Инфекцията

Войната в тялото: Причини за възникване и арсенал за справяне. Четем „Болестта като път“

Инфекцията

ИНФЕКЦИЯТА е едно от най-честите основания за болестните процеси в човешкото тяло. Повечето от акутно проявяващите се симптоми са възпаления, като се започне от простудното заболяване, премине се през пневмонията и се стигне до холерата и едрата шарка. В латинските наименования на болестите окончанието „ит“ винаги ни подсказва, че става въпрос за възпалителен процес (колит, хепатит и т.н.). В областта на инфекциозните заболявания съвременната академична медицина постигна големи успехи с откриването на антибиотиците (например, на пеницилина) и с имунизирането. Докато по-рано повечето хора умираха вследствие на някоя инфекция, днес това е по-скоро изключение в добре осигурените здравно страни. Това не означава, че страдаме по-малко от инфекции, а само че разполагаме с по-добри оръжия срещу тях.

Ако тази терминология (всъщност общоприета) се струва някому твърде „войнствена“, той трябва да има предвид, че при възпалителен процес действително става дума за „война в тялото“. Една все по-опасна вражеска свръхсила (бактерии, вируси, токсини) е атакувана и побеждавана от защитните системи на тялото. Тази схватка се изживява в симптоми като оток, зачервяване, болка и треска. Успее ли тялото в края на краищата да извоюва победа над проникналите причинители на инфекцията, човек я надмогва, победят ли причинителите, пациентът умира. С този пример много лесно и бързо може да се проследи аналогията, т. е. съответствието между възпаление и война. Аналогичното в случая е, че войната и възпалението (макар да не съществува никаква причинна връзка между тях) имат еднаква „вътрешна структура“ и в тях се реализира един и същ принцип, само че те се проявяват в различна плоскост.

Езикът много добре изразява тази вътрешна взаимовръзка. Думата възпаление вече съдържа известна „подпалваща искра“, която може да взриви цяло буре барут. Съответната английска дума inflammation буквално означава „възпламеняване“. Това са езикови изрази, които използваме и за военни сблъсъци: един тлеещ конфликт отново се разпалва (или се разгаря); някой запалва фитила; Европа е обхваната от пламъци и т.н. При толкова много взривно вещество рано или късно се стига до експлозия, при която нещо натрупано изведнъж избухва. Тази картина наблюдаваме не само по време на война, но и в нашето тяло, когато някоя малка пъпка или голям абсцес пробива.

За по-нататъшните ни разсъждения е важно да включим още една аналогична плоскост, а именно – психиката. Човек също може да експлодира. С този израз имаме предвид не абсцес, а емоционална реакция, при която вътрешният конфликт се опитва да намери отдушник. По-нататък непрекъснато ще разглеждаме тези три равнища – психика-тяло-нации – синхронно, за да се научим да виждаме точната аналогия съответно между конфликт-възпаление-война, която просто предоставя ключа за разбиране на болестта.

Полярността на нашето съзнание поставя нас, хората, постоянно в конфликт в полето на напрежение между две възможности. Ние непрекъснато трябва да решаваме (това понятие в немския език първоначално е означавало „изваждам меча от ножницата за сеч“; аналогично на български, когато сме изправени пред алтернатива, вземайки решение, казваме „отсичам“). Непрестанно ни се налага да се отказваме от едната възможност, ако искаме да осъществим другата. Така все нещо ни липсва, все не сме здрави. Блажен е този, който си признава и чувства това постоянно напрежение, конфликтността на човешката същност, защото повечето хора са склонни да вярват, че невиждането и нечувстването на един конфликт е сигурен признак за отсъствието на всякакви конфликти. Поради същата наивност малките деца вярват, че като си затворят очите, стават невидими. Конфликтите обаче не ги е грижа дали ги долавяме или не – те са винаги налице у онзи, който не е готов да понася, обработва и постепенно да намира решение на своите конфликти в съзнанието си, те „потъват“ в тялото и стават видими като възпаление. Всяка инфекция е овеществен конфликт. Когато избягваме да се справим с конфликта на психическо равнище (с всичките му болки и опасности), той се проявява на физическо равнище като възпаление.

Да разгледаме този процес – как протича и какви са неговите съответствия в трите плоскости:

възпаление - конфликт - война

1. ДРАЗНЕНЕ. Причинителите на възпалението проникват в тялото. Те могат да бъдат бактерии, вируси или отрови (токсини). Проникването зависи не толкова от тяхното наличие (както неспециалистите смятат), колкото от готовността на тялото да допусне тези причинители да му влияят. Медицината нарича това нарушен имунитет. Проблемът с инфекциите се състои не в наличието на техните причинители (както фанатиците на тема стерилност мислят), а в способността на човека да свикне да живее с тях. Описаната картина може почти буквално да се проектира върху плоскостта на съзнанието, тъй като и тук въпросът не опира до това човекът да живее в свят без микроби – т.е. без проблеми и конфликти – а да е способен да живее с конфликтите. Не е нужно да се обяснява по-подробно, че имунното състояние се управлява от психиката, след като дори в академичните среди тази взаимна връзка все по-недвусмислено се изследва (проучвания върху стреса и т.н.).

Много по-впечатляващо е внимателното вглеждане във взаимозависимостите. Който не иска да отвори съзнанието си за някакъв конфликт, който особено много би го подразнил, трябва вместо това да изложи тялото си на въздействието на дразнители. Тези дразнители (или причинители) здраво се настаняват в определени слаби места на тялото, наричани loci minoris resistentiae (лат. – места с намалена съпротивителна способност). Те се разглеждат като вродени или унаследени слаби места. Тук неумеещият да мисли аналогично най-често се заплита в неразрешим теоретичен конфликт. Академичната медицина свежда предразположението на определени органи към възпаления до тази вродена слабост, което на пръв поглед прави невъзможно по-нататъшното тълкуване или интерпретиране. Психосоматиката обаче винаги е обръщала внимание, че известни проблемни области са свързани с определени органи, но с тази концепция изпада в противоречие с теорията на академичната медицина за loci minoris resistentiae.

Това привидно противоречие бързо отпада, ако разгледаме спора от една трета, по-различна гледна точка. Тялото е видим израз на съзнанието, така както една къща е видим израз на идеята на архитекта. Идеята и нейното веществено проявление си съответстват така, както снимката отговаря на негатива, без да са еднакви. Така всяка част от тялото и всеки орган отговарят на определено психическо съдържание, на дадена емоция и на някакъв кръг проблеми (върху тези съответствия например се опират физиогномиката, биоенергетиката, психичните „масажни“ техники и т. н.). Човек въплъщава определено съзнание, чието моментно състояние е израз на всичко усвоено от него до този момент. Той носи в себе си определен модел от проблемни области, които го предизвикват да ги разрешава последователно и оформят неговия съдбовен път, тъй като: характер + време = съдба. Характерът нито се унаследява, нито се формира от заобикалящата среда, а човек го „носи със себе си“ – той е израз на съзнанието, което въплъщава.

Състоянието на съзнанието със специфичните за него съвкупности от проблеми и жизнени задачи е това, което например астрологията по околен път, чрез измервания и пресмятания символично представя като хороскоп. (Подробно за този въпрос става дума в „Съдбата като шанс“.) Щом обаче тялото е израз на съзнанието, в него се намира и съответният модел. Това означава, че особени кръгове проблеми имат своето телесно или органично съответствие в известно предразположение към заболявания. Тази взаимна връзка, се използва например при ирисова диагностика, без досега обаче да се е вземала под внимание възможната психологическа корелация.

Locus minoris resistentiae е онзи орган, който винаги трябва да поема тежестта на физическо равнище тогава, когато човек не обработва съзнателно психическия проблем, съответстващ на органа. Кой орган на какъв проблем отговаря постепенно ще обясним по-нататък в книгата. Пред онзи, който познава тези съответствия, се разкриват съвсем нови измерения, свързани с протичането на болестта, но те остават невидими за всички онези, които не смеят да се откъснат от причинно-следствената система на мислене.

Когато разглеждаме по-нататък развитието на възпалението, без засега да анализираме и мястото на протичането му, ще видим, че в първата фаза (дразнене) причинителите проникват в тялото. На психично равнище на този процес съответства предизвикателството, породено от даден проблем. Един импулс, с който още не сме се занимавали, прониква през защитната граница на нашето съзнание и ни дразни. Той разгаря напрежението, породено от дадена полярност, което ние вече съзнателно изживяваме като конфликт. Ако психическата ни защита функционира много добре, импулсът не може да достигне до нашето свърхсъзнание, ние имаме имунитет срещу предизвикателството, а заедно с това и срещу опита и развитието.

И тук важи това „или-или“, присъщо на полярността: отхвърлим ли защитата на съзнанието, имунитетът на тялото се запазва; ако обаче съзнанието ни има имунитет срещу новите импулси, тялото ще бъде готово да приема дразнители. Ние не можем да избегнем въздействието на дразнителите, можем само да избираме плоскостта на тяхната активност. При войната тази първа фаза на дразнене съответства на нахлуването на врагове в страната (нарушение на границата). Такава атака, естествено, привлича цялото военно и политическо внимание върху вражеските нашественици и всички стават свръхактивни. Насочват цялата си енергия към този нов проблем, събират войска, мобилизират, оглеждат се за съюзници – накратко, концентрират се върху размирното огнище. Когато протича в тялото, този процес се нарича:

2. ФАЗА НА ЕКСУДАЦИЯ (Ексудация – отделяне, изливане на течност; ексудат – течност, която изтича при възпаление от стените на капилярите в тъкани или телесни кухини.). Причинителите на възпалението са се установили на дадено място и образуват възпалително огнище. От всички страни се стича тъканна течност, а ние чувстваме подуването на тъканта и обикновено усещаме напрежение. Да проследим нашия психичен конфликт с оглед навлизането в тази втора фаза. Тук също нараства напрежението. Цялото ни внимание се съсредоточава върху новия проблем, не можем да мислим повече за нищо друго, той ни преследва денем и нощем, не говорим вече на никаква друга тема, всичките ни мисли непрекъснато се въртят около него. По този начин цялата ни психическа енергия се влива в конфликта – ние буквално подхранваме проблема, раздуваме го, докато набъбне прекомерно и се изпречи пред нас като непреодолима планина. Конфликтът е мобилизирал всичките ни психически сили и ги е свързал в себе си.

3. ЗАЩИТНА РЕАКЦИЯ. За да попречи на причинителите на възпалението (антигени) тялото образува специфични антитела (образувания в кръвта и костния мозък). Лимфоцити и гранулоцити издигат вал около враговете – така наречения гранулоцитен вал – и макрофагите ги изяждат. Войната на физическо равнище е в пълен разгар: враговете са обградени и атакувани. Не се ли реши конфликтът на локално равнище (локална война), стига се до обща мобилизация: целият народ участва във войната и хвърля всичките си сили за победата. В тялото тази ситуация се изявява като:

4. ТРЕСКА. С атаката си защитните сили унищожават причинителите на възпалението и освобождават отрови, които предизвикват треска. При треската цялото тяло отговаря на локалното възпаление с общо покачване на температурата. С всеки един градус се удвоява делът на обмяната на веществата, от което се вижда в каква степен температурата подсилва защитните процеси. Затова народът казва, че треската е полезна. Такава е връзката между температурата и скоростта на протичане на болестта. Затова всички средства за понижаване на температурата би трябвало спокойно да се ограничават до животозастрашаващите стойности, а не всяко покачване на температурата изкуствено да се сваля в панически страх.

На психично ниво конфликтът в тази фаза поглъща целия ни живот и цялата ни енергия. Приликите между телесната треска и психическата възбуда са достатъчно очебийни, за да имаме основание да казваме: трескаво вълнение или нетърпение; трескаво очакване или напрежение; работя трескаво; развивам трескава дейност. Текстът на хитовата „Треска в събота вечер“, отразява двойното значение на тази дума, тъй като треска (на английски fever, на немски – fieber) и някои нейни производни имат преносен смисъл на възбуда, а също така на повишена температура. От вълнение ни става много горещо, пулсът се ускорява, бузите се зачервяват (от любов или от гняв), човек се изпотява от възбуда и се разтреперва от напрежение. Всичко това съвсем не е приятно, но е здравословно. Не само треската е полезна за здравето. Още по-здравословно е да се справяме с конфликтите. Въпреки това всячески се опитваме да задушим треската, както и конфликта още в зародиш и на всичко отгоре сме горди с умението си да го потискаме. (Защо ли потисничеството ни доставя толкова голямо удоволствие?).

5. ЛИЗИС (решение). Да приемем, че защитните сили на тялото са надделели: отблъснали са чуждите тела, отчасти са ги инкорпорирали (изяли!) и така се стига до неутрализиране на защитните сили и на причинителите на възпалението. Резултатът е жълтата гной (загуби и на двете страни!). Причинителите напускат тялото в променена, отслабена форма. Тялото също е променено, защото: а) сега притежава информация за причинителите, което се нарича „специфичен имунитет“, и б) общите му защитни сили вече са тренирани и укрепнали („неспецифичен имунитет“). От военно гледище това съответства на победата на едната страна, след като и двете страни са понесли загуби. Все пак победителят излиза от схватката с повече сили, понеже вече е достатъчно ориентиран за противника, познава го и в бъдеще ще може да реагира срещу него по специфичен начин.

6. СМЪРТ. Може обаче в сблъсъка да победят причинителите на възпалението, което води до смъртта на пациента. Този резултат ние смятаме за неблагоприятно разрешение поради неговата едностранчивост. Тук е както при футбола. Зависи само от това с кой отбор човек се отъждествява. Победата си е победа, независимо коя страна я печели. И в този случай войната свършва. Само че този път ликува противниковата страна.

7. ХРОНИфИЦИРАНЕ. Не успее ли нито една от двете страни да реши конфликта в своя полза, стига се до компромис между причинители и защитни сили. Причинителите остават в тялото, без да са победили (смърт), но и без да са победени от тялото (излекуване в смисъл на restitutio ad integrum). Ето картината на хронифицирането. Симптоматично това се изразява в постоянно покачване на броя на лимфоцитите и гранулоцитите, на антителата, в леко ускорена утайка (РУЕ) и малко температура. Неизяснената докрай ситуация образува в тялото огнище, постоянно изсмукващо енергия от организма. Пациентът се чувства смазан, уморен, безинициативен, без настроение, апатичен. Той не е нито съвсем болен, нито напълно здрав. Няма истинска война, няма истински мир, просто компромис, който е съмнителен като всички компромиси на този свят. Компромисът е високата цел на страхливците, на „хладните“ (Иисус казва: „Бих искал да ги заплюя със собствените си уста. Бъди горещ или студен.“), които постоянно се страхуват от последиците на своето поведение и от отговорността, която трябва да поемат. Компромисът обаче никога не е решение, защото не осигурява абсолютно равновесие между два полюса, нито има силата да обединява. Компромисът означава дълготраен раздор и заедно с това – стагнация. От военна гледна точка това е т.нар. окопна война (сравни с Първата световна война), която продължава да изразходва енергия и материал, отслабвайки значително или дори парализирайки всички други области – икономика, култура и т.н. На психично ниво хронифицирането съответства на трайния конфликт. Човек затъва в конфликта и не намира нито смелост, нито сила да го доведе до разрешение. Всяко решение струва жертви. Едновременно можем да направим или само едното, или само другото, а тези необходими жертви всяват страх. Мнозина се вцепеняват насред своите конфликти, неспособни да подпомогнат победата на единия или на другия полюс. Непрекъснато умуват кое решение би било правилно и кое – погрешно, без да разбират, че правилно и погрешно в абстрактен смисъл няма, че за да бъдем здрави, непременно са ни нужни двата полюса, само че ние не можем да ги реализираме едновременно в ситуацията на полярност, а само един след друг. Следователно трябва да започнем с единия полюс – да се решим, да отсечем: кой от тях!

Всяко решение освобождава. Хронифицираният траен конфликт обаче постоянно привлича енергия, което и психически води до загуба на настроение, на инициативност и до резигнация. Когато проникнем до единия полюс на конфликта, бързо усещаме освобождаваната вследствие на това енергия. Както тялото укрепва от борбата с инфекцията, така и психиката укрепва от всеки конфликт, понеже докато се справя с проблема, тя се обогатява чрез работата вътре в себе си с двата съпротивляващи се полюса, разширява своите граници и става по-съзнателна. От всеки изживян конфликт като печалба извличаме информация (осъзнаване), която аналогично на специфичния имунитет ни подготвя в бъдеще да се справяме по безопасен начин със същия проблем.

Освен това всеки изживян конфликт учи човека по-умело и по-смело да се справя изобщо с конфликти, което отговаря на неспецифичния имунитет в тялото. Както на физическо ниво всяко решение изисква много жертви, особено от отсрещната страна, така и при вземането на решения психиката също трябва да принася много жертви. В случая трябва да се обричат на смърт някои досегашни възгледи и мнения, някои обикнати неща от жизнения стандарт и дълбоко вкоренени привички. Да не забравяме, че всичко ново предполага смъртта на старото. Както по-големите възпалителни огнища често оставят белези в тялото, така понякога и в психиката остават белези, на които ние ретроспективно гледаме като на спомени за дълбоки преломи в живота ни.

По-рано всички родители знаеха, че след прекарана детска болест (всички детски болести са инфекциозни заболявания) детето прави скок в израстването си, т.е. в развитието си. След детска болест детето не е същото, каквото е било преди. Болестта го е променила, в смисъл, че е израснало. Не само детските болести създават възможност за съзряване. Както след всяка прекарана инфекциозна болест тялото става по-силно, така от всеки конфликт човек излиза по-зрял, защото само предизвикателствата ни правят силни и способни. Всички големи култури са възникнали в резултат на големи предизвикателства и самият Дарвин обяснява развитието на видовете с успешното приспособяване към условията на околната среда.

Войната е бащата на всички неща – казва Хераклит и който разбира правилно тази мисъл, знае, че сентенцията изразява една от най-основните мъдрости. Войната, конфликтът, напрежението между полюсите са източници на житейска енергия и така способстват за прогреса и развитието. Подобни тези звучат опасно и будят недоумение във време, в което вълците са надянали овчи кожи и чрез този маскарад представят прикритата си агресивност като любов към мира (подчертано от мен – Д.Ц.).

Нарочно сравнихме стъпка по стъпка етапите на възпалението с развоя на военните действия, защото по този начин темата ни придобива онази острота, която може да попречи казаното да бъде прочетено твърде набързо, с едно кимване на глава в знак на съгласие. Живеем във време и общество с екстремна враждебност към конфликтите. На всички равнища се прави опит да се избегне конфликтът, без да се държи сметка, че това възпиране изключва всяка възможност за осъзнаване. В полярния свят хората не могат да избегнат конфликтите с функционални мерки, а и тъкмо такива опити винаги водят до все по-сложни измествания на отдушника на други равнища, чиито вътрешни взаимозависимости надали някой схваща (подчертано от мен – Д.Ц.).

В този смисъл темата „инфекциозни заболявания“ е добър пример. Разгледахме структурата на конфликта и структурата на възпалението паралелно, за да разберем общото между тях, но те не протичат паралелно (или това става рядко) у човека. По-скоро едното ниво замества другото, тоест реалното положение е „или–или“. Успее ли един импулс да пробие защитата на съзнанието и да накара човека да осъзнае конфликта, тогава скицираният дотук процес на „преработката“ на конфликта протича единствено в психиката на човека и обикновено не се стига до соматична инфекция. Не се ли интересува човек от конфликта обаче, отблъсква ли всичко, което може да накърни неговия изкуствено поддържан здрав свят, конфликтът връхлита тялото и трябва да се изживее като възпаление на соматично равнище.

Възпалението е израз на конфликта на ниво материя. По тази причина човек не бива да гледа повърхностно на своите инфекциозни заболявания, най-често заключавайки, че не е имал никакви конфликти. Тъкмо пренебрегването на конфликта причинява заболяването. За задълбочен анализ са нужни повече усилия, а не просто бегъл поглед отгоре-отгоре. Необходима е разобличаваща честност, която най-често създава толкова неприятности за психиката, колкото инфекцията за тялото. Тъкмо това неприятно чувство все ни се иска да избегнем.

Вярно е, че конфликтите винаги причиняват болка, и все едно на какво равнище ги изживяваме – война, вътрешно противоречие, болест – те никога не са приятни. Хубаво или лошо не са оценки, които могат да служат като аргументи, защото признаем ли веднъж, че сме безсилни да избегнем нещо, въпросът повече изобщо няма да бъде „поставян на обсъждане“. Който не си позволява психическа експлозия, ще експлодира тялото му (абсцес). Болестта принуждава към честност!

Честни ли са в края на краищата и всички прехвалени усилия на нашето време да се избягват конфликти на всевъзможни равнища? На фона на всичко казано дотук се виждат в нова светлина и досегашните успешни усилия в борбата с инфекциозните заболявания. Борбата срещу инфекциите е борба срещу конфликтите на ниво материя. Честно поне е наименованието на оръжията: антибиотици. Думата е съставена от двете гръцки думи anti = против и bios = живот. Следователно антибиотиците са „вещества, насочени против живота“. Ето това е честност!

Тази враждебност на антибиотиците към живота е валидна на две равнища. Като си припомним, че конфликтът е същинският двигател на развитието, т.е. на живота, тогава всяко потискане на конфликта едновременно е и атака срещу динамиката на самия живот.

В по-тесен медицински смисъл антибиотиците също са враждебни към живота. Възпаленията представляват акутни, но това ще рече и бързи, и навременни „очистители“ на проблеми, чрез които преди всичко се извеждат токсини от тялото посредством гнойния процес. Ако такива очистващи процеси често и продължително се възпират с антибиотици, атакуващите токсини се отлагат в тялото (най-често в съединителната тъкан), което при свръхнатрупване води до развитие на ракови образувания. Получава се ефектът на кофата за смет. Кофата за смет може или често да се изпразва (инфекция), или сметта да се трупа продължително, докато зародилата се в боклука специфична форма на живот застраши цялата къща (рак). Антибиотиците са чужди вещества, които човекът не е изработил със собствени усилия, затова те го мамят относно същинските резултати от неговото боледуване – тоест поуката от справянето с проблема.

От тази гледна точка би трябвало да се разгледа накратко темата имунизация. Познаваме два принципно различни вида ваксиниране: активна и пасивна имунизация. При пасивното имунизиране се подават защитни вещества, които са били образувани в други тела. Към тази форма на имунизация се прибягва, когато дадено заболяване вече се е проявило (например тетагам срещу причинителите на тетануса). На психично равнище на този подход съответства приемането на готови решения на проблеми и морални норми. Човек се шмугва в чужди изпитани рецепти и така избягва всяко собствено действие за справяне с конфликта, всеки собствен опит – тръгва по удобен път, който не е никакъв път, защото му липсва движението, преодоляването на пътя.

При активното имунизиране се подават отслабени (обезвредени) причинители, за да може въз основа на този дразнител тялото само да образува антитела. Към тази форма спадат всички профилактични ваксинации като полиомиелитната ваксина на дражета, ваксината за едра шарка, тетанолът за профилактика срещу тетанус и т.н. На този метод в сферата на психиката отговаря разиграването на конфликтни решения в защитена среда (военните маневри например). Редица педагогически методи и повечето групови терапии спадат към тази сфера. В защитена среда би трябвало да се изучават и усвояват стратегии, които дават възможност на хората да се справят по-задълбочено и съзнателно със сериозните конфликти.

Всички тези разсъждения не бива да се интерпретират погрешно като рецепти. Не става дума дали човек да позволява да го имунизират или не, или дали човек никога не бива да използва антибиотици. В края на краищата няма значение какво прави човек, стига да знае какво прави! Съзнанието предполага да вземем нещата в свои ръце, а не да ги подчиняваме на готови повели или забрани.

Интересен е въпросът дали протичането на болестта в тялото е в състояние да замести изцяло определен психически процес. Отговорът на този въпрос не е лесен, тъй като мисленото разделение между психика и тяло е само теоретично помощно средство, но реално никога не може да се усети толкова ясно. Каквото и да става в тялото, ние винаги го изживяваме и в нашето съзнание, в психиката. Когато си ударим палеца с чук, казваме палецът ме боли. Това обаче не е съвсем правилно, защото болката е изключително в съзнанието, а не в палеца. Ние само проектираме психическото усещане „болка“ върху пръста си.

Точно защото болката е феномен на съзнанието, можем успешно да й въздействаме чрез отвличане на вниманието, хипноза, акупунктура. (Който смята това твърдение за пресилено, нека си припомни явлението болка фантом.) Всичко, което изживяваме и изстрадваме при болестен процес в тялото, става изключително в нашето съзнание. Разграничението „психично“ или „соматично“ се отнася само до плоскостта на проекцията. Ако някой е болен от любов, той проектира своите чувства върху нещо нетелесно – любовта, докато болният от ангина проектира своите усещания върху гърлото си, но и двамата могат да страдат само в психиката си. Материята – следователно и тялото – винаги служи само като плоскост за проектиране, но самата тя никога не може да бъде място, където възниква проблем, и поради това не е и място, където може да бъде решаван някакъв проблем. Като плоскост на проекцията тялото може да е идеално помощно средство за по-добро познание, но само съзнанието е в състояние да намери решенията. Така погледнато, всеки болестен процес в тялото представлява само символична преработка на проблема, която чрез ползата от наученото трябва да обогати съзнанието. По тази причина всяка прекарана болест е крачка към съзряването.

Такъв е механизмът, по който се постига ритъм между телесната и психическата „преработка“ на даден проблем. Ако проблемът не може да бъде разрешен само на ниво съзнание, тялото се задейства като материално помощно средство, в което нерешеният проблем се драматизира под символична форма. Постигнатият при това ефект от наученото след превъзмогване на заболяването се връща към психиката. Не успее ли психиката въпреки придобития опит да „улови“, да „хване“ проблема, той отново потъва в телесността, за да може да се набере допълнителен практически опит. (Неслучайно понятия като улавям и хващам характеризират и съвсем конкретни прояви на тялото!) Тази размяна се повтаря, докато полученият опит подготви съзнанието да реши окончателно проблема или конфликта.

Можем да си изясним процеса по-добре със следния пример:

Ученик трябва да се научи да смята наум. Задаваме му задача (проблем). Ако не може да се справи, връчваме му сметало (материя). Той проектира задачата върху сметалото и по този околен път успява да я реши (също наум). След това му даваме друга задача, която той трябва да реши, но без сметало. Ако не успее, пак прибягва до помощното средство, докато в края на краищата бъде в състояние да се откаже от сметалото, понеже вече може да решава задачите наум без материално помощно средство. Най-после той смята вече само наум, без сметало. Във всеки случай проекцията на проблема върху видимата плоскост облекчава учебния процес.

Спирам се на този въпрос толкова подробно, защото схванем ли наистина взаимната връзка между тяло и психика, можем да направим важен извод: тялото не е мястото, където може да бъде решен даден проблем! Цялата академична медицина обаче върви тъкмо по този път. Всички се вторачват като омагьосани какво става в тялото и се опитват да вникнат в същността на боледуването на физическо ниво, за да разрешат проблема.

Тук обаче няма какво да се решава. Това би изглеждало точно като опита на ученика при всяко затруднение да реши задачата да прибягва към сметалото. Човешката същност е в съзнанието, тя само се отразява в тялото. Постоянното излъскване на огледалото не променя този, който се оглежда в него. (Де да беше толкова лесно!) Трябва да престанем да търсим в огледалото причината и решението на всички отразени в него проблеми, нека да го използваме, за да опознаем самите себе си.

Към „Болестта като път“

Още от Откъси от книги

Рейнско злато. Глава девета…

... в която става ясно, че уроците на златото са по-важни дори и от уроците на боговете

Фазолт вървеше пръв, нетърпеливо дърпан напред от Фрея. Замаяната му усмивка и втъкнатите в косата му цветя подсказаха на Вотан, че богинята на младостта не е прекарала деня си...

Тибетските упражнения за сила, здраве, младост и дълголетие са 7, а не 5. Как да се...

В аванс: Четем „5+2 тибетски упражнения за здраве, младост и дълголетие“ на Пьотър Левин. Предстоящо заглавие

През лятото на 2020 за първи път ще излезе пълният Комплекс на тибетските лàми за повторно раждане на български. Не пет или шест, СЕДЕМ са упражненията в него. От разказа на...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА