше покрито с вълнен шал. Моше й показа плаката.

– Случайно да знаете накъде отпътува циркът? – попита той.

Старата жена вдигна поглед, разгледа плаката и бавно кимна.

***

10. Търсенето

Малко преди осем Макс стигна ъгъла на булевард „Холивуд“ и „Чероки авеню“. Вече се беше стъмнило. Лек есенен дъждец мокреше улиците на Лос Анджелис. След разправията с майка си Макс изпълзя през прозореца и изтича до автобусната спирка. Планът му беше колкото прост, толкова и дързък.

Юридически погледнато, сега той беше беглец. Най-вероятно полицията вече е по следите му, а може би дори и ФБР. Майка му сигурно щеше да се тревожи, но в момента това не го вълнуваше. Трябваше да намери Дзабатини, пък каквото ще да става. Ако изобщо беше жив. Ако не... О, Боже, Макс дори не смееше да си го помисли.

Беше пътувал с автобус № 181 на изток, чак до последната спирка пред голямата, кичозно украсена сграда на театъра, където представяха винаги само Котките. Преди две години Макс си бе наумил да гледа мюзикъла и накрая родителите му го бяха завели неохотно. Но Макс жестоко се разочарова. Вместо сладки малки котенца на сцената се разхождаха едрогърди танцьорки в блестящи еластични костюми със странен грим. Кой би искал да гледа подобно нещо? Прекалено ли е да очакваш да видиш котки, щом на афиша пише котки? Това не бе първото разочарование в младия му живот, нямаше да е и последното. Макс се надяваше, че не се е впуснал напразно в цялото това приключение. Когато вратите на оранжевия автобус се отвориха с познатото свистене, той слезе и тръгна на запад. Знаеше точно какво търси.

„Холивуд Меджик Шоп“ беше позападнал магазин от южната страна на булеварда. На витрината имаше костюм на Дарт Вейдър с човешки ръст, а неоновата табела над входа вече не светеше. Когато Макс отвори стъклената врата, чу електронното пиюкане на звънеца. Прозвуча някак изкривено, като вой на разгонена котка.

Макс пристъпи прага със страхопочитание. Магазинът беше ярко осветен, на тавана имаше неонови тръби. Беше едно-единствено дълго и тясно помещение със стъклени витрини от двете страни. Макс видя магически комплекти за деца, усмирителни ризи, кукли за вентрилози (особено популярни, изглежда, бяха маймуните в смокинг), цилиндри със или без плюшени зайчета, летящи метли за вещици и най-вече безброй книги и дивидита за магове и фокуси. Стените бяха облепени със стари избелели плакати, величаещи прочутите илюзионисти от миналото: Хауърд Търстън, Хари Блекстоун-старши, Дай Върнън, Шедоу Мастър... и още много други. Пред една от витрините кикотеща се млада двойка японци в скъпи дизайнерски дрешки пробваше пластмасови очила, които по абсурден начин разкривяваха очите. Всеки път когато мъжът си сложеше нови очила, жената започваше да се смее и да ръкопляска.

Макс прекоси магазина като в транс. Никога досега не беше виждал толкова страхотни неща накуп. Зад тезгяха стоеше дебел мъж в средата на петдесетте, облечен с черен панталон и черен пуловер. Главата му беше гладко обръсната и имаше тънки мустачки. Показваше фокуси с карти на възрастна двойка чернокожи, и двамата в ярки анцузи за джогинг. Мъжът смучеше със сламка кока-кола от картонена чаша. Жена му гледаше очарована как картите сякаш изскачаха ту тук, ту там. Макс застана близо до тях с надеждата да зърне нещичко от фокуса.

– Това – каза човекът с бръснатата глава – е асо каро. – И той вдигна една карта. Съпрузите кимнаха благоговейно. След това той сложи картата с лицето надолу върху подложка от зелено кадифе. Почука отгоре с пръст. – А може би се заблуждаваме? – попита той театрално. Двамата поклатиха глави, а мъжът се ухили широко. Голата глава отново вдигна картата във въздуха. Беше дама каро. Съпрузите ахнаха изумени. След като изгледаха още няколко фокуса, те купиха едно тесте карти за игра и напуснаха магазина.

Дебелият се обърна към Макс.

– С какво мога да ти помогна? – Имаше приятен дълбок глас.

Макс кимна нервно и каза:

– Търся някого.

– Кого?

Макс отвори раницата си и измъкна плочата. Показа я на мъжа, който я пое и подсвирна, очевидно впечатлен. Повъртя я в ръце много внимателно все едно беше религиозен артефакт.

– Дзабатини – каза накрая. – Отдавна не съм виждал нещо подобно.

– Познавате ли го?

– Веднъж се запознах с него, беше доста отдавна – и той протегна ръка на момчето. – Аз съм Луис. Но можеш да ме наричаш Уоки.

– Уоки ли?

– По-рано бях клоун – каза Луис. – Уоки, клоунът. После станах илюзионист. Голяма промяна. Трябваше непрекъснато да обяснявам на публиката, че вече не съм Уоки. Но така и не се отървах от името. – Той въздъхна. – Значи съм Уоки – рече примирено. – Бил ли си веднъж клоун, завинаги си оставаш клоун.

– Магазинът ваш ли е?

Уоки кимна.

– Да, вече повече от трийсет години. – Той посочи навън към булевард „Холивуд“. – Едно време Дзабатини винаги изнасяше представления в „Меджик Касъл“.

– В „Меджик Касъл“ ли? – попита Макс.

Луис кимна.

– Горе, в Холивуд хилс. Оттук не се вижда. Но продължава да е там. Най-голямото кабаре за магове в целия град, а може би дори и в цяла Калифорния.

– А този мъж, този Дзабатини... – продължи предпазливо Макс.

– Да?

– Добър ли беше?

Луис помисли малко и отговори:

– Не, не особено.

– Така ли? – Съдейки по името, Великия Дзабатини трябва да е бил майстор в занаята, мислеше Макс.

– Да, не беше кой знае колко талантлив. Беше доста известен през 60-те и 70-те години. И беше един от първите, които се появиха по телевизията. Никой обаче не можеше да го разбере. Акцентът...

Макс кимна. Да, именно акцентът беше проблемът.

– А от каква националност беше? – поинтересува се той.

Луис сви рамене.

– Нямам представа. Май беше от Източна Европа, оттам някъде. Дойде тук след войната. Не му беше лесно заради акцента и ръката му. Много фокуси изобщо не му се удаваха, например тези с монети.

– Какво му имаше на ръката?

– Лявата му ръка беше недъгава, не можеше да я движи както трябва.

– Наистина ли не е бил велик магьосник? – попита невярващо Макс.

Луис отново сви рамене.

– Биваше го.

– На плочата пише, че е бил могъщ.

– Всички казват така.

– Можел да вижда в бъдещето.

– Всеки го може. Той беше менталист.

– Какъв?

– Четеше мисли. – Луис направи широк жест и посочи витрините при входа. – Какво виждаш там?

Макс погледна и отново се обърна към Луис.

– Само играчки.

– Точно така –потвърди Луис. – Играчки. – После посочи витрината, пред която стояха двамата. – А какво виждаш тук?

Макс се наведе и надникна в стъклената кутия. Видя няколко монети и няколко малки дървени ковчежета. Отново се изправи.

– Някакви джунджурии.

– Джунджурии – повтори Луис презрително. После гласът му прие тайнствения тон, който бе използвал в разговора с възрастната двойка. – Тук има много повече от джунджурии. Това са инструментите на менталиста.

Макс примигна изненадано. Виждаше Луис малко размазано и разбра, че очилата му са запотени. Свали ги и ги избърса в ризата си.

– При входа човек първо вижда само забавните аксесоари – каза Луис. – Глупави детски залъгалки. – Той посочи с ръка наоколо. – Но вътре в магазина вече става сериозно! Всяка крачка те приближава все повече до прага на непознатото. И точно тук стоим сега.

Макс отново си сложи очилата.

– Ами добре... – произнесе неуверено.

– Макар и не много зрелищен, ментализмът... е царската дисциплина на магията.

– Какво точно прави менталистът? – попита Макс.

Луис го погледна.

– Искам да си помислиш за зеленчук.

– Моля?

– Зеленчук – повтори Луис. – Съсредоточи се и си помисли за някой зеленчук. Все едно кой. Но не ми казвай.

Макс се концентрира. Спонтанно си помисли за моркови. Кимна на Луис.

Луис се втренчи в него и на Макс му се стори, че ще го прониже с поглед.

После Луис взе едно жълто листче и написа на него една дума.

– Това ли е зеленчукът, за който си помисли? – и му подаде листчето.

На него пишеше: „Моркови“.

Макс възкликна.

– Как разбрахте? – попита смаяно.

– Това е то – и Луис потупа слепоочието си, – изкуството на менталиста. Той е властелин на мислите, може да разгадае тайните на душата. Менталистите са ясновидци, телепати, хипнотизатори. С право най-великите сред тях вдъхват страх, защото те умеят да манипулират мислите на хората и да виждат в сърцата им.

Точно това ми е нужно, помисли си Макс.

– И Дзабатини е бил такъв менталист?

– Да – отвърна Луис. – той е... – мъжът се запъна. – Е, не точно най-добрият. – После се стегна и обяви гръмовно: – Великия Дзабатини е най-посредственият маг, който е съ­ществувал някога.

Това звучи доста впечатляващо, реши Макс и попита:

– Знаете ли къде мога да го открия?

Луис поклати глава.

– Нямам ни най-малка представа. Дали изобщо още е жив? – Той въздъхна и си погледна часовника. – О, съжалявам, но вече трябва да затварям.

Макс тъжно наблюдаваше как Луис си облече тренчкота и започна да заключва витрините.

Щом привърши, двамата излязоха навън във влажната вечер. Луис спусна рулетката на магазина и заключи. Сега валеше по-силно. Макс не знаеше какво ще прави по-нататък. Накъде да върви? Търсенето му едва бе започнало и вече приключи. Тръгна по улицата с увиснали рамене. Изведнъж чу зад себе си тежки стъпки.

– Почакай! – извика Луис. – Един момент!

Макс се обърна.

– Да?

– Ако бях на твое място – каза мъжът, – щях да проверя в старчески дом.

– Но в кой по-точно? – попита Макс. – Сигурно има стотици.

– Вярно – каза Луис безпомощно. – Но трябва да е някой по-евтин. Той никога не е имал много пари.

Внезапно лицето му просветна.

– Хей! Опитай в „Цар Давид“!

– Къде?

– На „Феърфакс авеню“. Старчески дом „Цар Давид“. Там живеят много стари артисти и други такива. – Луис порови в джоба си и извади листчето, на което преди малко бе­ше написал „Моркови“. Надраска на обратната му страна думите „Дзабатини“, „Цар Давид“ и „Феърфакс авеню“.

– Късмет – пожела той на Макс и му подаде листчето.

– Благодаря.

После се отдалечи и мъгливата октомврийска вечер скоро го погълна. И всички светлини и разбити мечти на булевард „Холивуд“ заблещукаха в тъмнината.

От редакцията:  Можете да си купите книгата – на място или онлайн – от книжарницата ни на "Хан Крум" 15.

Категория: 

Още от Откъси от книги

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА