Фазолт вървеше пръв, нетърпеливо дърпан напред от Фрея. Замаяната му усмивка и втъкнатите в косата му цветя подсказаха на Вотан, че богинята на младостта не е прекарала деня си в безделие и, както и у дома, не бе страдала от липса на жертви за накичване, пък макар и в не особено приветливия Йотунхайм.
Зад тях с мрачно изражение се мъкнеше Фафнир. И в неговите коси се кипреха няколко цветчета.
– Тя! – каза Фафнир и посочи цветята с пръст. – Уха-а – изфъфли после, обръщайки полека пръста си към двамата богове. – Колко злато!
Пресегна се, докопа за дрехата брат си и го дръпна с такава сила, че шевовете изпращяха.
Фазолт на свой ред се вкопа в земята с благоговейно увиснала челюст.
– Не ми харесва как гледат златото! – промърмори Локи.
– По братски ще поделим съкровището на нибелунга! – разпореди Вотан и удари с копието си в земята.
– Ъхъ, като братоци! – съгласи се Фафнир и заби тоягата си в пръстта.
Фазолт затъкна и своята:
– Така-така, братоци!
Фафнир посочи Фрея:
– Ей ти! Спри тука! – и показа с ръце между двата кола на височината на главата ѝ. – Чуйте сега, богчета – тъй сторете, да не се вижда нищинко от жената! Злато погледът да среща, че болен е брат ми по нея!
Там, където стотици замаяни нибелунги бяха принудени да влачат като мравчици, Вотан и Локи трябваше да се трудят двамина, но лека-полека златото започна да се трупа между забитите тояги на великаните. Трудно можеше да се каже от помощ ли е Фрея, или за пакост – опитите ѝ да подреди купчината често водеха до свличането на лавина от накити, а и тя постоянно се оставяше очарованието на някоя огърлица или гривна да я запленят, от което погледът на Фазолт опасно присветваше. И все пак, когато слънцето преклони към хоризонта и сенките се разтегнаха още, между тоягите на братята се беше побрало впечатляващо по размери съкровище.
Вотан избърса потта от челото си и се взря към планинските върхове, където построеният от великаните дворец сияеше в цялото си великолепие. Забеляза, че бе започнала да се оформя пътека от облаци – съвсем скоро Фрика и останалите щяха да се завърнат от обиколката си.
– Не, не и не! – възрази Фафнир срещу опита на Локи да закрепи върху купчината златен щит. – Рехаво! Виж!
Той се приведе над имането и го отупа сръчно, сбивайки го в плътен куп, като да опухваше възглавница.
– Така! – триумфално заяви великанът. – Сега дали прозира?
– Ето тука! – изхленчи Фазолт и посочи веднага процепче в съкровището.
Вотан и Локи се спогледаха.
В основата на пътеката към Мидгард се разнесе двугласно стенание, достатъчно силно, за да накара Локи да се взре нататък с леко смръщени вежди и да различи щръкнали над ръба на поляната кичури коса, че дори и блеснали от алчност очи.
– Шшшт! – изсъска подозрително напомнящ за Алберих глас и последва глух удар.
– Вай де-е! – изхленчи второ гласче.
Локи сви рамене.
– Злато! Още злато! – нареди Фафнир.
Богът на огъня неохотно подаде тиарата, търкулнала се малко встрани. Великанът одобрително вдигна вежди и намести изящната златна лента в забелязания от брат му процеп.
– Прекрасно отвсякъде! – с недоволство възкликна Вотан. – До последната трошица ни обрахте, а сега си вървете, бива ли?
Облакът на Донер се спускаше плавно към поляната и Фрея нетърпеливо запристъпва, готова да хукне да посрещне боговете.
– Още злато! – нареди отново Фафнир. – Бързо, да се не вижда жената!
– Няма повече, всичко взехте! – възрази Вотан.
– Лъжеш, пръстенът липсва! – изпръхтя великанът.
– Пръстенът ще се... ще се...
Локи побърза да се притече на помощ:
– ... ще се върне там, където е търсен и чакан, и където ще бъде опазен, ала не и използван! Бащата река вековечно благодарен на всички нас ще бъде, когато върнем Рейнското злато в ръцете на дъщерите му...
– Ооох! – отекна откъм пътеката стенание, допълнено от „Мм-мф!“, когато братска длан грижовно запуши устата на Алберих.
– Така-така, глупости! – избумтя Фафнир. – Пръстена давай, че начаса сме си отишли! С Фрея!
– С Фрея! – възторжено се провикна Фазолт и се пресегна да сграбчи любимата си.
Отвисоко на облака Фро кресна на великана:
– Не я пипай, чудовище!
Мълния разцепи небесата на две.
– Пръстена дай тука! – настоя Фафнир. – Веднага!
– Свободна ли е волята ти? – попита го мрачно Вотан. – Помоему и ти си кукла, надяната на ръката на Съдбата, не е ли тъй?
Откъм пътеката се разнесе шум от боричкане, съпроводен от приглушено съскане на два гласа: „Пръстенът ми... Пусни ме!“ и „Стой! Недей!“, и „Ай!“, и „Вай!“.
Локи много старателно не се обърна нататък. Вотан също.
– Пръстенът! – изрева Фафнир. – Веднага!
– Ужасен! Звяр! – изплака Фрея и разтреперана се втурна към снижаващия се облак.
Великанът я сграбчи и я събори. Богинята падна в тревата по лице и остана неподвижна.
Втора, по-близка светкавица разряза небето и планините, а от гръмотевичния ѝ тътен остана звън в ушите.
Фазолт се хвърли на земята до Фрея и я вдигна. За момент тя увисна безжизнено, но после се размърда. По лицето имаше кръв.
Трета светкавица изби звезди в свечеряващото се небе.
Фрея заудря с ръце по рамото на великана:
– Пусни ме! Пусни ме веднага! Грозилище! Чудовище!
Донер се приготви да метне нова светкавица, но Фазолт, не помалко от боговете стреснат и уплашен от кръвта, много внимателно постави любимата си на земята и оправи роклята ѝ с тромави пръсти. Побутна я към слизащите от облака богове:
– Върви! Върви далече!
– Пръстенът – кресна Фафнир за трети път. – Незабавно!
– Попитах те дали си пионка на Съдбата или си със свободна воля. – Отговори ми! – настоя Вотан.
– Дай му го, преди да е започнала войната, която толкова искаш да избегнеш... – прошепна Локи.
Шумоленето сред скалите бе заглъхнало и само печално изхленчено „Не-е!“ подсказа на Локи, че скритите наблюдатели не са се изтърколили надолу по време на схватката си.
Вотан неохотно разтвори длан и пусна пръстена на Алберих върху златото, събрано между двете тояги: блестяща стена, висока цял човешки бой и неравна досущ като скалния зъбер, от чиято утроба бе изтръгнато Рейнското злато.
– Вземете го всичкото и се махайте. И повече не се връщайте при боговете! – нареди Вотан с глас, който почти не трепна.
Двамата братя припряно развързаха кожените си туники и ги съблякоха.
Фазолт разпъна своята от едната страна на имането и се пресегна да започне да го прехвърля в нея. Фафнир грабна току изпод ръката му пръстена и го нахлузи.
Златната халка му прилегна така точно, както бе стояла и на пръста на Алберих. Откъм края на поляната се разнесе приглушен вик като от болка.
Фазолт изгледа изпод вежди брат си:
– Туй беше моята жена. Да туря пръстена е редно аз, а?
Със сърдито сумтене Фафнир разгърна туниката си и направо бутна купчината върху нея. Дребни накити се посипаха извън ръбовете ѝ, но великанът кимна доволно и се зае да пристегне краищата на дрехата си с въжето от пояса.
Фазолт се наведе към останалото между двете тояги, побутна една огърлица, хвана с два пръста вълшебната тиара и я поднесе към очите си. Вотан забеляза как в гаснещата слънчева светлина тя излъчваше собствено бледо сияние.
– Дай я тука! – изръмжа Фафнир, грабна филигранното злато от ръката на брат си и го намести над ухото си.
– Нееееееее! – изпищя Алберих, изкатери се трескаво на поляната и се втурна към великаните. Миме изскочи на открито и хукна след него.
– Мое! – възкликна Фазолт и посегна да си вземе тиарата. – Мое пък!
От пръстена и тиарата едновременно бликна ослепителен блясък и се разнесе гръм, пред който отстъпваха и най-майсторските постижения на Донер.
– Неееееее! – продължаваше да пищи кралят на нибелунгите [Алберих]. Миме аха да успее да го хване, но се препъна и падна. Вотан примигна, опитвайки се да разсее ярките петна, танцуващи пред очите му. Там, където бе стоял Фафнир, сега се извисяваше грамаден дракон, обкован в сияйни люспи. Разпери криле, които потопиха в мрак половината поляна. Изви глава, а очите му горяха червени като гърлата на ковашките пещи в Нибелхайм.
– Братко?! – Фазолт погледна нагоре и още по-нагоре, и още по-нагоре.
Драконът стрелна глава, загреба брат си с челюсти, подметна го във въздуха, зина да го улови с чутовната си паст и го глътна.
– Неееее! – Алберих дотърча до опашката на дракона, вкопчи се в крайчето ѝ и я заудря с юмрук.
– Албе, недей, Албе! – Миме най-сетне го настигна и го задърпа назад.
Без дори да забележи джуджетата, драконът заби нокти в пълната със злато туника, плесна с криле и вдигна буря на поляната. Втори удар на крилете и ето го, вече се бе издигнал над земята. Размаха опашка като камшик и отърси двамата нибелунги. Трети замах с криле – и вече бе над главите на боговете.
След малко Вотан прошепна:
– Благословена да е Йорд!
– Задето носи лоши новини? – подсмихна се Локи, но гласът му трепереше.
– Видя ли какво направи пръстенът с Фафнир? – Вотан замаяно разтърси глава. – Можеше... Можеше аз да съм на негово място!
– Дракон проклет! – изхлипа Алберих. – На пръстени крадец!
– И тиарата прибра! – намусено отбеляза Миме.
– Вие двамата какво точно търсите тука? – измери ги с поглед Локи. – Защо ли ми се струва, че дебнехте да откраднете пръстена, а?
Натежал от подозрение, Алберих се извърна към брат си:
– Тъй а, изпод носа ми съкровището да ми вземеш щеше, а, подлецо?
– Виж какво направи пръстенът и с него... – промърмори Вотан и им обърна гръб.
[Изтеглете безплатното приложение KIBEA за Аndroid и iOS и раздвижете сами дракона]
Крачейки редом, Локи отбеляза:
– Ето го и втория за днес урок: стремежът към властта, изглежда, е порок.
– Остави уроците, ами ми кажи как да открием онзи, чиято воля е свободна – умуваше Вотан.
Приближиха се до останалите богове. Фрика сестрински бе прегърнала Фрея и я утешаваше, докато хрупаше от нейните ябълки.
Донер още стискаше готова за пускане светкавица.
– Можех... да ударя дракона... – каза объркано.
– Не си го слагай на сърце! Току-виж не си успял да го убиеш отведнъж и тогава горко ти! – тупна го по рамото Вотан. – А и, кажи ми, кой по-добре от дракон ще опази златно съкровище? Ще го умножи дори!
– Свободна воля... – промърмори под нос Алберих.
– ... дракон... ще опази... – прошушна Миме.
Донер размаха неопределено светкавицата:
– Прав си, повелителю, но...
– Но стига! – нареди Вотан и съзаклятнически се наведе към него. – От срещата си със смъртта Фрея е потресена, нима би искал да я уплашиш още повече? Не смелост безпаметна и може би теб изстинал търси тя. Друг подвиг тук е нужен да я впечатли!
– Така ли? – намръщи се в размисъл богът на бурите.
Вотан лекичко го побутна и посочи скупчилите се около Фрея богини:
– Дами, погледнете насам! Не е ли прекрасен дворецът ни?
Следобедните слънчеви лъчи се стичаха като мед по планинските върхове в далечината.
– Друго бях намислил, но ще го нарека „Валхала“, Зала на мъртвите. Не рече ли така Йорд – че мъртви души ще използваме за защита на твърдината си? Прибери светкавицата, Донер, и разстели от изумителните си дъги, за да се изкачим до Валхала!
Като разбуден от сън и тласнат от тежката длан на Вотан, младият бог на бурите кимна и след миг между планините разцъфна седемцветна дъга.
Фрея запляска с ръце, засмя се и се втурна нагоре по дъгата към Валхала.
Донер, Фро и младите богини я последваха.
Фрика достолепно закрачи до Вотан и дори го улови под ръка.
Локи тръгна по моста от дъга последен и току се обръщаше назад, макар че не спря и не понечи да се върне.
Далеч зад боговете, Алберих и Миме бяха започнали да си крещят, спорът им прерасна в караница, а след малко се чуха и удар, и стенание.
А още по-надалеч Воглинда, златокосата рейнска нимфа, се полюляваше върху речните вълни и вятърът с нежни пръсти бършеше сълзите ѝ на разкаяние.
Към „Рейнско злато“
Към „Валкирия“
Към „Зигфрид“
Към „Залезът на боговете“
