т. 1. Моите съвременници
ПРОФ. ИВАН ШИШМАНОВ (1862 ̶ 1928)
⦋…⦌ Шишманов влизаше в аудиторията усмихнат, поздравяваше студентите, между които минаваше, за да отиде до катедрата; поздравяваше всички от катедрата – и начеваше лекцията си, озарен от същата усмивка. Лекциите му бяха написани, но той рядко поглеждаше ръкописа; той ги казваше, обърнат към студентите, като всяка минута ставаше и пишеше с тебешир на черната дъска имената на авторите, за които говореше, на техните творения, на героите им. Тези лекции бяха беседи с нас – беседи за великите духовни вождове и за техните велики идеи и дела. Те биваха казани всякога с вдъхновение, с най-отбрани думи – и след тях ние всички бивахме преизпълнени с нещо възвишено и хубаво; и най-важното: вътрешно се заричахме – да живеем в името на тези велики идеи.
След лекциите мнозина причаквахме Шишманова и го съпровождахме до дома му на ул. „Шипка”. Много често той ни поканваше в къщи и дори ни завеждаше горе в работния си кабинет. Той всякога ни казваше: „Дохождайте, когато обичате, у дома. За моите студенти аз всякога съм свободен. Питайте ме за това, което не ви е ясно, искайте ми книгите, която не можете да намерите!”
Следния час аудиторията беше също тъй много препълнена. И пак същото впечатление, същият възторг от лекцията. Не липсваха пак и външни граждани. Беше една истинска приятност да се слуша Шишманов и те не искаха да се лишат от нея преди вечерната си разходка. Шишманов четеше винаги от 6 до 7 вечерта, време, което би привлякло много лица, чужди на университета, но би и отбило още повече от неговите питомци, също тъй жадни за волност и простор през топлите дни или за сладка отмора в задушните кафенета и ресторанти през студените. А тъкмо такъв професор, красноречив и ентусиазиран, дълбок учен и увлекателен популяризатор беше необходим за повдигане на толкова слабите литературни интереси у нас – и у студентство, и у общество. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ И при втората лекция, а при всички последващи, пълната със задух аудитория се вентилираше от остроумието на Шишманов. Ние прихвахме от смях, раздвижвахме се и сякаш нови струи от чист въздух нахлуваха около нас. А той все така продължаваше да прехвърля квадратните листчета на лекцията си, без да ги погледне, и да се отморява. Никога не стана нужда да проверява присъствието на студентите, защото никога погледът му не падна на празно, незаето място. Никога не беше свободен и входът на аудиторията. Можеше ли при такъв наплив да се прилагат предписанията на университетския правилник, наричан от студентите драконовски? Пък и малцина бяха охотниците да заменят насладата от неговия час, с каквато и да било друга наслада. Где другаде можеха да прекарат времето си и по-полезно, и по-приятно? ⦋…⦌
***
⦋…⦌ А и мнозина студенти се явяваха на изпит при Шишманова, áко и да бяха от друга специалност – тъй, само от интерес към литературата, създадена или събудена от него. Педагозите пък почти до един вземаха литературната история за второстепенен предмет, като втора специалност. Между тях бях и аз. Предпочитаха Шишманова, защото и изпитът става при него с по-малка изпитна треска. Наистина, всички ревностно се готвеха по предмета му, но и всички биваха уверени, че няма да бъдат скъсани. Ако не владееха материята така, както трябва, можеха поне да кажат няколко имена и дати. Затова педагозите в мнозинството си биваха доволни, ако зазубрят годините на рождение и на смърт; щастливи пък, когато над туй от горе успеят да дадат бегла характеристика на епохата, в която е живял даден писател.
Може би тъкмо това обстоятелство ми помогна и сложи началото на моята близост с Шишманов. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ Край на Шишмановата дейност като министър тури студентската младеж. Тая същата, на която той беше посветил целия си живот и която така ревностно бранеше в Народното събрание от нападки, все едно от кого биваха отправяни те – от негови врагове или от негови приятели. Колко голямо огорчение му докара този удар, заварил го на легло, могат да ни разправят най-добре само неговите домашни. Аз мога да засвидетелствувам едно: неговата непоносима мъка, когато си спомняше станалото, нееднаж характеризувано пред мене „като черна неблагодарност”. [Но въпреки туй, той веднага пак би могъл да произнесе следните патетични думи, произнесени през 1905 година пред народното представителство по отговора на тронното слово: „Научете се веднаж завинаги, че студентската младеж има своя специална психология, от която трябва преди всичко да се обясняват известни било симпатични, било несимпатични явления в нейната среда. Нашата университетска младеж не прави в туй отношение никакво изключение. Душата на младия студент, който пръв път се чувства свободен гражданин, е открита за всички влияния... Горко томува, който злоупотребява с това влияние. Но горко и томува, който всяко вълнение между студентството смята за признак на някакъв морален упадък. Трябва човек да не е бил действително студент, за да не знае, че подобни движения като у нас стават и другаде.” (Думата е за студентските вълнения през 1904 год. срещу строгостите на новия университетски правилник.)
Да произнесе тия думи, за да се откликне веднага Министерският съвет чрез следното постановление:
Вчерашният ден се ознаменува с едно събитие в културния живот на българския народ – откриването на Народния театър. Тоя ден трябваше да остави на потомството спомени за един светъл празник в историята на българското изкуство. Българският театър, възникнал преди 40 години в тесни жилища и в скромни народни училища, сдобива се с един великолепен храм на сценичното изкуство. Българската интелигенция с въодушевление се притече на празника. Но той бе помрачен от безразсъдните действия на една част от учащата се младеж, от която откриването на театъра трябваше да се посрещне с най-голям възторг. Една група от студентите на българския университет, под предлог на докачени честолюбия, си позволи да докачи с неприлични манифестации високата особа на Ваше Царско Величество, главният виновник за въздигането на Народния театър.
С тая си постъпка една част от учащата се младеж нанесе едно петно на българския народ. Тая необузданост понижи държавата и нейния престиж и изложи на поругание народното достолепие. Едно такова нечуто злоупотребление със свободата изисква бързи и вразумителни мерки. Правителството на Ваше Царско Величество, проникнато от мисълта за запазването достолепието на държавния глава и потресено от дезорганизацията на учащата се младеж, на което снощната манифестация е скърбен признак, с постановление от Министерския съвет, от днешна дата, № 1, реши да реорганизира учебното дело и висшето учебно учреждение в Княжеството. И като първа мярка, то реши Университетът да бъде закрит за 6 месеца, а като естествено последствие от това, да се уволнят всичките професори при университета.]
И започна се реорганизацията, като се обърна всичко с главата надолу. Най-напред са уволнени професорите, доцентите, асистентите и пр. и се измени законът за Университета. Голяма част от прерогативите на Академическия съвет се поставиха в ръцете на Министерството на народното просвещение. Веднага се пристъпва и до назначаването на нови, по-достойни професори. Намери се и заместник на Шишманова – винаги протежираният, винаги хваленият от него поет Кирил Христов.⦋…⦌
А още по-печално, че нямаше хора, нито от ляво, нито от дясно, подготвени да разберат Шишманова! И в един ден – какво един ден – в един час той изгуби всичко, което винаги е тачел особено много: благосклонността на монарха, почитта на студентството и подкрепата на своите довчерашни колеги – професорите. Първият, когото Шишманов считаше за един от най-просветените монарси в Европа, и към когото през време на отявлен противомонархизъм имаше смелостта да се обърне, въпреки парламентарните традиции, с признанието, че е повикан от него, а не от другиго „из учителските среди на един от най-важните държавни постове”, за да изпълни „един отечествен дълг”, му обърна из един път гръб. Вторите, на които сам до вчера беше кумир, от когото бяха виждали само добрини – в смисъл и научна, и обществена, и морална – не зачетоха нито на йота, както достойнството на професора министър, така достойнството на човека, поставили на по-високо своето дребно, áко и корпоративно, честолюбие от това на своя върховен покровител. Третите... нека ми бъде простено: ако не всички, то голяма част от тях биха предпочели да им извадят едното око, стига нему да извадят двете. Доказателства? Не стига ли фактът, че едничък той не биде зачетен с ректорско достойнство, когато десетки други, не по-значителни в науката и в академическия живот на страната се подобяваха по няколко пъти с тая чест?
И на средата между тия три фактора, доброто име и славата, на които работи през целия си живот, стоеше неговото любимо дело. Сякаш и то като всеки галеник беше решило да се сдружи с враговете на своя създател и да го унищожи. Не с враговете, не. Да се сдружи с покровителя на Шишманова и с покровителствуваните от него, за да образуват един фронт срещу едничкия човек на най-добрите намерения и най-големия оптимизъм у нас.]
„Как преживях тия моменти, мъчно мога да Ви опиша – ми казваше той. – Аз не чух пищялките на студентите от леглото си, не се стъписах пред тропота на конете, не видях и побеснелия лик на Княза. Но достатъчен ми беше грохотът на моето дело, което аз с такава любов творях за културното величие на България. Да знаете, колко много ми натежа моята писалка, когато въпреки волята си, заставен, аз трябваше да си подпиша оставката? Това беше една смъртна самоприсъда, която сам аз трябваше да си произнеса, признал същевременно пред света, че стореното от мене не е за нашите условия, че то не струва нищо и, че колкото по-рано се разруши, толкова по-добре ще бъде и за мене, и за другите...” На мене не оставаше нищо друго, освен да нашепна на себе си: „Така печално свършват у нас големите дела; така настървено затиняме в калта чистите и непокварени души”. ⦋…⦌
ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ (1866 ̶ 1912)
Южнославянски алманах и П. П. Славейков
След конгреса на южнославянските студенти в началото на септември 1904 година [нещастно, но умишлено свързан с коронацията на крал Петра,] се породи идеята за един южнославянски литературен алманах, в който да вземат участие [всички проявени и непроявени още] литератори от България, Сърбия, Хърватско, Словенско, Далмация и Черна гора, чиито трудове биха били одобрени от местни редакционни комитети. За изпълнение на тази задача и българското студентство, в лицето на своите представители, свика българските творци на родното ни художествено слово в една от аудиториите на университета. Доколкото си спомням, поканите бяха написани и подписани от студента Васил поп Иванов, юрист, вече покойник – убит или починал през време на Балканската война.
На поканата, отправена лично, се отзоваха от по-старите ни писатели само: П. П. Славейков, Ана Карима и Вела Благоева. Младите се явиха в по-голям брой. Последен дойде Пенчо Славейков. Когато той се яви, завари ни около стълбите и по перилата на университета, недоволни, че нито един от многоочакваните още не беше удостоил събранието ни. Първата дума, която отправи Славейков към нас, беше закачка. Той се бил радвал, че виждал толкова разновъзрастни туристи за Парнас, дето щели сме, бездруго, да стигнем, ако биха били по-добре назобени пегасите ни. Някои от студентите запротестираха – те не били никакви охотници за слава.
– Вие не – гъгниво отвърна Пенчо Славейков, като изгледа всинца ни подред със своя ироничен поглед, зад който се криеше една едва затаена весела усмивка. – Вие не, ама я по питайте кака Ана!
Ана Карима се счете уязвена и му се тросна:
– Аз все, как да е, ще стигна. Ти, ти... за себе си кажи нещо.
– Докато не надяна фуста и не дигна прах с нея из улиците, за нищо няма да ме бъде...
– Их, пък твоите уста!...
Пенчо се засмя гърлено, раздруса глава и облегнат на дебелия си бастон, се отправи към отворената врата на аудиторията.
Ние, младите, се сбутнахме с лакти и тръгнахме след него. В аудиторията Славейков извади поканата си, прочете й мълчаливо адреса и попита:
– Кой е надписвал поканата?
– Аз – отвърна студентът Васил поп Иванов.
Пенчо се опря гърбом на предния чин, изви ръце и се залови за писалищната дъска, оставил закачения на джоба си бастон да се протяга към пода като сабята на току-що произведен подпоручик.
– Ти отде си? (Славейков твърде рядко си служеше с учтивата форма на Ви.)
– От Орхание – отговори студентът, поласкан от вниманието на Пенча.
– От Орхание?... Там славеите трябва да си дигат главата твърде нависоко...
Никой не разбра какво искаше да каже Пенчо Славейков с тия си думи...
Сега смутен, студентът едва продума:
– Е, че пеят...
– Тъй ще е, щом им пишете името с двойно е. – И той му посочи пока- ната, като се засмя високо и през смях добави, очевидно да навади студента от забъркаността му: – Пишете, така пишете. Тъй може да не е право, но е по-добре. Додето простото „е” не го направим на двойно, нищо няма да достигнем в тая страна.
Неговият смях зарази всичките и аудиторията оживя.
Но забъркаността на студента, вместо да изчезне, го притисна по-здраво, като го караше да се обръща на всички страни, без сам да знае: нашето съчувствие ли искаше или нашата прошка, че е сбъркал ортографията на едно тъй популярно име у нас, върху славата на което бяха работили и баща, и синове, обсебили всички области на духа, в които можеше да се прояви силата на българския гений...
Аз, който се ползувах с благоволението на Славейков, поисках да поизгладя работата:
– Най-сетне, въпрос на правописание...
Пенчо, за моя изненада, ме стрелна с очи и натърти:
– Правописът на едно име е въпрос на чест... Колкото до правописанието изобщо – преди да се научи човек да стирже алаброс, нека се научи дюс! Защото, защото името е човекът... Не можеш да познаваш човека, щом не му знаеш името. Славейков не се пише с двойно „е”.
Този тежко наслаган калай върху граматическите прибори на младия студент смути за миг всинца ни... някой се обади:
– Господин Славейков, той е юрист...
– Юрист ли? Тогава друга работа: на адвоката не му трябва да пише – стигат му хорските джобове. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ Но като казвам, че съм заварвал Славейков да пише, длъжен съм веднага да се поправя. Съчинителството у Славейкова по нищо не приличаше на това у познатите ми вече поети и писатели. Аз не го чух нито еднаж да казва, както съм чувал от Кирил Христов например, че като седнал, написал на един дъх това и това от толкова строфи – четиристишия, шестостишия или октави. Налетяло го вдъхновението и поетът, слаб да му противостои, грабнал писалката или молива и като медиум на някой всевластен дух започнал бързо-бързо да пише. Нищо подобно. Едничкият български поет, който не приказваше нито за вдъхновение, нито за настроение. Тях не трябва да ги чакаш, а да ги догониш. А това става с упорита работа. Затова и не смяташе художниците – в широк смисъл на думата – за нещо изключително, за нещо различно от другите хора, каквито „в наивна самолъст” се смятат те. Критици като Карлейла и философи като Шопенхауера, за които поезията на истината е почти идентична със самата истина, не пропущат случай да поддържат художниците в тяхното самомнение. Обаче модерните психологически изследвания ни показват твърде ясно, че художникът е човек като всички други, с тая малка разлика: той е надарен от природата с особена възприемчивост за ония неща от външния свят, които са средство или предмет на неговото художество (Душата на художника).
Твори, следователно, не тоя, който хвърчи, а който седи. Седението му е майката на всеки успех, на всяка художествена сполука. Останалото е вятър. От лукаваго. Нали още старите латинци са казвали, че геният е труд, че геният е търпение? Но еднаж Славейков беше по-образен и по-драстичен в отговор на моите опонирания:
– Ти нали си от Шумен?
– Да.
– Нали знаеш турски?
– Чат-пат.
– Слушай тогава: настроението е като оная зелена муха – „я ока да конар, я бока да конар”. Ако кацне на ок, пак иди-доди, но ако кацне на л...?
Аз го гледам изумен, а той се смее гърлено.
– А? Настроения!... Остави ги ти тях поетите. ⦋…⦌ Демек, поетите са едно, а обикновените хора друго. Пък то, все едно и също тесто на дяда господа.
– Ама не може пък току-тъй.
– Може, може, че се иска търпение. А пък нашите поети тъкмо от търпение не разбират. Те искат, щом седнат на стола си, да станат велики, надхвърлили зад гърба си десетки томове съчинения, без да знаят, че томовете – значителни по качество и по количество – ги създава времето и търпението.
В този разговор Славейков ми призна, като илюстрация на мисълта си, че неговата „Кървава песен”, която брои вече близо десет хиляди стиха, е станала такава в продължение на години. Той не помни да е написвал повече от два стиха дневно. Имало е дни, кога е стигал до четири, но от тях последните два непременно трябвало да бъдат обработени наново. И започна да ми пресмята: триста и шейсет и пет дена на годината по два стиха дневно правят седемстотин и толкова. Десет години – и ето ти една „Илиада” или „Одисея”.
– Хайде, тури шейсет и петтях дена за хрема.
И наистина, Пенчо Славейков много мудно работеше... ⦋…⦌
ПЕЙО К. ЯВОРОВ (1 8 7 8 ̶ 1 9 1 4)
Сред мрачина...
⦋…⦌ Отивахме с жена си на гости у едно наше близко семейство. Току-що навлязохме откъм „Цар Освободител” в „Цар Шишман”, по десния тротоар на улицата ми се мярна силуетът на Яворова. Озареният от новолунието мрак на есенната вечер, която сякаш се силеше да раздипли черните, още недоизцедени облаци, ме хвърли отначало в съмнение.
Яворов! Не, не може да бъде той. В тоя мрак и по тия каменни плочици, сам, без водач!
Аз напрягам поглед и се взирам: – той е! Тази възвисока, полупрегърбена фигура с увиснало ляво рамо, не може да бъде ничия друга, освен негова. Ето и шапката му, килната тъй, както си носят шапките слепци. Стори ми се, че познах и ба стона, който сега опипом се слагаше по влажните край плочници...
Наближихме.
Аз неволно придръпнах жена си към средата на калната улица. Исках да избягна срещата си с Яворов; и за него, и за себе си, и за жена си. Главно за жена си. Тя, която го познаваше весел и жизнерадостен като човек, още не беше го виж дала като сянка, на прелеза между живота и смъртта, и аз се боях от мъчителните чувства, които би могла да преживее тя. Но когато почти се изравнихме, другарското чувство надделя у мене и аз неволно извиках:
– Яворе!
Яворов сложи отсечено едва повдигнатия си за стъпка крак, полюля се от изненада и обвеси прекършена снага върху бастона си. Черните му очила, които блеснаха зловещо от падналата в техния фокус светлина на фенера, се обърнаха към нас и ни разкриха бездната на едни свръхчовешки страдания. Аз съжалих за неволната си постъпка и се спрях закован на мястото си. Тъй жалък, тъй безпомощен не бях се чувствувал никога през живота си, защото и никога не бях се изправял лице срещу лице пред ужаса, който сега се носеше за името на един мой близък, на един мой брат... Видимо се поколеба и сам Яворов. Гласът, който беше го повикал, заглъхна в тишината на ранната нощ, за да го хвърли отново в трепетно очакване на оная надежда за любов и ласка, която толкова по се възгаряше в душата му, колкото по-бързо гаснеше силният някога пламък на неговия живот.
Минута мълчание. Яворов не се стърпя. И аз видях как той спусна крак от крайплочника, след като провери с бастон неговата височина...
Някакво разкаяние ме обхвана и аз му извиках с усилие да направя гласа си равен и спокоен:
– Стой там! Улицата е кална. Много кал има помежду ни ... – Но Яворов не ме послуша. Радостен, че не му избягаха тия, които неволно му се бяха обадили, той се отправи с една странна увереност към нас.
– Та нали все кал газим, брат мой? – (Яворов никога не употребяваше звателната форма на тая дума). По лицето му се плъзна една лека усмивка, която винаги проиграваше по мургавите му бузи, когато искаше да се пошегува. Но тя се из губи веднага, щом той усети, че при мене има друг човек.
– Жена ми.
Тогава стана нещо, което никога няма да забравя. Яворов се ръкува с двете си ръце и трогнато, с една трагична болезненост, запита:
– И вие ли, госпожа, ме смятате за убиец на Лора?
Жена ми, доловила смисъла на неговия въпрос, отвърна решително:
– Не!
Но Яворов като че ли не искаше да вярва думите й. Той отпусна внезапно ръката на жена ми и също тъй внезапно повдигна черните си очила. Под тях се показаха две очи... Не, по-добре да не си спомням за тия очи, които сега караха и най-коравата душа да се разтресе и да погледне към зарасналия белег на челото, отдето бе преминал коварният куршум...
Яворов чак сега се досети колко напразно беше неговото желание да провери по израза на жена ми искреността на нейната вяра в неговата невинност. Очилата паднаха тежко на носа му и той отпусна безпомощно десницата си.
– Нали не вярвате?
– Не! – същото решително и отсечено – не...
Яворов пак повдигна инстинктивно ръка към очилата си, но окопитил се навреме, извади кърпа от джоба си и си обърса рукналите сълзи. Заплака и жена ми.
– Да знаете, да знаете колко съм Ви благодарен...
Аз поисках да прехвърля разговора на друга страна и в смущението си прекъснах Яворова, помъчих се да дам на гласа си същия шеговит тон, с който моят злополучен другар се отправи към нас.
– А ти къде си тръгнал в тая мрачина?
Разбрах каква грешка направих, но вече беше късно...
– Мрачина!... – И със своя заеклив говор добави в звукословна игра: – Мрака мрак да догони. – После, като въздъхна, до бави, но не с желание да остроумничи над себе си:
– Там е то нашето предимство на слепите пред окатите: ние виждаме през всичките часове на денонощието, а те само през едната им половина. Нам принадлежи всичко еднакво, а тям не... И аз – да ти призная ли, брат мой? Почвам да мисля, че истински живеят само слепите, защото само в тях се слива при чудна хармония хаосът на космоса с хаоса на душата ... Аз провидях, когато ослепях... Но... – И като се прекъсна сам, обърна се отново към жена ми:
– Знаете ли, госпожа, какво... И слепотата се носи на тоя свят. Тя не е тъй страшна, както я мислят мнозина... И... нека не Ви лъжа – свикнах с нея... Страшното е, когато сте напуснати от всички, когато не Ви остане ни един близък и когато над туй отгоре сте задушени от едно страшно подозрение. Нищо, че е загаснало слънцето за очите ми. Да беше то живо поне в сърцето! Ей къде е всичката ми болка. А тя не ми позволява да излея в думи оня цикъл песни, който аз слушам сред пороя на всевечния мрак край мене и слушам ги в най-трагичните тонове, които някога са прокънтявали в човешката душа... Да напиша моите некрологии за Лора. Тогава ще ми бъде все едно дали се влача по тая кална земя или почивам след натежал живот в нейните безнадеждни недра...
– Госпожа, много Ви съм благодарен.
Яворов се сбогува с нас и подпомогнат от мене, се покачи на тротоара. Ние се загледахме със затаен дъх в неговите не решителни стъпки. Едното му рамо се беше снишило още повече... ⦋…⦌
т. 2. Между малки и големи
ЕЛИН ПЕЛИН (1877 ̶ 1949)
⦋…⦌ В тоя начален период на своята творческа работа Елин Пелин вече имаше уредено положение – той беше назначен за учител, въпреки липсата на образователен ценз, в третата софийска прогимназия, наричана Кертева по името на директора й. Тя се намираше на улица „Алабинска”, гдето днес се издига Търговският дом. Назначи го тогавашният министър на народното просвещение проф. д-р Иван Шишманов, единственият досега у нас покровител на научните, литературните и художествените творци. По-късно го изпрати с П. К. Яворов във Франция, гдето Елин Пелин престоя няколко месеца. Върна се сам, без да научи „бъкел” френски, както се изразяваше той с една особена усмивка, в която се преплитаха чувствата на самодоволство и лека ирония над себе си. По-късно този ирония изчезна, за да остане самодоволството. Елин Пелин беше доволен, гдето не е усвоил френски език и благодарение на това е можал да се предпази от чуждо влияние, на което се подчинил напълно Яворов, станал декадент. Подчинил се и се загубил, за да не се намери никога, за да не го намерят и четците му.
За назначението на Елин Пелин в прогимназията на Кертев и командироването му в университетската библиотека чувах, че се действало от няколко места. Не малко влияние оказал кръгът на сп. „Летописи”, начело с Константин Величков, към чийто кръг се беше приближил като сътрудник на списанието, благодарение на Димитър Бояджиев, самоубил се през 1911 година.
Това, което положително зная, то е следното: един есенен слънчев предобед седим с Елин Пелин пред едно от кафенетата на ул. „Арда”, почти на десния ъгъл до ул. „Търговска” и пием кафе. От дума на дума, дойде се до решението на Елин Пелин да стане старши горски стражар, защото простите бяха почти безграмотни. За целта приготвил и заявление.
– Горски стражар! – извиках изненадано аз.
– Няма какво друго. За учител нямам потребното образование. Свършил съм кое как едва пети клас. Пък и блазни ме природата. Знаеш: волност, простор, свобода.
Възторг ли имаше в тия думи на Елин Пелин или мъка, мъчно можеше да се разбере. Под леката си усмивка той умееше да прикрие толкова разнородни чувства, че и сам надали би могъл да се ориентира в тях. За всеки случай, те направиха на мене такова впечатление, толкова тежко, че аз грабнах заявлението и право при министър Шишманов. Шишманов вече знаеше за него, беше чувал от други, пък и беше чел нещо, затова обеща да стори, каквото зависи от него, за да спаси Пелин от една фатална стъпка в живота. Не е чудно това заявление да се намира някъде в архива му. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ Подобен конфликт настъпи помежду ни пак, когато аз на следната година като главен редактор на правителствения вестник „България”, по настояване на сътрудника ми Коста Списаревски се съгласих през юли 1912 година да се препечатва в подлистник Елин Пелиновата повест „Гераците”. Това направих по две съображения: първо, за да улесня материално автора, както и да разширя популярността му и, второ, да разнообразя вестника, като привлека към него и друг кръг читатели, освен партийните съмишленици. Отначало всичко вървеше добре, но сетне, когато дойде ред да се плаща, отношенията ни се развалиха. Администрацията предлагаше един хонорар, а Елин Пелин претендираше за друг. Подири се моята интервенция. Аз препоръчах да се плати толкова, колкото се плаща от другите ежедневници. Но тази моя препоръка, вместо да го задоволи, наежи Елин Пелин срещу мене: третирал съм го като обикновен писател. Забравяше обаче, че „Гераците” се препечатва, а не се печата за пръв път и въпреки туй му се плаща хонорар като за първо печатане.
От туй насетне отношенията ни охладняха, пък нито характерът на моята работа, нито настъпилите след това събития, които хвърлиха народа ни във война, ни позволиха да ги постоплим малко. Срещите ни бяха редки, с конвенционална учтивост, замаскирани от привидно любезната усмивка на Елин Пелин. И тъй, минаха се, без да се изменят към по-добро до свършването на войната – Балканската и Междусъюзнишката. По-точно, докато се разтури ХV Обикновено народно събрание, и аз постъпих като поддиректор на Народната библиотека, в която той беше пазител.
Поставени в едно и също учреждение като сътрудници в неговата подредба и поддържане, отношенията ни вместо да станат по-топли и по-любезни, станах по-студени и по-официални. Не помогнаха за стягането им и моите опити да сътруднича в редактираното тогава от него детско вестниче „Чавче” (1913 г.), в първите броеве на което печатах, без да претендирам и без да получа хонорар, две мои стихотворения – „Нали, татко” (бр. 4 от 16 ноември) и „Паличе” (бр. 7). Бих му сътрудничил и по-дълго и с повече свои работи, но вестничето спря. И тука Елин Пелин остана на себе си: да не издържа в никоя работа, за която се иска труд и време. Редакцията и администрацията бяха в неговата стая на библиотеката. Тая съвместност не бъркаше на канцеларската му работа, защото Елин Пелин нищо не вършеше. Докато Никола Бобчев беше директор на библиотеката, той и аз си затваряхме очите, но когато Александър Златанов зае директорското място, положението на Елин Пелин се малко поизмени. Библиотечният комитет ми възложи да подредя донесената и оставена в безпорядък Марин Дринова библиотека, като в моя разпоредба остави целия библиотечен персонал – библиотекарите и пазителите. Между последните беше и Елин Пелин. Те трябваше да ми опишат библиотеката, като ми приготвят фиши за каталог, който трябваше да се печата. Работата не беше голяма – тя можеше да се свърши за две недели време. Съставих план и определих всекиму от помощниците си съответен брой книги. Определих и на Елин Пелин. Работата закипя. Затвори се уж в канцеларията си и Елин Пелин. Но каква беше моята изненада, когато след десетина дни ми донесе само десетина фиши и то толкова погрешно написани, че за поправката им трябваше повече време да се изгуби, отколкото за тяхното написване. Направих му забележка, но той вместо да се извини, обърна се грубо с думите:
– Аз съм писател, а не писар!
– Слушай, Пелине, вън за обществото и аз съм писател, но тука, за учреждението и двамата сме писари. Я си помисли само какво ще стане с библиотеката, ако всичките й чиновници се обявят за писатели? Ще може ли пък тя сама да изпълни обществената си роля?
Елин Пелин не ми отговори. Той само ми обърна гръб и си излезе. Този инцидент не можеше да бъде премълчан и, след като беше разискван от библиотечния комитет, членовете на който, освен библиотекарите, бяха още професорите Беню Цонев и Васил Златарски, реши се въпросът с работата на Елин Пелин да бъде отнесен от Директора в Министерството. Тогава министър беше някогашният литературен критик Петър Пешев. Отговори се, че в библиотеката и писателите са работници. В тоя смисъл Директорът издаде и предписа на Елин Пелин да дохожда навреме, да се разписва в присъствената книга, както и да иска позволение за всяко свое отсъствие. От това време е и следното му писмо до мене от с. Костенец на 20 август 1914 година:
Чилингиров,
Аз дойдох тук и сега съм добре, само че ми се случи едно нещастие – паднах от една канара и си счупих главата твърде зле. Сега съм овързан. Моля ти се, съобщи ми, докога ми е отпуската, защото докторът, който ме привърза, ми казва, че е потребно да стоя тук до къдя събота.
Пращам ти сърдечен поздрав.
Елин Пелин
Адрес: с. Костенец – вилите.
Всъщност, докога му е отпуската, той знаеше, но прави се на забравил, с намерението да ми внуши желанието си, да му бъде продължена отпуската. А това ще стане, когато аз ходатайствам пред Директора. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ Но един ден стана нещо необикновено за мене, нещо, което не можех да предвидя, нито да предположа. Дежурният разсилен влиза в кабинета ми и ми докладва, че един царски чиновник иска да ме посети.
– Нека заповяда!
В кабинета ми влиза с дълбок поклон един строен почти петдесет годишен човек, облечен в черна сукнена шинела. По околката на шапката му, както и по маншетите на ръкавите лъщяха три ивици от златна сърма. Един от големите царски прислужници. Преди да го запитам, станал на крака, с какво мога да му бъда полезен, той издигна тъкмо пред очите ми една автоматична писалка със златна масивна обхватка и също тъй златен вензел.
– Негово Величество...
Аз изтръпнах радостно. На какво ли дължа това щедро височайшо внимание? И посягам да взема писалката.
– ... Ви моли да я предадете на г. Елин Пелин.
Ръката ми се вцепени. Аз поех писалката с изтръпнали пръсти и я сложих на бюрото си. Служителят, счел мисията си за свършена, поклони се пак дълбоко и заднишком достигна до вратата. Аз седнах на стола си като опарен, но скоро се окопитих... А Царят на българите, цар Борис ІІІ ме прави посредник. С това той иска да каже, че аз не съм началство на Елин Пелин, а негов слуга. Защото тая писалка можеше да бъде предадена лично нему или в канцеларията му, или у дома му. Но в такъв случай аз нямаше да зная нито степента на царското благоволение към него, нито щях да почувствам унижението си. Па натиснах нервно копчето на звънеца и повиках разсилния.
– Елин Пелин тука ли е?
– Горе е.
– Предай му тая писалка.
Елин Пелин не дойде да полюбопитства дори: кога и от кого му е донесена тя. И аз заключих, че той сам е участвал в съставяне на номера, който ми се изигра. Или пък са го нагодили двамата с дворцовия прислужник. От тоя ден насетне и аз дигнах ръце от Елин Пелин: да прави каквото си ще. С цар не мога да се боря, а с царски лакеи не искам. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ Този юбилей на Елин Пелин беше добре дошъл и за цар Борис. Той идеше да покаже на българското общество и на чуждия свят, че не се е заобиколил само с лаладжии като Александър Балабанов, както беше наречен целият му антураж, а с хора видни, сериозни, дори знаменити. Само че на единия от тях липсваше титла: той не беше нито професор, нито доктор някакъв, а чисто и просто някакъв пазител в Народната библиотека, едва добил петокласно образование. Трябваше той да се направи човек от ранг. Какъв? Да му се даде докторска титла, не може; да се назначи титуляр на катедра, такава катедра по лаладжийство още не беше открита. Тогава? Нека се направи академик – местата в литературния отдел са вакантни. Едно височайше подшушване е достатъчно. Нашите академици са така послушни, че никой няма да се обяви против внушението на Държавния глава. Елин Пелин един ден осъмна като академик в Българската академия на науките и изкуствата. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ А тъкмо тази способност да имитира и подиграва под формата на лек присмех обладаваше и Елин Пелин. Тя пък се подхранваше постоянно от чувството му на завист към всички и всичко. Това чувство беше неповторимо у други. И не случайно се е родил тъкмо в главата на Елин Пелин афоризмът: Ако се роди у нас гений, то той ще бъде гений на завистта. И няма негов колега, който да не е изпитвал жилото на тая негова завист, една истина, която Йордан Йовков дълбоко подчерта в печатаната си разправия с него.
***
⦋…⦌ И при тия баснословни не само за българския писател приходи, аз никога не съм чул от устата му поне едно скромно благодаря. Все мънка, все се оплаква от недоимък на средства и все пристъпва покорно и тихо, протегнал ръка и разтворил шепа към ония места, от които може да падне нещо. А не беше разточителен. За всеки случай, аз поне не мога да му припиша ни един от широко разпространените пороци и не само у нас: не съм го видял да залита пиян, нито да стои като закован пред игралната маса. Колкото се отнася до друга някоя слабост, той лесно можеше да я задоволи и без пари. Но беше и страстен пушач. А напоследък не пуши около десетина години. Тури наново цигара в устата си след 9 септември 1944 година, види се, когато трябваше да реши по кой път да тръгне – по пътя на монархията ли или по пътя на републиката.
Тогава трябва да допуснем друг порок – скъперничеството, за който аз нямам лично никакви данни, освен няколко факта върху алчността му за пари, най-фрапантен, от който се случи с книгоиздателя Александър Паскалев. Когато тоя човек фалира и остана длъжен на мнозина писатели с по няколко хиляди лева, нито един не се отнесе така, както се отнесе Елин Пелин, подигнал стол върху главата на издателя си да го пребие. Не по-малко характерен е случаят с ипотеката на къщата му от 200 хиляди лева, за която години подред не искал да направи в Учителската каса, в която била ипотекирана, нито една вноска. Ако се наема банката, нека обяви къщата му за продан – къщата на писателя Елин Пелин. Най-накрая я плаща Христо Хаджиев от книгоиздателство „Хемус”. Предполага се, че срещу хонорара на Елин Пелин. Което ще каже, че от него могат да се вземат пари преди да му са дадени.
Аз твърдях преди години, твърдя и сега, че Елин Пелин е единственият писател у нас, който е получил най-много хонорар. Толкова много, че всички писатели от отец Паисий до Вазов включително не могат да достигнат до размера на неговия хонорар. За да не бъда голословен, нека да дам няколко цифри от хонорарите, които е получил Иван Вазов приживе. Взимам го от спомена на брат му Борис, поместен в изданието на Академията – „Иван Вазов, сборник от спомени, материали и документи”, стр. 37–38. ⦋…⦌
***
⦋…⦌ На източния край на алеята до ул. „Раковски” ме настигна Елин Пелин. Направиха ми впечатление бързите му стъпки, които хлопаха към мене. Когато се обърнах, забелязах, че той пуши. А доколкото знаех той преди пет години беше напуснал тютюна. Затова го запитах:
– Пелине, нали беше престанал да пушиш?
– Пропуших пак.
– От кога?
– От 9 септември.
– Защо?
– Питаш още. Не виждаш ли времената?
– Времената са времена – отговарям аз. – Както са дошли, така ще си отидат.
Елин Пелин поклати скептически глава, па като помълча, наведе се над мене и доверително ме запита:
– Я ми кажи ти мене: какво смяташ да правиш?
– Как какво?
– Няма ли да почнат да ни преследват?
– Тяхна работа.
– Но мене, да знаеш, колко ме е страх!
– На страха лекарството е смелостта – натъртих аз, подадох му ръка и тръгнах по ул. „Раковски”.
Скоро след тоя разговор узнах, че Елин Пелин се прилепил към новата власт като съмишленик на комунистическата партия. ⦋…⦌
