Какво представлява изцелението?

Четем „Живот в зоната на преход“ от д-р Джеймс Холис

Какво представлява изцелението?

В откъса: Колкото по-добри са условията на живот, толкова повече осъзнаваме, че нещо не е наред: какво се случва. Приспособяването към средата и изгубването на идентичността: заблудите на свръхгенерализацията. Подкрепата и ограниченията на нашите „истории“. Изцеление чрез търсене на смисъла. Седемте принципа на изцелението.

В книгата: Наръчник за устойчива психика в периоди на промяна с фокус върху вътрешните борби на човека и драматично ускоряващата се трансформация в света. Познанието за дълбочинната психология, сънищата, митовете, класическата литература и философията – инструмент за достъп до извора на дълбока устойчивост, свободен от властта на егото. Реалистичен, задълбочен, незахаросан и далеч от лесните отговори анализ, който обаче дава надежда, подтик и инструмент „да преодолеем непреодолимото“, за да открием у себе си неподозирани ресурси.
„Не сме дошли на този свят, за да му паснем“, е една от водещите тези на д-р Джеймс Холис.

Авторът е юнгиански психоаналитик, професор по хуманитарни науки и психология, автор на редица монографии (в т.ч. „Да разбираме сянката си“, изд. КИБЕА, 2014).

***

Какво е изцелението и как можем да подпомогнем действието му? Ако се стремим да улесним собственото си изцеление и това на света, каква е базовата структура на този природен възстановителен процес и какво е намерението и посоката на работата на душата? Каква е нашата роля във всичко това? Как съзнанието и ученето могат да подпомогнат или възпрепятстват процеса?

Последната ми книга „Да живееш осъзнато: мъдрост за втората половина от житейския път“ съдържа 21 задачи, чието изпълняване ще доведе до по-богат и удовлетворяващ живот. Твърдя, че това са призиви, които действат в нас, независимо дали го знаем, или не. Нашата осъзнатост може да им съдейства точно както бягството от размисъл върху тях може да им попречи.

Ето част от тези 21 задачи, критични за изцелението:

  • Възстановяване на личния ни авторитет пред самите нас. В началото всички имаме личен авторитет, по който се водим – той се нарича инстинкт. Тялото знае кое е подходящо за него, душата също знае, но нагаждайки се към средата, често се откъсваме от първичното познание и възприемаме неадекватни житейски стратегии. Всеки избор, който произтича от отказ от личен авторитет, след време ще се окаже грешен.
  • Култивиране на зряла духовност. Зрелостта на нашата духовност се равнява на зрелостта на нашия характер. До каква степен опитите да контролираме страха деформират духовния ни живот? Зачита ли духовността загадъчността на Тайнството, или е подмолен опит за създаване на образи и практики, които оправдават нашите комплекси и ги затвърждават? Дали нашата духовност ни създава достатъчно неудобство, за да изисква от нас да пораснем и да продължим да се развиваме, или укрепва инфантилния ни сън?
  • Да изберем смисъла пред щастието. Щастието като състояние е изцяло контекстуално, уникално за всеки човек, преходно. Не можем да постигнем постоянно щастие точно както не можем да предскажем времето за месеци напред, защото щастието не е място, постоянна нагласа или състояние.

Това са само три от задачите в дългия списък. Нашата отговорност е да поемем ролята на партньори в своето психическо, физическо и психологическо благосъстояние. Усещането за правилност в живота ни не е нещо, което просто ни се случва; ние сме партньори в един постоянен диалог, който ни призовава да поемем своята роля и да бъдем отговорни. Както групата не може да еволюира повече, отколкото съзнанието на най-слабия ѝ член, така и човечеството не може да еволюира по отношение на своето благополучие, ако пренебрегваме себе си, спъвайки движението на цялото напред.

Едно от нещата, които наблюдавам в съвременния свят, е все по-голяма осъзнатост, че нещо не е наред. Като цяло разполагаме с условия на живот, за които нашите предци само са мечтали, но въпреки това като култура се давим в нездравословни настроения. Все повече хора стигат до разбирането, че трябва те да решат на какво служи животът им – как да придобият усещане за цел, емоционално удовлетворение от труда си и да започнат да ценят нещо повече от властта, богатството и сигурността. Все повече хора вярват, че трябва без страх да изберат начин на живот, в който откриват смисъл, вместо да се стремят да се вписват, да угаждат на другите или да служат на културните очаквания.

Наскоро разговарях с бивш студент, който напусна високоплатената си работа във финансова корпорация, за да се преквалифицира като социален работник. Той помни как съм му казал, че който и вариант да избере, той ще му коства нещо. Ала цената на съжалението ще бъде далеч по-висока от цената на ученето. Сега работата му е да прекарва времето си с хора в беда и той не би я заменил за нищо на света. Пое този риск, скочи в собствената си бездна и откри, че в нея отнякъде изникна подкрепа, пренесе го и го възнагради по нов начин.

За да може всеки от нас да намери такъв смисъл и да получи подкрепа от устойчивите сили на природата, трябва да се изцелим. Като деца сме били близо до източника, а след това постепенно сме започнали да се приспособяваме към средата и това е сложило начало на дългото ни изгнание от нашия психологически дом. Изцелението включва връщане към нас самите, към нашия Аз, екипиран по начало от Бог или природата с устойчивост, желание и природни ресурси за сила и издръжливост. В края на краищата природата желае да оцелеем, но и нещо повече – тя иска да служим на Съществуванието, като се превръщаме в онова, което се стреми да намери израз чрез нас.

Размишлявайки върху процеса на изцеление, стигам до следните седем основни принципа. Някои са очевидни; други не толкова. Ето кои са те:

1. Екипирани сме от природата, за да оцелеем, да изминем житейския си път и да станем това, което има да станем.

Човекът е най-развитото и сложно животно и се нуждае най-дълго от защита, преди да може да се справя самостоятелно. Някои животни се раждат и след броени минути се оправят сами. Всички обаче забравяме, че природата ни води тук, въоръжени с ресурсите, необходими за оцеляване. Както Рилке казва на един притеснен млад поет, ние сме настанени в живота в средата, която е най-подходяща за нас. Но, както е известно, природата не е достатъчна, за да ни преведе през препятствията. Нужно ни е и благословението на съдбата. То ни подкрепя, докато успеем да се справим, черпейки все повече от природната си издръжливост.

2. Поради безсилието си се налага да се приспособяваме и така създаваме истории, които да осмислят случващото се.

Една от управленските ни системи е въображението. Животът сам по себе си е цъфтящо изобилие от стимули, което е толкова огромно, че никога не можем да го схванем или поемем. Животното човек реагира на присъщите на живота травми чрез въображението. Ние сме същества, които търсят смисъл и го създават. По този начин се опитваме да осмислим своя опит, да разберем света, за да оцеляваме по-добре в него. Представяме си фрактални истории, които се стремят да отговорят на въпросите за оцеляването: Кой си ти? Какво е това? Безопасно ли е, или враждебно? Как мога да съжителствам с това? Нашите истории възникват от опитите да осмислим живота си, да го направим предсказуем, може би по-управляем. И, разбира се, историите са подвластни на детските граници на нашето въображение, определени от времето, мястото, културната призма и други ограничаващи фактори. Ако историите ни са неправилни, те могат да ни обърнат срещу нас самите. С течение на времето сме способни да надраснем много от тях, тъй като трупаме преживявания от различен характер. Въпреки това обаче най-ранните истории продължават да присъстват и да пропиват целия ни живот.

3. Човек става слуга и затворник на своите истории.

Тъй като нашите истории са усилие да интерпретираме света и да го направим по-познаваем и управляем, разчитаме на тях, за да ни превеждат през постоянно възникващите нови ситуации. Хубавото е, че интерпретационната ни фантастика често позволява да надграждаме знанията си, да свързваме дните си и да изградим достатъчно последователна личност. Лошото е, че същите тези истории налагат и ограничената и ограничаваща парадигма на миналото върху неподправеното ново настояще. По този начин съзнателно или не ние създаваме модели и ставаме пленници на това, от което зависим. Дори когато разбираме, че нашите избори и следващите от тях модели са проблематични, дори разрушителни за нас и другите, ние ги затвърждаваме и продължаваме да се придържаме към тях. Правим го, защото са ни познати и защото в този момент може би са единственият начин да виждаме света. Това води до натрапчив импулс за повторение, който изпъстря живота ни с блокажи и възстановки.

Както вече посочих, много е трудно да осъзнаем, че не сме това, което ни се е случило. Събитията са външно проявление от съдбата, но историята за тях е изцяло наше творение. Така например детето интерпретира нечие пренебрежение като индикатор за стойността си като личност, вместо да види, че проблемът всъщност е в другия. Затова можем да очакваме или цял живот да саботира себе си, да се чувства недостойно и че нещо не му е позволено, или да прави грандиозни опити за свръхкомпенсация. И двата вида реакция са въз основа на изкривеното тълкувание на детето за дадено взаимодействие, което то е възприело като ужасно. Това взаимодействие изобщо не е било фокусирано или причинено от детето, но то е изградило около него история, от която продължава да се влияе и на която е подвластно като възрастен.

Голяма част от живота ни се управлява от т.нар. от логиците заблуда на свръхгенерализацията. Постоянно налагаме върху текущите ситуации обяснение то, което някога ни се е сторило вярно, и така си потвърждаваме първоначалната изфабрикувана интерпретация. Макар че понякога надрастваме тези истории, повечето от тях (тук се включват феноменологичните срещи на Аз-а с другите и случващото се помежду им) продължават да присъстват в живота ни. Затова е разбираемо защо на по-късен етап в живота психотерапията работи с миналото и структурата на нашите истории, за да идентифицираме активните в подсъзнанието ни истории, да ги извадим на нивото на осъзнатостта и да ги поставим под въпрос на фона на нова референтна рамка и ресурси – по-големи от тези, с които детето някога е разполагало. Размисълът, терапията и прозрението позволяват да подложим нашите истории на критика; така започваме да се еманципираме от тях и да възстановяваме връзката с водителството на вътрешния си глас.

4. Ако не е дарът на психопатологията, няма какво да ни грабне вниманието достатъчно, че да осъзнаем необходимостта от преосмисляне и да променим и разширим своята „история.

Съвременният начин на живот е дълбоко свързан с идеята за управление и контрол. Сериозното въоръжение с инструменти – като се започне от компютрите, мине се през съвременната медицина и се стигне до непрекъснато развиващите се технологии – подхранва фантазията, че увеличаваме контрола върху своя живот дори когато други негови аспекти излизат все повече извън нашия контрол. Никога не трябва да забравяме, че човешкото его съзнание, което си приписва огромни сили, е уязвимо като крехка вафла, която се носи по водите на мрачното море. Ето някои от рационалните обяснения на егото, които съм чул напоследък: Знам какво мисля, Аз нямам сянка, Аз съм доста съзнателен. А на един суитшърт видях следния хумористичен надпис: Знам, че съм прав. Не мислите ли, че щях да знам, ако не бях?

Всички твърдения пораждат въпроса: Какво е това, което не знам, но което всъщност управлява живота ми?

За щастие, отново си напомням, че имаме дара на психопатологията. Какво странно твърдение в контекста на съвременната западна култура. Какъв дар може да е това? Ако си припомним, че буквалното значение на психопатологията е израз на страданието на душата, ще започнем да разбираме функцията на този дар в живота ни.

Вече описах как нашите истории ни помагат да се приспособим, да се справим с изискванията, които животът ни налага. За разлика от някои успоредни клонове на биологичния ни вид, които загиват в еволюционната ковачница, ние сме оцелели именно поради своята приспособимост към постоянно променящите се обстоятелства. Ако бяхме единствено нагаждащи се създания без автономни души, щяхме да сме просто същества на навика с канализирани енергии и ценности.

Ако например ни учеха (както всъщност се случва с всички) как да живеем живота си в служба на определени ценности и нямахме душа, животът щеше да иска от нас просто да следваме тези инструкции. Психиката ни обаче притежава автономна част, която очевидно има свои цели и изразява своето недоволство, когато външната ни задача противоречи на вътрешните ѝ намерения. Понякога можем и трябва да мобилизираме енергията си в услуга на оцеляването, независимо от призванието на душата; с течение на времето обаче гоненето на задачи, които ни отклоняват от това призвание, води до ескалация на вътрешната съпротива. Колкото повече егото ми настоява за определено поведение или ангажимент, подчинени на външни изисквания или вътрешни комплекси, толкова по-бързо се изчерпва енергията ми, толкова повече заболява тялото и толкова по-малко и по-безсмислено изглежда всичко.

И тук идва дарът на психопатологията, защото тя привлича вниманието. Уведомява, че душата не е доволна от посоката, в която се излива нашата енергия. Тя естествено започва да търси възможност за корекции чрез решения на нивото на съзнанието. Колкото повече се съпротивляваме, толкова по-остри стават нейните послания. Тежестта на социалните задължения е огромна, а силата на най-ранните ни истории за приспособяване и справяне с конфликти е изключителна.

Ето защо психиката трябва бързо да усили израза на своя ужас. Ако просто го притъпяваме чрез хапчета или рационални обяснения, ще потиснем призива за алтернативни решения и той ще потъне още по-дълбоко.

5. Психопатологията призовава към отговорност и нещо повече от палиативни грижи.

Наскоро разговарях с един мъж, чийто живот бе подчинен на изискванията на силно нарцистичен родител. Човекът се оплака, че редовно изпуска гнева си по неподходящ начин. Дължи се на огромния резервоар с гняв, който е пълнил, робувайки на властните похвати на родителя. Лесно е да му кажем да се дистанцира и да се държи различно – нещо, което той и без това прави. Трябва обаче да признаем също, че ранната история на безсилие пред взискателния гигант му е внушила, че е обречен на безплодни страдания. Напомних му, че има две функционални определения за депресия: гняв, обърнат навътре, и заучена безпомощност. Като дете у него се е запечатало внушението, че гигантският Друг е непробиваем, поглъщащ и безмилостен. И така се научава да е безпомощен и обръща основателния си гняв към себе си, тъй като той е единственият, когото има разрешение да атакува. Оттук съвсем предсказуемо започва история на депресия и лекарства. Тя е продължение на събитие, което някога е било реално, но човекът отдавна го е надраснал.

Основната тема през втората половина от живота е поемането на отговорност за това, което сме създали през първата половина. (Използвам термина половина в психологически, а не в хронологичен смисъл. Втората половина може да започне, когато човек се изправи пред факта, че остарява, че е смъртен, когато почине негов близък или хиляди други моменти, в които правим стъпка назад и започваме радикално преосмисляне на живота си.)

Първата половина най-често е голяма, но необходима грешка. Вършим я, навлизайки в света с представата, че знаем кои сме, какво искаме и на какво е важно да се отдадем. Някои от решенията са съвсем подходящи и са изпълнени с траен смисъл, като например грижата за нашите деца; други са водени от реакцията на външния натиск или нашите истории. И така напредваме с падане и препъване в живота. Някъде по пътя обаче душата ни започва да чука по крехките стени на нашите психически убежища и привлича вниманието ни. Да се  надяваме дотогава да сме придобили достатъчно сила на егото, за да сме способни да понесем да се вгледаме в топографията на живота си. На този етап със сигурност ще сме натрупали много материал за наблюдение.

Колкото и очевидна да изглежда срещата със самите себе си, не всички се явяват на нея. Киркегор разказва за човек, който една сутрин с изумление открил името си във вестникарската колоната с некролози. Предположил, че не знае, че е умрял, защото не е знаел, че е живял. Толкова голяма част от живота ни преминава на автопилот, че всички рискуваме да стигнем до неговия край, преди да се опитаме да разберем за какво всъщност сме живели. В тази връзка съм забелязал, че клиентите ми над 70 години имат много сънища, които изследват тяхната история. В някои случаи може да се заключи, че далечните събития все още съдържат остатъчна енергия, може би недовършена работа.

Ала смятам също, че душата съзнателно прожектира филма на нашия живот пред очите ни, за да ни даде по-ясна представа какво ни е движило, какви са били главните ни истории, какво е останало като задача за интегриране и осмисляне, какво има да си простим и в какво да продължим да се стараем. Тя може да ни накара да се събудим, докато все още сме тук и пишем своята история на останалите празни страници. Ако не го направим, суверенитетът на нашия живот се прехвърля на взискателната ни история.

Колко дълбоко би трябвало да скърбим за неуспеха да бъдем носители на битието, търсещо израз чрез нас. Отхвърляме като празно всичко, което животът иска от нас – как да го придвижваме напред, как да му служим. Рилке съветва младия поет, че всичко е бременност и след това – раждане. И какво ще стане, ако не донесем на бял свят това, което желае да се роди чрез нас? Както отбелязва гностичното Евангелие на Тома, ако родим това, което е вътре в нас, то ще ни служи във външния свят, а ако не го родим, то ще ни унищожи от вътрешния свят. Тези твърдения може да звучат доста силно, но са на хилядолетия и са изречени от наши предшественици, стигнали до същия извод за отговорността.

6. Основните ни задачи са: да си върнем разрешителното да съществуваме, личния авторитет и личните стремежи.

Дълбочинната психология възниква в отговор на призива към лична отговорност. Тази книга служи на същия призив. В книгата „Да живееш осъзнато“ разглеждам по-подробно тезата, че от основно значение за възстановяването на автентичния начин на живот е да си върнем разрешителното да съществуваме такива, каквито сме, личния авторитет и личните стремежи. Всяко едно от тези неща зависи от останалите, за да има сила.

Един от страничните ефекти на огромното разминаване между нас като деца, тепърва тръгнали по пътя на живота, и родителите, властите и безбройните авторитети е, че се научаваме да придаваме прекалено голямо значение на своето безсилие. Осъзнаваме, че благополучието ни зависи до голяма степен както от щедростта на хората, които се грижат за нас, така и от способността да изпълним изискванията, които съдбата ни поставя. Историята е пълна с достойни хора, смазани от тежестта на робството, малтретирането, расизма, сексизма и други форми на отричане на правото на душата им да се изразява. Можем само да скърбим за техните страдания и неизживени възможности, но да сме решени да изживеем пълноценно всичко, което остава на нас.

За да придобием представа за своите възможности да дадем по-пълен израз на живота, първо трябва да се преборим с дълбоко вкоренената архаична хватка на старото разминаване между авторитета на двата свята, пред които носим отговорност – външния и вътрешния. Изместването на личния център на тежестта започва, когато престанем да си задаваме въпроса: Какво ми се случи? и обърнем внимание на един друг въпрос: Какво иска да влезе в света чрез мен? Фактът, че можем да сме носители на нов живот в този свят, е единствената противоотрова за стария свят и неговите истории.

Ако приемем, че можем да си зададем този въпрос и да се замислим какво означава той, установяваме, че повече не можем да си позволяваме да живеем колебливо, сякаш това е нашият живот. Вече не можем да искаме нечие разрешително, за да вярваме в това, в което вярваме, и да желаем това, което желаем. Трябва сами да си го вземем. То не е нещо, което друг да ни даде. Актът е провокиран от прозрение, понякога от смелост, а друг път – от отчаяние. Призивът да приемем съдбата си, да си вземем разрешителното за автентичен живот, започва да ни въздейства по-силно, отколкото тежестта и гравитацията на съдбата.

Второ, трябва да сортираме огромния вътрешен трафик, на който сме подложени в задръстения от информация инвазивен свят, в който живеем. Кои информационни нишки идват от старите истории на нашата персона? (За да отговорим на този въпрос, трябва да знаем нещо за невидимите агенти в ежедневието ни, които присъстват, вземат решения вместо нас и често дори ни изяждат обяда.) Освен това трябва да идентифицираме тихия вътрешен глас, с който ни нашепва душата, и да започнем диалог с него. Тя ни говори много, но ние не я чуваме в натоварения с изисквания делник. Често се плашим от третата стъпка – намирането на смелост да живеем съобразно вътрешния си глас, с всички последствия, които това може да ни донесе. Моментите на решение и ангажираност са едновременно ужасяващи и вълнуващи.

Трето, трябва да си върнем мечтите и представите, които сме изоставили много назад, отдавна и далеч. Поради промените в тялото и необратимостта на времето няма как да ги възстановим, но много от тях са все още достъпни под една или друга форма. Стига да си дадем разрешение! На този етап от житейския си път вече е момент да се запитаме: Какво чакам? Да не би да очаквам, че родителите ми ще цъфнат у нас и ще ме накажат? Да не би да си мисля, че ако загубя чуждото одобрение, ще си вкарам автогол завинаги? Да не би да се опасявам, че ще ми дойде прекалено много? Какви са моите страхове? Какви са старите ми истории? Не е ли време да ги оставя настрана, преди да са написали и последните глави от моя живот?

Възстановяването на интересите и стремежите ни и оценяването им със сигурност дава най-голяма надежда да си върнем усещането за чудо, любопитство, радост и удовлетворение, което сме имали като деца. Нашата същност е на разположение да ни служи и подкрепя в моментите, в които трябва да проявим решителност и посвещение за растеж и промяна. Какво чакаме – да се появи Елвис и да каже: Да, вече може да заживеете живота си? Доколкото е известно, той вече е напуснал сградата.

7. Порастването означава да продължим да работим за изцеление на вътрешните си разделения, докато не започнем да служим приоритетно на това, което иска да влезе в света чрез нас.

Не е работа на егото да избира призванията. Избрала ни ги е нашата природа или пък божественото (което и обяснение да си изберете). На егото се пада да реши какво да прави по отношение на вътрешните стремежи. Разделението, което носим, е изтощително, болезнено, регресивно и е способно да парализира или да тласка към всевъзможни палиативни стратегии. Въпреки всичко обаче у нас има нещо, което винаги знае какво е правилно. Настоятелното му желание да намери израз ни държи будни нощем, гложди ни отвътре в най-натоварените моменти или ни кара да завиждаме на другите, когато видим в живота им нещо, което не сме въвели в своя. Ако наистина живеем живота си възможно най-добре и поемаме риск за най-важните за нас неща, чуждият живот никога няма да разсейва или да буди завист. Няма и да се поддаваме на съмнението в себе си. Просто ще сме прекалено заети да си вършим работата, че да се разсейваме с подобни неща.

Изцелението е дело на природата. Но можем да подпомогнем процеса, като зачитаме това, което желае да се изрази чрез нас, дори заобикалящият ни свят да не го прави. Не си мислете, както често сме правили като деца, че ако този шумен свят надделее над нас, значи нещо не ни е наред. Той просто има по-голям брой гласове. По целия свят за нашето внимание, глас и духовна вяра се надпреварват всякакви безумци. Ако някога ще сме верни на собствения си глас, то трябва да е сега, докато все още има време.

Ако изцелението е акт на природата, с който тя ни подкрепя, призванието е зовът на душата. Каква ли е голямата картина и възможностите, които пропадат, когато не въплъщаваме онова, което желае да се изрази чрез нас?

Както е написал един мъдрец от Близкия Изток, все едно сме били изпратени на тази земя със задача от царя и ако само се туткаме и забравим задачата си, обезсмисляме причината, поради която сме тук. Всеки от нас трябва да помни, че сме били изпратени с дара на нашата личност и ако не успеем да я въплътим в света, сме провалили своята мисия.

Пред каквито и пречки да ни изправи животът – социални, физически, умствени, духовни, – душата винаги се стреми да си проправи път през тях, подобно на тревата, която прораства през излетия върху нея бетон. Работата по изцелението започва чрез вслушване в желанието на душата за изразяване. Спомнете си, че думата психотерапия означава да слушаш душата или да присъстваш с нея. Ето защо работата, която вършим, за да се вслушаме в намерението на душата, се нарича изцеление.

Призивът за отговорност за нашето собствено изцеление отдавна е получил признание. Един особено ярък глас, изразяващ такова желание за изцеление, идва отново от XIX в.: гласът на Матю Арнолд в неговото стихотворение, наречено съвсем подходящо „Погребаният живот“:

Но често, по най-претъпканите улици в света;
но често, всред врявата на раздора,
възниква неизразимо желание
за знание за нашия погребан живот;
жажда да вложим огъня и неспокойната си сила,
за да открием истинския си, оригинален курс;
копнеж да изследваме
тайната на това сърце,
което бие толкова диво, толкова дълбоко в нас –
да знаем откъде идва и накъде отива животът ни.

Погребаният живот е погребан, но все още жив. За нас остава да рискуваме да го изтеглим в зоната на съзнанието и реалното преживяване. Не сме имали думата по въпроса как и защо сме се разделили със себе си, но със сигурност имаме думата по въпроса как отново да се съберем.

Към книгата „Живот в зоната на преход“
Д-р Холис чете откъс от книгата си

Още от Откъси от книги

„Негативното мислене“ не е това, което мислите: За неговата сила, болестта и изцелението

Четем „Когато тялото казва НЕ“ от д-р Габор Мате

Книгата изследва единството ум – тяло и влиянието му върху връзката стрес – болест. Насърчава познанието и изцелението и може да промени живота...

Откъснати деца

Винаги има надежда!

Неврологичните разстройства в детска възраст имат много общи характеристики и често биват окачествявани като обучителни трудности или поведенчески нарушения, подтекстът на което...

Електронен бюлетин на издателството КИБЕА